Дан Браун
Произход (100)

99.

В болницата на Ескориал принц Хулиан грижовно придърпа завивката върху раменете на баща си. Въпреки настояването на лекаря кралят любезно беше отказал каквото и да е лечение — включително обичайния си сърдечен монитор и интравенозното вливане на хранителни вещества и обезболяващи.

Хулиан усещаше, че краят наближава.

— Боли ли те, татко? — прошепна той. Докторът за всеки случай беше оставил на нощното шкафче шишенце морфинов разтвор за орална употреба с капкомер.

— Напротив. — Кралят му се усмихна немощно. — Най-после имам покой. Ти ми позволи да ти разкрия тайната, която пазех от толкова години. И съм ти благодарен за това.

Принцът се пресегна и за пръв път от детството си стисна бащината си ръка.

— Всичко е наред, татко. Просто поспи.

Кралят доволно въздъхна и затвори очи. След секунди вече тихо похъркваше.

Хулиан се изправи и намали осветлението. В този момент от коридора загрижено надникна епископ Валдеспино.

— Заспа — успокои го престолонаследникът. — Ще ви оставя при него.

— Благодаря. — Валдеспино влезе в стаята. Изпитото му лице изглеждаше призрачно на лунната светлина, която се процеждаше през прозореца. Той колебливо зашепна: — Онова, което тази нощ ви каза баща ви, Хулиан… беше му много тежко.

— Както и на вас, забелязах.

Епископът кимна.

— Да, може би дори повече, отколкото на него. Благодаря ви за съчувствието. — И леко потупа принца по рамото.

— Струва ми се, че трябва да ви благодаря аз — подчерта престолонаследникът. — Толкова години след смъртта на майка ми… баща ми така и не се ожени повторно… и си мислех, че е самотен.

— Баща ви никога не е бил сам — увери го Валдеспино. — Нито пък вие. И двамата винаги сме ви обичали много. — Позасмя се тъжно. — Странно, бракът на вашите родители до голяма степен беше уреден и въпреки че негово величество искрено обичаше майка ви, когато тя почина, струва ми се, баща ви в душата си осъзна, че най-после може да е верен на себе си.

„Не се е оженил повторно, защото вече е бил открил любовта на живота си“ — помисли си Хулиан.

— А вашата вяра… — започна той. — Не се ли… разкъсвахте от угризения?

— Ужасно — призна епископът. — Нашата религия е категорична по този въпрос. Като младеж много се измъчвах. Когато осъзнах тези си „наклонности“, както ги наричаха тогава, бях отчаян, не знаех как да живея нататък. Спаси ме една монахиня. Тя ми показа, че Библията възхвалява всякаква любов, с едно условие — любовта трябва да е духовна, а не плътска. И като дадох обет за безбрачие, аз можех и да обичам баща ви с цялото си сърце, и да остана чист в очите на своя Бог. Любовта ни беше напълно платонична, и все пак дълбоко удовлетворяваща. Отказах кардиналски сан, за да остана при него.

В този момент принцът си спомни нещо, което много отдавна му беше казал кралят.

„Любовта е от друг свят. Ние не можем да я произвеждаме по поръчка. Нито да я обуздаем, когато ни връхлети. Любовта не е подвластна на нашия избор“.

Изведнъж сърцето му се сви за Амбра.

— Тя ще ви се обади — внимателно вперил поглед в него, каза Валдеспино.

Хулиан винаги се удивляваше на свръхестествената способност на епископа да надниква в душата му.

— Може би. А може би няма. Тя е много самостоятелна.

— И това е едно от нещата, заради които я обичате — усмихна се старецът. — Да си крал е самотна работа. Силният партньор може да е изключително ценен.

Престолонаследникът осъзна, че Валдеспино намеква за собственото си партньорство с баща му… както и че току-що е дал благословията си на Амбра.

— В Долината на падналите баща ми се обърна към мен с една необикновена молба — каза Хулиан. — Вие изненадахте ли се от неговото желание?

— Ни най-малко. Той ви помоли да направите нещо, което винаги е копнеел да се случи в Испания. Естествено, за него това щеше да доведе до политически усложнения. На вас, който сте от поколението след ерата на Франко, може би ще ви е по-лесно.

Принцът се развълнува от перспективата да уважи бащината си воля.

Преди по-малко от час, седнал на инвалидната си количка в храма на Франко, кралят му беше казал:

— Сине, когато седнеш на трона, ежедневно ще получаваш петиции да унищожиш това позорно място, да го взривиш с динамит и завинаги да го заровиш в тази планина. — Баща му впери очи в него. — И аз те моля да не се поддаваш на този натиск.

Думите му изненадаха Хулиан. Кралят винаги беше мразил франкисткия деспотизъм и смяташе този храм за национален срам.

— Да разрушиш базиликата означава да се престориш, че изобщо не сме преживявали тази част от историята си — лесен начин да си позволим да продължим по-щастливо нататък, да се залъжем, че никога няма да се появи нов Франко. Само че той може да се появи, разбира се, и ще се появи, ако приспим бдителността си. Може би си спомняш думите на нашия сънародник Хорхе Сантаяна…

— „Онези, които не помнят миналото, са осъдени да го повтарят“ — произнесе Хулиан запомнения наизуст още в началното училище вечен афоризъм.

— Точно така. И историята многократно е доказвала, че по върховете на властта отново и отново ще се издигат побъркани, яхнали вълните на агресивния национализъм и нетърпимостта, дори там, където това изглежда напълно непонятно. — Кралят се наведе към сина си и гласът му стана още по-настойчив. — Хулиан, ти скоро ще седнеш на трона на тази невероятна земя — модерна, развиваща се държава, която подобно на много други е преживявала мрачни периоди, но е излизала от тях в светлината на демокрацията, търпимостта и любовта. Тази светлина обаче ще помръкне, ако не я използваме, за да просветляваме умовете на бъдещите поколения.

Баща му се усмихна и в очите му проблесна неочаквана жизненост.

— Моля се, когато станеш крал, Хулиан, да успееш да убедиш нашия славен народ да преобрази това място в нещо много по-могъщо от спорен храм и туристическа атракция. Този комплекс трябва да се превърне в жив мавзолей, в ярък символ на търпимостта, където да идват учениците, за да им разказват за ужасите на тиранията и жестокостите на потисничеството, така че никога да не ги забравят.

Кралят продължи, сякаш цял живот е чакал да произнесе тези думи:

— Още по-важно е този мавзолей да разказва и другия урок, който ни дава нашата история — че тиранията и потисничеството са безсилни пред състраданието… че фанатичните крясъци на насилниците в света неизбежно се удавят в единния глас на добротата, който се надига срещу тях. И аз се моля тъкмо този глас, този хор на съчувствието, търпимостта и състраданието, един ден да запее от върха на тази планина.

Докато предсмъртното желание на неговия баща отекваше в ума му в огряната от луната болнична стая, Хулиан се загледа в спящия крал и си помисли, че никога не е изглеждал по-удовлетворен.

Той вдигна очи към епископ Валдеспино и посочи стола до бащиното си легло.

— Поседете при краля. Сигурен съм, че ще му е приятно. Ще предам на сестрите да не ви безпокоят. Ще се върна да ви видя след час.

Валдеспино му се усмихна и за пръв път от първото причастие на Хулиан в детството му пристъпи напред и топло го прегърна. В този момент принцът сепнато усети колко е крехко тялото му под расото. Старецът му се стори по-немощен дори и от краля и той се зачуди дали двамата близки приятели няма да са заедно в рая по-скоро, отколкото очакват.

— Гордея се с вас — каза Валдеспино, когато се отдръпна назад. — И знам, че ще сте милостив владетел. Баща ви добре ви е възпитал.

— Благодаря — усмихна се Хулиан. — Явно е имал добър помощник.

Престолонаследникът остави баща си и епископа и излезе в болничния коридор, като спря да погледне през един панорамен прозорец към великолепно осветения манастир на хълма.

„Ел Ескориал.

Свещеното гробище на испанските крале“.

Спомни си как баща му го беше завел като малък в кралската крипта. Докато гледаше позлатените ковчези, Хулиан бе изпитал странно предчувствие: „Аз никога няма да бъда погребан тук“.

Никога нямаше да забрави това интуитивно усещане, макар да си казваше, че в него няма никакъв смисъл… че просто е уплашена детска реакция към смъртта. Тази нощ обаче, с наближаването на възкачването му на испанския трон, го споходи сепваща мисъл.

„Може би още като малък съм съзнавал истинската си съдба.

Може би винаги съм разбирал защо съм предопределен да стана крал“.

Радикални промени връхлитаха родината му и целия свят. Умираха старите обичаи и се раждаха нови. Навярно идваше време веднъж завинаги да премахнат архаичната монархия. Хулиан си представи за миг как чете безпрецедентна кралска прокламация.

„Аз съм последният крал на Испания“.

Тази мисъл го потресе.

За щастие от унеса му го откъсна вибрирането на джиесема, който му бяха дали агентите от Гуардия Реал. Пулсът му се ускори, когато видя началните цифри на номера: 93.

Барселона.

— Хулиан — нетърпеливо отговори той.

Отсреща чу тих, уморен глас.

— Аз съм, Хулиан…

Силно развълнуван, принцът приседна на един стол и затвори очи.

— Любов моя — промълви той. — Как изобщо бих могъл да изразя с думи колко съжалявам?