Дан Браун
Произход (41)

40.

Рави Йехуда Кьовеш излезе от кабинета и от къщата си, мина през двора и стъпи на тротоара.

„Вкъщи вече не съм в безопасност — мислеше си с бясно разтуптяно сърце. — Трябва да отида в синагогата“.

Негово убежище от толкова много години, синагогата на улица „Дохани“ представляваше и истинска крепост. Нейните заграждения, мрежи с бодлива тел и денонощна физическа охрана мъчително напомняха за дългата история на антисемитизма в Будапеща. Тази вечер Кьовеш се радваше, че има ключове за такава цитадела.

Синагогата се намираше на петнайсет минути от дома му — приятна разходка, на която равинът се наслаждаваше всеки ден, — но сега, докато вървеше по улица „Лайош Кошут“, той изпитваше само страх. Навел глава, Кьовеш предпазливо оглеждаше сенките наоколо.

И почти незабавно видя нещо, което го накара да настръхне.

На една пейка оттатък улицата седеше изгърбена тъмна фигура — здравеняк с дънки и бейзболна шапка, който правеше нещо на смартфона си. Дисплеят осветяваше брадатото му лице.

„Не е от квартала“ — помисли старецът и ускори ход.

Мъжът с шапката вдигна глава, проследи с поглед равина и отново насочи вниманието си към телефона. Кьовеш продължи нататък и на следващата пряка нервно погледна назад. За негов ужас брадатият вече не седеше на пейката. Беше пресякъл улицата и вървеше по тротоара след него.

„Следи ме!“ Възрастният равин закрачи още по-бързо и скоро се задъха. Чудеше се дали не е допуснал фатална грешка, като е излязъл от къщи.

„Валдеспино ме съветваше да си остана вкъщи! А на кого се доверих аз?“

Кьовеш имаше намерение да изчака хората на епископа да дойдат и да го отведат в Мадрид, но телефонният разговор бе променил всичко. Мрачните семена на съмнението никнеха бързо.

Жената по телефона го беше предупредила: „Епископът праща хората си не да ви вземат, а да ви ликвидират — както ликвидира и Саид ал Фадл“. И после му изложи толкова убедителни доказателства, че той се паникьоса и избяга от дома си.

И сега, докато бързаше по тротоара, Кьовеш се опасяваше, че може изобщо да не стигне до сигурните стени на синагогата. Мъжът с шапката го следваше на разстояние от петдесетина метра.

Съскане на гуми разкъса нощната тишина и равинът се стресна. Шумът, с облекчение установи той, идваше от градски автобус, спрял на близката спирка. На Кьовеш му се стори, че го праща самият Господ, втурна се към рейса и припряно се качи. Вътре беше пълно с шумни студенти и двама от тях любезно му направиха място отпред.

— Köszonöm — останал без дъх, им благодари старецът.

Преди автобусът да потегли обаче мъжът с дънките и бейзболната шапка тичешком го настигна и в последния момент успя да скочи вътре.

Кьовеш се вцепени, но брадатият го подмина, без да го погледне, и седна в дъното. В отражението на предното стъкло равинът го видя пак да изважда смартфона си, очевидно задълбочен в някаква видеоигра.

„Не изпадай в параноя, Йехуда — смъмри се той. — Човекът не се интересува от теб“.

Когато стигна на спирката на улица „Дохани“, Кьовеш с копнеж отправи поглед към кулите на синагогата само на няколко преки оттам, ала не можа да се насили да напусне сигурността на претъпкания автобус.

„Ако сляза и онзи ме последва…“

Остана на мястото си, решил, че в навалицата е по-безопасно. „Мога просто да се повозя известно време и да си поема дъх“ — каза си Кьовеш, макар че му се искаше да се е сетил да отиде до тоалетната, преди толкова внезапно да избяга от дома си.

Само след няколко секунди, докато рейсът потегляше от улица „Дохани“, рави Кьовеш осъзна ужасния недостатък на плана си.

„Събота вечер е и всички пътници са младежи“.

И почти със сигурност щяха да слязат на едно и също място — на следващата спирка, в сърцето на будапещенския еврейски квартал.

След Втората световна война това място беше цялото в развалини, но сега рушащите се сгради бяха подслонили едни от най-модерните нощни клубове в Европа — прочутите „барове в руини“. През уикендите тълпи студенти и туристи се събираха там да се забавляват в разрушените от бомби скелети на покрити с графити складове и стари къщи, днес оборудвани с най-съвременни аудиосистеми, пъстроцветно осветление и еклектични произведения на изкуството.

И естествено, когато автобусът със скърцане спря на следващата спирка, всички студенти вкупом се изсипаха навън. Мъжът с шапката остана на мястото си, забил поглед в телефона си. Инстинктът подсказваше на Кьовеш да слезе колкото може по-скоро, затова той припряно се изправи, забърза по пътеката и се присъедини към тълпата младежи на улицата.

Рейсът отново потегли с рев, но рязко спря и вратата със съскане се отвори, за да пусне последния пътник — мъжа с бейзболната шапка. Равинът усети, че пулсът му пак се ускорява, обаче брадатият дори не погледна към него, а енергично се отдалечи, като в движение вдигна телефона към ухото си.

„Престани да си въобразяваш разни неща“ — каза си Кьовеш, като се опитваше да нормализира дишането си.

Автобусът продължи по маршрута си, а навалицата се отправи към баровете. Старецът за всеки случай повървя с младежите, после зави наляво и се насочи обратно към синагогата.

„Тя е само на няколко преки“ — успокояваше се той, без да обръща внимание на тежестта в краката си и усилващото се напрежение в пикочния мехур.

Баровете бяха претъпкани и шумната им клиентела се разливаше по улиците. Наоколо кънтеше електронна музика и миризмата на бира се смесваше със сладкия дим на цигари „Сопиане“ и аромата на сладкиша кюртьошкалач.

Кьовеш наближи ъгъла, но все още изпитваше зловещото усещане, че го следят. Забави ход и крадешком погледна назад. Слава богу, мъжът с дънките и бейзболната шапка не се виждаше.

Приведената в тъмния вход фигура остана неподвижна десет безкрайни секунди, после предпазливо надникна към ъгъла.

„Бива си те, старче“ — помисли си мъжът, разбрал, че се е скрил от поглед тъкмо навреме.

Провери пак спринцовката в джоба си, излезе на улицата, нагласи бейзболната си шапка и забърза след равина.