Дан Браун
Произход (105)

104.

Сто и осемдесет метровият хълм Монтжуик се издига в югозападния край на Барселона и е увенчан от Кастел де Монтжуик — огромна крепост от XVII век, кацнала върху стръмна скала с изглед към Балеарско море. На хълма се намира и смайващият Палау Насионал — голям дворец в ренесансов стил, в който се е провело Международното изложение през 1929 година.

Робърт Лангдън се возеше в индивидуална кабина на лифта, изкачващ се по планинския склон, и се любуваше на тучния горски пейзаж, облекчен, че най-после се е измъкнал от града. „Имам нужда от смяна на перспективата“ — мислеше си той, като се наслаждаваше на царящия наоколо покой и на топлото обедно слънце.

След като по някое време сутринта се събуди в „Гран Отел Принсеса София“, Робърт взе горещ душ, после закуси с яйца, овесена каша и чурос и изпи цяла кана кафе „Номад“, докато сърфираше из сутрешните новини.

Както се очакваше, Едмънд Кърш заемаше челно място — експертите разгорещено обсъждаха неговите теории и прогнози, както и потенциалното им въздействие върху религията. Като дългогодишен преподавател, Лангдън не можеше да не се усмихне.

„Диалогът винаги е по-важен от единодушието“.

Малко по-късно сутринта Лангдън беше видял предприемчиви улични търговци да продават стикери за коли с надписи „КЪРШ Е МОЯТ ВТОРИ ПИЛОТ“ и „СЕДМОТО ЦАРСТВО Е БОЖИЕТО!“, както и статуетки на Богородица наред с фигурки на Чарлз Дарвин с клатещи се глави.

„Капитализмът няма религия“ — каза си той. Сутринта на улицата се беше разминал със скейтбордист, на чиято тениска пишеше:

АЗ СЪМ [email protected]

Според медиите самоличността на популярния интернет информатор си оставала загадка. В същата неизвестност продължаваше да е забулена ролята на други участници във вчерашните събития — Регента, покойния епископ и палмарите.

Правеха се какви ли не догадки.

За щастие общественият интерес към самото убийство на Кърш като че ли постепенно отстъпваше пред искреното вълнение от съдържанието на презентацията му. Нейният грандиозен финал, пламенно обрисуваното утопично утре, намираше силен отзвук в душите на милиони зрители и изстрелваше оптимистичните технологични класики на челните места в класацията на бестселърите.

ИЗОБИЛИЕ: БЪДЕЩЕТО Е ПО-ХУБАВО, ОТКОЛКОТО СИ МИСЛИТЕ

КАКВО ИСКА ТЕХНИКАТА

СИНГУЛАРНОСТТА НАБЛИЖАВА

Робърт трябваше да признае, че въпреки старомодните му опасения от възхода на техниката днес се чувстваше много по-обнадежден за перспективите на човечеството. По новините вече обсъждаха предстоящи научни открития, които щяха да позволят на хората да пречистят замърсените океани, да произвеждат неограничени количества питейна вода, да отглеждат храни в пустинята, да лекуват фатални болести и дори да изстрелват рояци дронове със слънчеви батерии, които да зависнат над развиващите се страни и да им осигурят безплатен интернет, за да спомогнат за вкарването на „бедния милиард“ в световната икономика.

В светлината на този бум от интерес към техниката Лангдън се удивляваше, че почти никой не знае за Уинстън — Кърш беше запазил своето творение в пълна тайна. Светът несъмнено щеше да научи за двуделния суперкомпютър на Едмънд Е-Уейв, завещан на Барселонския суперкомпютърен център, и професорът се чудеше колко време ще мине, докато програмистите започнат да използват инструментите на някогашния му студент, за да създават съвсем нови Уинстъновци.

В кабината стана горещо и той нямаше търпение да излезе на чист въздух и да разгледа крепостта, двореца и прочутия Вълшебен фонтан. Искаше поне за един час да мисли за нещо друго освен за Едмънд.

Любопитен да научи нещо повече за историята на Монтжуик, Робърт насочи вниманието си към голямата информационна табела, монтирана на стената на лифта. Зачете текста, но успя да стигне само до първото изречение.

Името „Монтжуик“ произлиза или от средновековната каталунска дума Montjuich (Еврейски хълм), или от латинското Mons Jovicus (Хълм на Юпитер).

Лангдън се вцепени. Току-що беше направил неочаквана връзка.

„Няма как да е съвпадение“.

Колкото повече размишляваше за това, толкова по-неспокоен ставаше. Накрая извади джиесема на Едмънд и препречете цитата от Уинстън Чърчил на скрийнсейвъра.

„Историята ще бъде благосклонна към мен, защото възнамерявам да я напиша“.

Той дълго се взира в думите, после натисна иконката У и вдигна телефона към ухото си.

Отсреща му отговориха незабавно.

— Професор Лангдън, предполагам? — разнесе се познат глас с британски акцент. — Тъкмо навреме. Скоро ще се оттегля.

— Monte означава „хълм“ на испански — без каквото и да било предисловие заяви Робърт.

Уинстън му отвърна с типичния си неумел смях.

— Така е, определено.

— A iglesia означава „църква“.

— Втори верен отговор, професоре. Направо можете да давате уроци по испански…

— Което означава, че „monte@iglesia“ буквално означава „хълм@църква“.

Този път компютърът се позабави.

— И това е вярно.

— И като се има предвид, че ти се казваш Уинстън, и че Едмънд беше голям почитател на Чърчил, имейл адресът „хълм@църква“ ми се струва странно…

— Съвпадение ли?

— Да.

— Е, статистически погледнато, трябва да се съглася — весело отговори компютърният глас. — Предполагах, че ще направите връзката.

Лангдън смаяно погледна през прозореца.

— [email protected]… си ти.

— Точно така. В края на краищата все някой трябваше да драсне клечката на фитила вместо Едмънд. Кой можеше да го направи по-добре от мен? Създадох [email protected], за да мога да пращам информация на уебсайтовете за конспиративни теории. Както знаете, конспирациите имат свой собствен живот и аз изчислих, че онлайн активността на Монте ще увеличи зрителската публика на Едмънд с цели петстотин процента. Действителният процент се оказа шестстотин и двайсет. Както вече съм ви казвал, според мен Едмънд щеше да се гордее.

Вятърът разклати кабината на лифта и Робърт положи усилия, за да се съсредоточи върху смисъла на казаното.

— Уинстън… Едмънд ли те помоли да направиш това?

— Не изрично, не, обаче инструкциите му бяха да измисля находчиви начини, чрез които колкото може повече да увелича публиката на презентацията му.

— Ами ако те разкрият? — попита професорът. — [email protected] не е най-загадъчният псевдоним, който съм срещал.

— Само шепа хора знаят за моето съществуване и след около осем минути аз ще се изтрия и няма да ме има, тъй че това не ме безпокои. „Монте“ просто беше средство да служа по-добре на интересите на Едмънд и както отбелязах, аз съм убеден, че той щеше да е изключително доволен от това как свърши всичко за него.

— Как свърши ли?! — възкликна Лангдън. — Та Едмънд беше убит!

— Грешно ме разбрахте — спокойно отвърна Уинстън. — Говорех за пазарното проникване на презентацията му, което, вече споменах, беше първостепенната задача.

Деловият тон на това заявление напомни на Робърт, че макар да звучи като човек, Уинстън определено не е човек.

— Смъртта на Едмънд е ужасна трагедия и ми се ще да беше останал жив, разбира се — прибави компютърът. — Важно е обаче да се знае, че той се беше примирил със скорошния си край. Преди един месец ме помоли да проуча най-добрите методи за асистирано самоубийство. След като прочетох стотици случаи, получих резултата „десет грама секобарбитал“, с които той се сдоби и носеше със себе си.

Сърцето на Лангдън се сви от състрадание към стария му приятел.

— Щял е да се самоубие, така ли?

— Категорично. И проявяваше изключително чувство за хумор в това отношение. Докато обсъждахме находчиви начини за увеличаване на публиката на неговата презентация, той се шегуваше, че може би просто трябва да изпие хапчетата секобарбитал в края на шоуто и да умре на сцената.

— Наистина ли го е казал? — изуми се Робърт.

— Приемаше го доста спокойно. Шегуваше се, че за рейтинга на едно телевизионно шоу няма нищо по-добро от това да покаже как умират хора. И беше прав, разбира се. Ако анализирате най-гледаните медийни събития на света, почти всички…

— Млъкни, Уинстън. Това е отвратително. — „Още колко ще се влачи този лифт?“ Изведнъж кабината му се стори ужасно тясна. Лангдън примижа на яркото обедно слънце, но напред виждаше само стълбове и кабели. „Май прегрях“ — каза си той. Мислите му бяха започнали да се вихрят във всевъзможни странни посоки.

— Професоре? — повика го компютърът. — Имате ли някакви други въпроси?

„Да! — искаше му се да извика, докато в ума му прииждаше порой от тревожни идеи. — Имам още много въпроси!“

Робърт си наложи да диша дълбоко и да се успокои. „Мисли трезво. Така доникъде няма да стигнеш“.

Ала мозъкът му вече работеше на прекалено бързи обороти, за да го овладее.

Мислеше за това, че в резултат на публичния разстрел на Едмънд неговата презентация гарантирано е станала главна тема на разговор в целия свят… и от няколко милиона зрителите му се бяха увеличили на повече от петстотин.

Мислеше за това, че Едмънд отдавна е мечтаел да унищожи Палмарската църква и убийството му от ръката на неин член почти със сигурност е постигнало тази цел.

Мислеше за това, че Едмънд е презирал своите най-страшни врагове, онези религиозни фанатици, които, ако футуристът беше умрял от рак, щяха злорадо да заявят, че е бил наказан от Бог. „Както постъпиха с писателя атеист Кристофър Хичънс“. Само че сега хората смятаха, че Едмънд е бил убит от религиозен екстремист.

„Едмънд Кърш — убит от религията — мъченик на науката“.

Лангдън рязко се изправи и кабината се залюля. Той се опря на отворените прозорци и докато скърцането на лифта постепенно стихваше, чу в главата си снощните думи на Уинстън.

„Едмънд мечтаеше да създаде нова религия… основана на науката“.

Както можеше да потвърди всеки, който се интересуваше от история на религията, нищо не затвърждаваше човешката вяра по-бързо от нечия смърт в името на кауза. Христос на кръста. Кдошим в юдаизма. Шахидите в исляма.

„Мъченичеството е в сърцето на всяка религия“.

Идеите, които нахлуваха в ума му, го повличаха към все по-неизвестни територии.

Новите религии дават нови отговори на големите въпроси на битието.

„Откъде идваме? Къде отиваме?“

Новите религии заклеймяват своите конкуренти.

„Снощи Едмънд обяви всички религии в света за чиста измислица“.

Новите религии обещават по-добро бъдеще и рай за праведните.

„Изобилие: бъдещето е по-хубаво, отколкото си мислите“.

Изглежда, че Едмънд систематично беше отметнал всички точки.

— Уинстън? — с разтреперан глас прошепна Лангдън. — Кой нае убиеца да застреля Едмънд?

— Регента.

— Добре — вече по-уверено каза Робърт. — А кой е Регента? Кой е човекът, който е наел член на Палмарската църква да убие Едмънд по средата на пряко излъчваната му презентация?

Уинстън не отговори веднага.

— Долавям подозрението в гласа ви, професоре. Не се безпокойте. Аз съм програмиран да защитавам Едмънд. Мисля за него като за свой най-добър приятел. — Той замълча за миг. — Като образован човек, вие със сигурност сте чели „За мишките и хората“.

Лангдън се обърка.

— Разбира се, но какво общо има…

И в този момент дъхът му секна. За миг му се стори, че кабината се е откачила от въжетата. Хоризонтът се наклони настрани и той трябваше да се опре на стената, за да не падне.

„Преданост, смелост, състрадание“. С тези думи Робърт беше защитил в гимназията една от най-известните прояви на приятелство в литературата — поразителния финал на романа „За мишките и хората“, в който героят милостиво убива своя любим другар, за да му спести ужасния край.

— Уинстън — промълви Лангдън. — Моля те… недей…

— Повярвайте ми — отвърна компютърът. — Така пожела Едмънд.