Дан Браун
Произход (81)

80.

Докато вертолетът се издигаше с рев от покрива на „Саграда Фамилия“, Робърт Лангдън изпитваше странно радостно вълнение, почти еуфория, въпреки болките в тялото си.

„Жив съм“.

Усещаше, че в кръвоносната му система се изсипва адреналин, сякаш едновременно го връхлитаха всички събития от последния час. Задиша колкото се може по-бавно и насочи вниманието си към света навън.

Заобикаляха ги църковни кули, но когато набраха височина, катедралата потъна под тях и се изгуби сред градските светлини. Професорът плъзна поглед по уличната мрежа — това не бяха обичайните квадрати и правоъгълници, а много по-меки осмоъгълници.

„L’Eixample“ — помисли си той. „Разширението“.

Урбанистът визионер Илдефонс Серда беше разширил всички кръстовища в този квартал, като отрязал уличните ъгли, за да се образуват площадчета с по-добра видимост, повече въздух и пространство за кафенета на открито.

— Adónde vamos? — извика през рамо пилотът. „Къде отиваме?“

Робърт посочи две преки на юг, където един от най-широките, най-добре осветени и най-уместно наименувани булеварди пресичаше Барселона диагонално.

— Авингуда Диагонал — отвърна той. — Al oeste. — „На запад“.

Човек не можеше да не забележи веднага тази улица на която и да било карта на града. Тя прекосяваше цяла Барселона — от ултрамодерния небостъргач Диагонал ЗероЗеро на морския бряг до вековния Парк де Сервантес — четирийсет декара розови градини, носещи името на най-известния испански писател, автора на „Дон Кихот“.

Пилотът кимна и зави на запад към планината.

— Адрес? Или координати?

„Не знам точния адрес“ — помисли си Лангдън.

— Към футболния стадион.

— Fútbol? — изненада се мъжът. — На Барса ли?

Професорът потвърди. Не се съмняваше, че човекът знае къде е стадионът на прочутия местен футболен клуб, който се намираше няколко километра по-нататък по Авингуда Диагонал.

Пилотът увеличи скоростта и полетя над булеварда.

— Добре ли си, Робърт? — тихо попита Амбра и го погледна изпитателно, като че ли контузиите са му повредили ума. — Нали каза, че можеш да намериш Уинстън?

— Да — отвърна той. — Тъкмо там отиваме.

— На футболен стадион?! Смяташ, че Едмънд е направил своя суперкомпютър на стадион?!

Лангдън поклати глава.

— Не, стадионът просто е лесен ориентир за пилота. Интересува ме сградата точно зад стадиона — Гран Отел Принсеса София.

Амбра се обърка още повече.

— Нещо не ми се струва логично, Робърт. Едмънд няма как да е направил Уинстън в някакъв луксозен хотел. Мисля, че все пак се налага да те заведем в болница.

— Нищо ми няма, Амбра. Довери ми се.

— Тогава къде отиваме?

— Къде отиваме ли? — шеговито попита той. — Това е един от важните въпроси, на които Едмънд обещаваше да даде отговор.

Изписалото се на лицето й изражение показваше, че хем я е досмешало, хем започва да се дразни.

— Извинявай — каза професорът. — Ще ти обясня. Преди две години обядвахме с Едмънд в частния клуб на осемнайсетия етаж на Гран Отел Принсеса София.

— И той е носил суперкомпютъра на обяда, така ли? — засмя се Амбра.

Лангдън се усмихна.

— Не точно. Едмънд дойде пеш и ми каза, че всеки ден обядвал там, понеже му било много удобно — само на две преки от неговата компютърна лаборатория. Освен това спомена, че работел по проект за усъвършенстване на синтетичния интелект, чийто потенциал го изпълвал с огромно въодушевление.

Тези думи изведнъж отново я обнадеждиха.

— Сигурно е говорел за Уинстън!

— И аз си мисля същото.

— И Едмънд те е завел в лабораторията си!

— Не.

— Но ти е казал къде е, нали?

— Пазеше я в тайна, за съжаление.

В очите й отново се появи тревога.

— Уинстън обаче завоалирано ни разкри точно къде се намира — прибави Робърт.

Амбра отново се смути.

— Не си спомням да го е направил.

— Уверявам те — усмихна се професорът. — Всъщност го съобщи на целия свят.

Преди тя да успее да го попита каквото и да е, пилотът посочи в далечината огромния стадион на Барса.

— Ahí está el estadio!

„Бързо стигнахме“ — помисли си Лангдън и прецени с поглед разстоянието до недалечния Гран Отел Принсеса София — небостъргач край обширен площад на Авингуда Диагонал. После нареди на пилота да подмине стадиона и да се издигне над хотела.

След секунди вече висяха над сградата, в която преди две години беше обядвал с Едмънд. „Той ми каза, че компютърната лаборатория е само на две преки оттук“.

Заоглежда района около хотела. Улиците не се пресичаха под прав ъгъл като при „Саграда Фамилия“ и образуваха всевъзможни неправилни и издължени форми.

„Трябва да е тук“.

Обзет от усилваща се неувереност, той се заозърта във всички посоки в опит да открие уникалния образ, запечатан в паметта му. „Къде е?!“

Едва когато насочи вниманието си на запад зад кръговото кръстовище на Пласа де Пиус XII, в очите му отново проблесна надежда.

— Натам! — възкликна Лангдън. — Над онзи залесен участък!

Пилотът наклони носа на хеликоптера, полетя диагонално на северозапад и стигна над дърветата, които му беше посочил професорът. Гората бе част от огромно оградено имение.

— Робърт! — ядосано извика Амбра. — Какви ги вършиш? Това е кралският дворец „Педралбес“! Няма как Едмънд да е направил Уинстън в…

— Не тук! Ей там! — Лангдън посочи пряката точно зад парка.

Четири добре осветени улици зад двореца очертаваха нещо като ромб, ориентиран в посока север — юг. Само долната дясна страна на фигурата правеше неестествени чупки и нарушаваше геометричната й форма.

— Позната ли ти е онази начупена линия? — Робърт посочи светлата улица, която ясно изпъкваше на тъмния фон на гората. — Виждаш ли онази улица с малката чупка?

Раздразнението на Амбра сякаш изведнъж се изпари и тя наклони глава.

— Май ми изглежда позната. Но не се сещам откъде.

— Погледни цялото кварталче — подсказа й той. — Ромб с неправилна долна дясна страна. — Професорът зачака, защото усещаше, че Амбра скоро ще си спомни. — Виж двете градинки в квартала — кръглата в средата и полукръглата отдясно.

— Това място сякаш ми е познато, но не мога да си…

— Свържи го с изобразителното изкуство — насочи я Лангдън. — Представи си вашата колекция в „Гугенхайм“…

— Уинстън! — извика тя и смаяно се обърна към него. — Планът на този квартал е идентичен с автопортрета на Уинстън в „Гугенхайм“!

Робърт й се усмихна.

— Точно така.

Амбра отново се завъртя към илюминатора и се втренчи в ромбовидния квартал. Лангдън също гледаше натам, като си представяше автопортрета на Уинстън — странното платно, което го озадачаваше още откакто компютърът му го бе показал по-рано същата вечер, несръчна проява на почит към творчеството на Миро.

„Едмънд ме помоли да си направя автопортрет и се получи това“ — беше казал Уинстън.

Лангдън вече беше решил, че окото, разположено приблизително в средата на картината, също елемент от творбите на Миро, почти със сигурност посочва точното място, където се намира компютърът — точката, от която Уинстън гледа света.

Едновременно радостна и изумена, Амбра се извърна от илюминатора.

— Автопортретът на Уинстън не е имитация на Миро. А карта!

— Да — потвърди Робърт. — Като се има предвид, че Уинстън не притежава тяло и физически образ, автопортретът му съвсем логично е свързан с неговото местонахождение.

— Окото — отбеляза тя. — То е пълно копие на очите на Миро. Обаче е само едно и затова може би означава местонахождението на Уинстън, нали?

— И аз си мислех същото. — Професорът се обърна към пилота и го помоли за момент да се спусне над една от двете градинки в квартала. Вертолетът започна да се снижава.

— Боже господи! — възкликна Амбра. — Струва ми се, че се сещам защо Уинстън е решил да имитира стила на Миро!

— Защо?

— Преди малко прелетяхме над двореца „Педралбес“.

— „Педралбес“ ли? — Лангдън вдигна вежди. — Това не е ли името на…

— Да! На една от най-известните скици на Миро. Уинстън сигурно е открил връзката между това място и художника!

Робърт трябваше да признае, че компютърът наистина е проявил изумителна находчивост, и изпита странно въодушевление от перспективата отново да влязат във връзка със синтетичния интелект на Едмънд. Когато хеликоптерът се сниши достатъчно, той видя тъмния силует на голяма сграда, разположена точно на мястото, на което Уинстън беше изобразил окото си.

— Виж! — посочи Амбра. — Трябва да е там.

Лангдън се вторачи в постройката, скрита зад големи дървета. Дори от въздуха изглеждаше грамадна.

— Никъде не свети — отбеляза тя. — Мислиш ли, че ще успеем да влезем?

— Все трябва да има някой — отвърна професорът. — Не може да няма дежурни от персонала на Едмънд, особено тази нощ. Когато разберат, че сме открили паролата му, ще се изпотрепят да ни помагат да пуснем презентацията.

След петнайсет секунди хеликоптерът кацна в голямата полукръгла градина в източния край на квартала. Лангдън и Амбра скочиха на земята, а пилотът отлетя към стадиона, където щеше да чака следващите им инструкции.

По пътя към вътрешността на квартала пресякоха една уличка, Пасейг делс Тилерс, и навлязоха в гъсто залесен участък. Сред дърветата тъмнееше силуетът на голямата сграда.

— Никъде не свети — шепнешком повтори Амбра.

— И е оградено — намръщено отбеляза Робърт, когато стигнаха до триметровата ограда от ковано желязо, опасваща целия комплекс. Той надникна между пръчките, но зад дърветата не се виждаше почти нищо. Пълната тъмнина на сградата го озадачаваше.

— Входът е ей там — Амбра посочи на двайсетина метра по-нататък.

Забързаха покрай оградата и спряха пред внушителен портал, който се оказа заключен. Имаше електронен домофон и преди Лангдън да реши какво да правят, Амбра вече натискаше бутона.

След второто иззвъняване някой вдигна.

Мълчание.

— Ало? — каза Амбра. — Ало?

От високоговорителя не се чуваше глас — само злокобно жужене на открита линия.

— Не знам дали ме чувате, но аз съм Амбра Видал. С мен е Робърт Лангдън. Ние сме приятели на Едмънд Кърш. Бяхме с него, когато го убиха. Разполагаме с информация, която ще е изключително полезна за Едмънд, Уинстън и всички вас, струва ми се.

Разнесе се рязко изщракване.

Лангдън веднага натисна с ръка портала и той се отвори.

Лангдън въздъхна.

— Казах ти, че все ще има някой.

Бързо влязоха и продължиха между дърветата към тъмната сграда. Когато я наближиха, покривът постепенно се очерта на фона на небето. Появи се неочакван силует — четири и половина метров символ, монтиран на върха.

Те се заковаха на място.

„Невъзможно! — помисли Робърт. — На покрива на компютърната лаборатория на Едмънд има гигантско разпятие?!“

Направи още няколко крачки, излезе на открито и най-после видя цялата фасада. Гледката го смая — стара готическа църква с голяма розета, две кули и изящен портал с барелефи на католически светци и Богородица.

Амбра се ужаси.

— Та това е католическа черква! Май не сме дошли където трябва.

Лангдън забеляза една табела пред входа и се разсмя.

— Не, според мен сме точно където трябва.

Медиите от няколко години правеха репортажи за това място, но той не подозираше, че се намира в Барселона. „Супермодерна лаборатория в някогашна католическа църква“. Трябваше да признае, че това наистина е идеалният „храм“ за безбожния компютър, създаден от един яростен атеист. Докато плъзгаше поглед нагоре по фасадата, Робърт с потреперване осъзна смисъла, който Едмънд беше вложил в паролата си.

„Отишли са си мрачните религии и благата наука се е възцарила“.

Той посочи табелата на Амбра.

Барселонски суперкомпютърен център

Centro Nacional de Supercomputación

Тя смаяно се обърна към него.

— В Барселона има суперкомпютърен център в католическа църква?!

— Да — усмихна се Лангдън. — Истината понякога е по-невероятна от измислицата.