Дан Браун
Произход (58)

57.

— Аз не съм чудовище — въздъхна Авила, докато пикаеше в мръсния писоар на една пуста отбивка край магистрала Н-240.

До него трепереше шофьорът на юбера, очевидно прекалено нервен, за да може да се облекчи.

— Вие заплашихте… семейството ми.

— Уверявам те, че ако ме слушаш, няма да им се случи нищо лошо — отвърна адмиралът. — Само ме закарай в Барселона, остави ме там и ще се разделим приятелски. Ще ти върна портфейла, ще забравя домашния ти адрес и повече няма нужда да се боиш от мен.

Мъжът се взираше право пред себе си и устните му трепереха.

— Ти си вярващ човек — продължи Авила. — Видях папския кръст на предното стъкло. И каквото и да си мислиш за мен, може би ще те успокои това, че тази вечер вършиш Божие дело. — Той си закопча дюкяна. — Неведоми са пътищата Господни.

Адмиралът се отдръпна от писоара и провери затъкнатия под пояса му керамичен пистолет, в който беше зареден единственият му останал патрон. Чудеше се дали тази нощ ще му се наложи да го използва.

Авила отиде при мивката и докато си плакнеше ръцете, вниманието му отново привлече татуировката, която Регента му бе наредил да си направи, в случай че го заловят. „Излишна предпазливост“ — предполагаше той. Вече се чувстваше като неоткриваемо привидение в нощта.

Възрастният офицер вдигна очи към мръсното огледало и се сепна от собственото си отражение. Когато се беше видял за последен път, носеше бяла парадна униформа с колосана яка и фуражка. След като бе съблякъл китела си, приличаше на тираджия — бе останал по тениска и бейзболна шапка, взета от шофьора на юбера.

Ликът в огледалото му напомни за онзи ненавиждащ се пияница след атентата, при който бе загинало семейството му.

„Тогава пропадах в бездънна пропаст“.

Авила знаеше, че повратният момент е настъпил, когато неговият физиотерапевт Марко с измама го заведе на среща с „папата“.

Никога нямаше да забрави как се приближи до зловещите кули на палмарската катедрала, мина през огромния портал и влезе в храма по време на богослужението. Множеството беше коленичило за молитва.

В църквата нямаше друга светлина освен слънчевите лъчи, нахлуващи през високите витражи. Силно миришеше на тамян. Когато видя позлатения олтар и полираните дървени пейки, адмиралът разбра, че слуховете за грандиозното богатство на палмарите са верни. Храмът не отстъпваше по великолепие на която и да е друга катедрала, ала Авила знаеше, че тази католическа църква се различава от останалите.

„Палмарите са заклети врагове на Ватикана“.

Изправен до Марко в дъното на наоса, той плъзгаше поглед по паството и се питаше как е успяла да процъфти тази секта, след като толкова демонстративно се противопоставя на Рим. Заклеймяването на задълбочаващата се либералност на Ватикана от палмарите очевидно се нравеше на вярващите, които копнееха за по-консервативно тълкуване на вярата.

Докато куцукаше с патериците си по централната пътека, Авила се чувстваше като хром окаяник, дошъл на поклонение в Лурд с надеждата за чудотворно изцеление. Един разпоредител поздрави Марко и ги заведе при запазените за тях места на първия ред. Хората наоколо любопитно се заозъртаха да видят кой се радва на такова специално отношение. Адмиралът съжали, че е оставил рехабилитатора да го убеди да облече парадната си униформа.

„Мислех, че отивам на аудиенция при папата“.

Авила седна и вдигна очи към олтара, където млад енориаш с костюм четеше от Светото писание. Позна откъса — беше Евангелието от Марка.

— „Прощавайте, ако имате нещо против някого, та и Небесният ви Отец да прости вам прегрешенията ви“^[1].

„Пак ли прошка?“ Адмиралът се намръщи. Имаше чувството, че е чувал тези думи хиляди пъти от църковните терапевти и монахините през месеците след терористичния атентат.

Четенето свърши и в храма отекнаха мощните звуци на органа. Богомолците едновременно се изправиха и той неохотно се надигна, като потръпна от болка. Зад олтара се отвори скрита врата и оттам излезе мъж, което мигновено изпълни паството с въодушевление.

Мъжът изглеждаше петдесетинагодишен и имаше царствена осанка и завладяващ поглед. Носеше бяло расо, златен орар, бродиран пояс и украсена със скъпоценни камъни папска тиара прециоза. Протегна ръце към паството и сякаш плъзгайки се по пода, се насочи към центъра на олтара.

— Ето го — развълнувано прошепна Марко. — Папа Инокентий Четиринайсети.

„Нарекъл се е Инокентий XIV?!“ Авила знаеше, че палмарите признават за законни само папите до починалия през 1978 година Павел VI.

— Дойдохме тъкмо навреме за проповедта — каза физиотерапевтът.

Папата продължи към средата на подиума, подмина амвона и слезе при своите енориаши. Намести закачения за одеждите му микрофон тип „брошка“, отново протегна ръце и се усмихна топло.

— Добро утро — напевно прошепна папата.

Богомолците вкупом отговориха:

— Добро утро!

Инокентий XIV се приближи към паството още повече.

— Току-що чухме четене от Евангелие от Марка, откъс, който избрах самият аз, защото днес ще говоря за прошката.

Папата се насочи към Авила и спря на пътеката само на сантиметри от него, без да поглежда надолу. Адмиралът смутено погледна Марко, който развълнувано му кимна.

— Всички имаме проблем с прошката — каза папата. — Така е, защото понякога прегрешенията спрямо нас ни се струват непростими. Когато някой убива невинни хора от чиста омраза, трябва ли да обърнем и другата страна, както ни учат някои църкви? — В храма се възцари гробна тишина и той още повече сниши глас. — Как се очаква да простим на антихристиянския екстремист, който взриви бомба по време на утринното богослужение в Севилската катедрала и тази бомба уби невинни майки и деца? Взривяването на бомба е равносилно на обявяване на война. Война не само срещу католиците. Война не само срещу християните. А война срещу добротата… срещу Самия Бог!

Авила затвори очи в опит да пропъди ужасяващите спомени за онази сутрин и цялата ярост и мъка, които продължаваха да разкъсват сърцето му. Докато се бореше с гнева си, ненадейно усети внимателната длан на папата върху рамото си. Адмиралът вдигна клепачи, но папата все така не гледаше надолу към него. Въпреки това допирът му подейства успокояващо на възрастния офицер.

— Да не забравяме и нашия Terror Rojo^[2] — продължи папата, без да отдръпва ръката си от рамото на Авила. — По време на Гражданската война враговете на Господ опожаряваха испански църкви и манастири, убиха над шест хиляди свещеници и измъчваха стотици монахини, като принуждаваха сестрите да гълтат броениците си и после ги насилваха и хвърляха в минни шахти, където ги оставяха да умрат. — Замълча за миг и изчака думите му да окажат още по-силно въздействие. — Такава омраза не се разсейва с времето. Тя забира, става по-силна и чака да се надигне като рак. Предупреждавам ви, приятели, злото ще ни погълне изцяло, ако не отговорим на силата със сила. Никога няма да победим злото, ако нашият боен вик е „прошка“.

„Той е прав“ — помисли си Авила. В армията лично се беше убедил, че „мекотата“ към нарушенията на дисциплината е най-добрият начин да стимулираш още повече нарушения.

— Аз смятам, че в някои случаи прошката може да е опасна — продължи папата. — Когато прощаваме на злото в света, ние го оставяме да расте и да се разпространява. Когато отвръщаме на войната с милосърдие, ние насърчаваме враговете си да извършват още повече насилие. Идва момент, когато трябва да постъпим като Исус, да прекатурим масите на менячите и да извикаме: „Това е непоносимо!“.

„Съгласен съм!“ — искаше да извика адмиралът, докато паството одобрително кимаше.

— Но нима предприемаме някакви действия? — попита Инокентий. — Нима Католическата църква в Рим се възпротивява като Исус? Не. Днес ние се изправяме пред най-черните злини в света единствено със своята способност да прощаваме, обичаме и състрадаваме. И затова допускаме — не, насърчаваме — злото да расте. В отговор на многократно извършваните срещу нас престъпления ние тактично изразяваме загрижеността си на политически коректен език, напомняме си един на друг, че злият човек е такъв единствено заради тежкото си детство, заради сиромашкия си живот или защото срещу собствените му близки са били извършени престъпления — и затова той не е виновен за омразата си. Аз казвам, стига! Злото е зло! Всички сме страдали през живота си!

Паството спонтанно избухна в аплодисменти, нещо, каквото Авила никога не беше виждал на католическо богослужение.

— Реших да говоря за прошката, защото днес сред нас е един специален гост — каза папата, без да вдига ръката си от рамото на адмирала. — Искам да благодаря на адмирал Луис Авила, задето ни ощастливи със своето присъствие. Той е високоуважаван и многократно награждаван офицер от въоръжените сили на Испания и е преживял невъобразимо зло. И подобно на всички нас, има проблеми с прошката.

И преди Авила да успее да възрази, Инокентий подробно заразказва за борбата в неговия живот — как е загубил семейството си в терористичен атентат и се е отдал на алкохолизъм, а накрая е направил неуспешен опит за самоубийство. В първия момент адмиралът се разгневи, че Марко е предал доверието му, но докато слушаше да разказват собствената му съдба по такъв начин, усети, че го обзема странна сила. Това беше публично потвърждение, че е стигнал до самото дъно и някак си, може би чудотворно, е оцелял.

— Аз смятам, че Бог се е намесил в живота на адмирал Авила и го е спасил… за да изпълни по-висша цел — заяви Инокентий.

С тези думи палмарският папа се обърна и за пръв път погледна Авила. Хлътналите му очи сякаш проникнаха в самата душа на възрастния офицер и той усети, че в него се влива такава сила, каквато не беше изпитвал от години.

— Адмирал Авила, аз съм убеден, че трагичната загуба, която си понесъл, не допуска никаква прошка — каза папата. — Убеден съм, че не можеш да преодолееш бушуващия в теб гняв, справедливия си копнеж за отмъщение, като обърнеш и другата си страна. И не трябва! Твоята мъка ще донесе собственото ти спасение. Ние сме тук, за да те подкрепим! Да те обичаме! Да застанем до теб и да ти помогнем да превърнеш гнева си в могъща сила за доброто в света! Слава на Бог!

— Слава на Бог! — повтори паството.

— Адмирал Авила — продължи Инокентий, вторачен още по-настойчиво в очите му. — Какъв е девизът на испанския военноморски флот?

— Pro Deo et patria — незабавно отговори Авила.

— Да, Pro Deo et patria. За Бог и родината. Днес всички ние имаме честта сред нас да присъства висш военноморски офицер, който е отдал живота си на своята родина. — Папата замълча за миг и се наведе напред. — Ами… Бог?

Авила се взря в пронизващите го очи на мъжа и изведнъж нещо в него се пречупи.

— Животът ти не е свършил, адмирале — промълви Инокентий. — Делото ти не е завършено. Ето защо те е спасил Господ. Клетвата ти е изпълнена само наполовина. Ти си служил на родината, да… но още не си служил на Бог!

Авила се почувства като ударен от куршум.

— Мир вам! — завърши папата.

— Мир на теб! — отговори паството.

Адмиралът изведнъж беше погълнат от море от доброжелатели, които го заливаха с подкрепата си. Никога не бе преживявал такова нещо. Той боязливо търсеше в очите на енориашите следи от сектантски фанатизъм, ала виждаше само оптимизъм, благосклонност и искрено въодушевление от извършването на Божието дело… тъкмо каквото осъзнаваше, че му е липсвало.

От този ден, с помощта на Марко и другите си нови приятели, Авила започна дългото си изкачване от бездната на отчаянието. Отново се зае с физически упражнения, хранеше се здравословно и най-важното, преоткри вярата си.

След няколко месеца, когато физиотерапията му приключи, Марко му подари подвързана с кожа Библия, в която бяха отбелязани десетина места.

Авила наслуки прочете някои от тях.

РИМЛЯНИ 13:4

Той е Божий служител и отмъщава с гняв ономува, който прави зло.

 

ПСАЛТИР 93:1

Боже на отмъщенията, Господи Боже на отмъщенията, покажи се.

 

ТИМОТЕЙ 2, 2:3

И тъй, принасяй страданията като добър воин Иисус Христос.

— Запомни — усмихнато му каза младият рехабилитатор. — Когато злото надига глава, Бог действа различно чрез всеки от нас, за да наложи волята Си на Земята. Към спасението водят много пътища. Не само прошката.