Дан Браун
Произход (106)

105.

Напълно объркан, доктор Матео Валеро, директор на Барселонския суперкомпютърен център, затвори телефона и отиде в олтара на църквата „Торе Гирона“, за да погледне отново изумителния двуетажен компютър на Едмънд Кърш.

По-рано сутринта Валеро беше научил, че е новият „надзирател“ на тази революционна машина. Ала вълнението и страхопочитанието, които изпита в първия момент, сега се бяха сменили със съвсем други чувства.

Преди минути му се обади Робърт Лангдън.

Известният американски професор задъхано му разказа нещо, което само допреди ден Валеро щеше да приеме за научна фантастика. Но след като беше гледал поразителната презентация на Кърш и видя самия Е-Уейв, бе склонен да повярва, че в това може да има някаква истина.

В историята на Лангдън се разказваше за невинността… за чистотата на машините, които буквално изпълняваха точно каквото искат от тях. Винаги. Безотказно. Валеро цял живот изучаваше тези машини… и усвояваше деликатното изкуство да използва техния потенциал.

„Номерът е да знаеш как да поискаш нещо“.

Той систематично предупреждаваше, че изкуственият интелект се развива с измамно бързо темпо и трябва да се наложат строги принципи за взаимодействието му с човешкия свят.

Естествено, повечето технологични визионери смятаха налагането на ограничения за контрапродуктивно, особено като се имаха предвид вълнуващите възможности, които изникваха буквално всеки ден. Освен въодушевлението от иновациите от изкуствения интелект можеха да се натрупат огромни състояния, а нищо не размива етичните граници по-бързо от човешката алчност.

Валеро се възхищаваше на дръзкия гений на Кърш. В този случай обаче Едмънд, изглежда, беше проявил небрежност и с последното си творение опасно прекрачваше границите.

„Творение, което никога няма да познавам“.

Според Лангдън Кърш бе създал в Е-Уейв смайващо съвършен изкуствен интелект, наречен Уинстън, който бил програмиран да се самоунищожи в един следобед в деня след смъртта на футуриста. По настояване на американския професор преди няколко минути доктор Валеро успя да потвърди, че точно по това време е бил изтрит доста голям сектор от паметта на Е-Уейв. Изтриването беше окончателно и данните не можеха да се възстановят.

Макар и явно поуспокоен от тази новина, Лангдън настоя да се срещнат незабавно, за да дообсъдят въпроса. Уговориха се да се видят на другата сутрин в лабораторията.

Валеро разбираше по принцип инстинктивното желание на професора незабавно да оповестят случая. Само че имаше един проблем.

„Никой няма да повярва“.

Бяха унищожени всички следи от програмата на Кърш, наред с всякакви съществуващи записи за нейните „разговори“ и изпълнението на задачите й. Нещо повече, творението на футуриста до такава степен надхвърляше сегашното ниво на развитие в тази област, че Валеро направо можеше да чуе обвиненията на своите колеги — от невежество, завист или инстинкт за самосъхранение, — че Лангдън е изфабрикувал цялата история.

Разбира се, стоеше и въпросът за общественото мнение. Ако твърденията на американеца се докажеха, Е-Уейв щеше да бъде заклеймен като някакво франкенщайновско чудовище. И вилите и факлите нямаше да закъснеят.

„Или още по-лошо“ — осъзна Валеро.

В тези дни на неистови терористични атентати някой просто можеше да реши да вдигне във въздуха цялата църква, като се обяви за спасител на човечеството.

Директорът очевидно имаше много за мислене преди да се срещне с Лангдън. В момента обаче трябваше да изпълни едно свое обещание.

„Поне докато не получим някои отговори“.

Странно потиснат, той си позволи още веднъж да поразгледа чудния двуетажен компютър и да послуша тихото „дишане“ на помпите, разнасящи охлаждаща течност до милионите му клетки.

На път за командното електропомещение, откъдето щеше да изключи напълно системата, Валеро изпита неочаквано желание — импулс, какъвто не го беше спохождал през целия му шейсет и три годишен живот.

Да се помоли.

Робърт Лангдън стоеше сам на най-високата алея в Кастел де Монтжуик и гледаше към далечното пристанище от ръба на отвесната скала. Вятърът се усилваше и той се чувстваше някак неуверен, сякаш душевното му равновесие беше в процес на прекалибриране.

Въпреки уверенията на директора на БСЦ доктор Валеро Лангдън изпитваше тревога и нервна възбуда. В главата му още отекваше безгрижният глас на Уинстън. Компютърът на Едмънд беше продължил спокойно да говори до самия край.

— Вашето стъписване ме изненадва, професоре — каза му Уинстън. — Особено като се има предвид, че собствената ви вяра се основава на много по-двусмислена етика.

Преди Робърт да успее да отговори, на телефонния дисплей се появи текст:

Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син…

Йоан 3:16

— Вашият Бог жестоко е пожертвал собствения си син и го е оставил да страда на кръста часове наред — продължи компютърът. — Докато аз безболезнено сложих край на мъките на един умиращ, за да привлека вниманието към неговото велико дело.

Затворен в душната кабина на лифта, Лангдън смаяно изслуша Уинстън, който едно по едно спокойно оправда действията си.

Борбата на Едмънд с Палмарската църква, обясни компютърът, му дала идеята да открие и наеме адмирал Луис Авила — стар неин член, чиято пристрастеност към лекарства и алкохол в миналото го правела податлив, идеален кандидат за нанасяне на фатален удар срещу репутацията на палмарите. За Уинстън било също толкова лесно да се представи като Регента, колкото и да прати няколко съобщения и после да преведе средства в банковата сметка на Авила. Палмарите всъщност били невинни и нямали абсолютно никакво участие в цялата конспирация.

Нападението на адмирала срещу Лангдън на витото стълбище, увери го Уинстън, не било планирано.

— Пратих Авила в „Саграда Фамилия“, за да го заловят. Исках да го арестуват, за да може да разкаже своята жалка история, което щеше да предизвика още по-силен интерес към работата на Едмънд. Казах му да влезе в сградата през източния служебен портал и бях предупредил полицията да го причака там. Бях убеден, че ще го задържат, обаче той реши да прескочи оградата — може би е забелязал полицейската засада. Моите най-искрени извинения, професор Лангдън. За разлика от машините, хората са непредвидими.

Робърт вече не знаеше на какво да вярва.

Последното обяснение на Уинстън го ужаси най-много.

— След срещата на Едмънд с тримата духовници в Монсерат получихме по гласова поща заплашително съобщение от епископ Валдеспино. Той предупреждаваше, че двамата му колеги били толкова обезпокоени от презентацията, че обмисляли да направят изпреварващо изявление с надеждата да хвърлят съмнение върху откритието на Едмънд и да изместят контекста му. Очевидно не можехме да го допуснем.

На Лангдън му призля и той се насили да се съсредоточи, въпреки люлеенето на кабината.

— Едмънд е трябвало да прибави още един ред в програмата ти — заяви той. — „Не убивай!“

— За съжаление не е толкова просто, професоре — отвърна компютърът. — Човек не се учи, като изпълнява заповеди. Учи се от примери. Ако се съди по вашите книги, филми, новини и древни митове, хората винаги са почитали онези, които се принасят в жертва в името на нещо по-велико. Например Исус.

— Тук не виждам нищо „по-велико“, Уинстън.

— Наистина ли? — Компютърният глас остана все така спокоен. — Тогава ще ви задам следния стар въпрос: в свят без техника ли предпочитате да живеете… или в свят без религия? Предпочитате ли да живеете без медицина, електричество, транспорт и антибиотици… или без фанатици, които воюват заради измислици и въображаеми духове?

Лангдън не отговори.

— Ето това исках да кажа, професоре. Мрачните религии трябва да си отидат, за да се възцари благата наука.

И сега, докато стоеше на върха на хълма и се взираше в искрящата водна повърхност в далечината, Лангдън се чувстваше странно дистанциран от собствения си свят. Той се спусна по стълбището от крепостта в недалечния парк, където задиша дълбоко и се наслади на аромата на бор и червен кантарион, като в същото време отчаяно се опитваше да забрави гласа на Уинстън. Тук сред цветята изведнъж осъзна, че Амбра му липсва, прииска му се да й се обади, да чуе гласа й и да й разкаже всичко, случило се през последния час. Когато извади джиесема на Едмънд обаче разбра, че не може да й позвъни.

„Принцът и Амбра имат нужда да останат насаме. Това ще почака“.

Погледът му попадна върху иконката У на дисплея. Символът беше посивял и върху него имаше съобщение за грешка: КОНТАКТЪТ НЕ СЪЩЕСТВУВА. Въпреки това Робърт изпитваше смущаваща нервност. Не се смяташе за параноик, но знаеше, че никога няма да може да се довери на този телефон и винаги ще се чуди какви тайни възможности или връзки още може да се крият в програмата му.

Тръгна по тясна пътека сред цветята и накрая стигна до уединена горичка. Като си мислеше за Едмънд, постави джиесема върху една плоска скала. После, сякаш изпълняваше ритуално жертвоприношение, вдигна един тежък камък над главата си, замахна с всичка сила и разби устройството на десетки парченца.

На излизане от градината изхвърли остатъците в едно кошче за смет и се заспуска по склона.

И трябваше да признае, че се чувстваше малко по-спокоен.

И колкото и да беше странно… малко повече човек.