Дан Браун
Произход (29)

28.

Агент Фонсека и партньорът му Диас се втурнаха в мрака и като си светеха с фенерчетата на джиесемите си, затичаха по тунела, в който току-що бяха изчезнали Лангдън и Амбра.

Когато стигнаха до средата, Фонсека видя телефона на Амбра върху килима на пода и това го смая.

„Амбра е изхвърлила джиесема си?!“

С позволението на Амбра Видал Гуардия Реал използваше елементарно проследяващо приложение, за да е наясно с нейното местонахождение във всеки момент. Фактът, че е хвърлила смартфона си, можеше да се обясни само по един начин: годеницата на престолонаследника вече не искаше да е под тяхната опека.

От тази мисъл на Фонсека му призля. Като още по-неприятна се очертаваше перспективата да докладва на шефа си, че бъдещата кралица на Испания е изчезнала. Началникът на Гуардия Реал защитаваше интересите на принца с маниакална безпощадност и тази вечер лично беше възложил на агента съвсем проста задача: „Осигури безопасността на Амбра Видал и я пази от неприятности“.

„Не мога да осигуря безопасността й, след като не знам къде е!“

Двамата агенти изхвърчаха от тунела и се озоваха в сумрачното преддверие, което в момента приличаше на призрачно сборище — обезумели бледи лица, осветени от дисплеите на джиесемите, по които се свързваха с външния свят, за да разкажат какво са преживели.

— Включете осветлението! — викаха разтревожените хора.

Телефонът на Фонсека иззвъня и той отговори.

— Аз съм от охраната на музея, агент Фонсека — каза напрегнато млад женски глас. — Знаем, че сте на тъмно, но явно има някаква повреда в компютърната система. След малко ще решим проблема.

— Работят ли охранителните камери в сградата? — попита агентът. Всички камери бяха снабдени със системи за нощно виждане.

— Работят, да.

Той се огледа.

— Амбра Видал току-що излезе в преддверието до главната зала. Бихте ли проверили къде е отишла?

— Един момент…

Фонсека зачака с разтуптяно от безсилие сърце. Преди малко от Юбер му бяха съобщили, че се затрудняват да открият колата, с която е избягал убиецът.

„Още какво ще се обърка тази вечер?“

По някакво фатално съвпадение тази вечер той за пръв път охраняваше Амбра Видал. Като старши офицер обикновено се грижеше само за безопасността на самия принц Хулиан, но сутринта шефът му го дръпна настрани и му каза:

— Довечера госпожица Видал ще е главен организатор на публично събитие въпреки несъгласието на дон Хулиан. Ще я придружиш и ще осигуриш охраната й.

Фонсека изобщо не предполагаше, че събитието, чийто главен организатор е Амбра, ще се окаже директен удар срещу религията и ще свърши с показно убийство. И все още се опитваше да проумее гневния отказ на Амбра да разговаря по телефона с обезпокоения престолонаследник.

Всичко това беше необяснимо, и все пак странното й поведение все повече се задълбочаваше. Както изглеждаше, Амбра Видал искаше да се отърве от охраната си, за да избяга с някакъв американски професор.

„Ако принц Хулиан научи за това…“

— Агент Фонсека? — отново се разнесе гласът на жената от музейната охрана. — Госпожица Видал е излязла от преддверието заедно с един мъж. Минали са по външния коридор и тъкмо ги видяхме да влизат в галерията с изложбата „Клетки“ на Луиз Буржоа. Щом излезете, тръгнете надясно. Втората зала от дясната страна.

— Благодаря! Продължавайте да ги наблюдавате!

Фонсека изпълни инструкциите на жената и стигна до входа на голяма зала с надпис „КЛЕТКИ“. Вътре бяха изложени странни приличащи на кафези заграждения, във всяко от които имаше аморфна бяла скулптура.

— Госпожице Видал! — извика Фонсека. — Господин Лангдън!

След като не получиха отговор, двамата агенти се заеха да търсят бегълците.

Лангдън и Амбра предпазливо се провираха през скелето около балона на няколко зали от агентите от Гуардия Реал и безшумно се насочваха към бледо светещия надпис „Изход“ в отсрещния край на помещението.

През последната минута бяха действали светкавично, след като Робърт и Уинстън бяха измислили ловка заблуждаваща тактика.

По сигнал на Лангдън компютърът изключи осветлението и целият балон потъна в мрак. Точно преди това професорът беше запечатал в ума си пътя до изхода на коридора и споменът му се оказа почти съвсем точен. Застанала пред отвора на тунела, Амбра хвърли джиесема си навътре. После, вместо да тръгнат по коридора, се върнаха покрай вътрешната стена, като плъзгаха ръце по плата, за да се ориентират, и стигнаха до процепа, през който беше излязъл агентът от Гуардия Реал, за да тръгне по петите на убиеца. След като се измъкнаха навън, продължиха към външната стена на залата и се насочиха към светещия знак за аварийното стълбище.

Лангдън с удивление си спомни незабавното решение на Уинстън да им помогне.

— Ако презентацията на Едмънд може да се пусне с парола, трябва да я открием и да я използваме веднага — заяви компютърът. — Първоначалната ми задача беше да му помагам по всякакъв начин за успеха на днешното събитие. Очевидно се провалих и сега ще направя каквото мога, за да поправя стореното.

Робърт понечи да му благодари, ала Уинстън продължи, без да си поеме дъх — не че имаше такъв. Думите му се лееха с нечовешка бързина, като аудиокнига, пусната на бързи обороти.

— Ако имах достъп до презентацията на Едмънд, моментално щях да я пусна, но както сте чули, тя се съхранява в сигурен сървър извън музея. За да оповестим откритието му на света, изглежда, имаме нужда само от неговия телефон и паролата. Аз вече потърсих стих от петдесет и една букви във всички публикувани текстове и за съжаление възможностите наброяват стотици хиляди, ако не и повече, в зависимост от това как разделяте строфите. Нещо повече, тъй като интерфейсът на Едмънд обикновено изхвърля потребителите след няколко грешни опита за въвеждане на паролата, в случая не можем просто да подходим с груба сила. Остава ни само една възможност — да открием паролата му по друг начин. Съгласен съм с госпожица Видал, че трябва незабавно да проникнете в неговия дом в Барселона. Щом е имал любим стих, логично е да има и книгата с това стихотворение и може би дори да е отбелязал въпросния стих по някакъв начин. Според моите изчисления, които дават много висока степен на вероятност, Едмънд би искал да отидете в Барселона, да откриете паролата му и с нея да разпространите неговото съобщение, какъвто беше планът му. Освен това установих, че точно преди началото на програмата от кралския дворец в Мадрид наистина са се обадили и са поискали адмирал Авила да бъде добавен в списъка на гостите, както твърди госпожица Видал. Затова реших, че не можем да се доверим на агентите от Гуардия Реал, и ще намеря начин да ги заблудя и така да улесня бягството ви.

И колкото и да изглеждаше невероятно, Уинстън явно беше измислил как да го направи.

Лангдън и Амбра най-после стигнаха до аварийния изход. Робърт безшумно отвори вратата, пусна директорката пред себе си, последва я и затвори вратата.

— Добре — отново се разнесе в главата му гласът на Уинстън. — Вече сте на стълбището.

— А агентите? — попита професорът.

— Далече са — отвърна компютърът. — В момента разговарям по телефона с тях, като се представям за служителка от музейната охрана, и ги насочвам към зала в отсрещния край на сградата.

„Направо не е за вярване“ — помисли си Робърт и успокоително кимна на Амбра.

— Всичко е наред.

— Спуснете се на партера и излезте от музея — продължи Уинстън. — И имайте предвид, че щом напуснете сградата, слушалките ви вече няма да имат връзка с мен.

„По дяволите!“ Това изобщо не му беше хрумнало.

— Уинстън, известно ли ти е, че миналата седмица Едмънд е съобщил за откритието си на неколцина религиозни водачи? — припряно попита Лангдън.

— Струва ми се малко вероятно, макар във встъплението си той определено да намекна, че неговото откритие ще има сериозни последици за религията, така че сигурно е искал да го обсъди с видни представители на тази сфера.

— И аз смятам така, да. Единият от тях обаче е епископ Валдеспино от Мадрид.

— Интересно. На много места в мрежата виждам да се твърди, че бил изключително близък съветник на испанския крал.

— Да, и още нещо. Известно ли ти е, че след тяхната среща Едмънд е получил заплашителна гласова поща от Валдеспино?

— Не. Вероятно е получена по лична телефонна линия.

— Едмънд ми я пусна. Валдеспино го убеждаваше да отмени презентацията и го предупреждаваше, че духовниците, с които се е съветвал Едмънд, обмисляли да направят изпреварващо обявление, за да дискредитират откритието му по някакъв начин. — Лангдън забави ход и пусна Амбра пред себе си. Сниши глас. — Откри ли някаква връзка между Валдеспино и адмирал Авила?

Отговорът на Уинстън се забави няколко секунди.

— Не открих пряка връзка, обаче това не означава, че не съществува такава. Означава само, че не е документирана.

Вече се приближаваха към партера.

— Професоре, ако позволите… — започна компютърът. — Като се имат предвид разигралите се тази вечер събития, логиката подсказва, че определени могъщи сили са решени да погребат откритието на Едмънд. Във встъплението си той посочи вас като човека, чиито познания са го вдъхновили за неговото откритие, и следователно враговете му може да ви смятат за опасна неизвестна величина.

Лангдън изобщо не се беше сетил за тази възможност и внезапно го обзе страх. Амбра вече бе долу и отваряше металната врата.

— Когато излезете, ще се озовете на задна уличка — каза Уинстън. — Тръгнете наляво покрай сградата и продължете надолу към реката. Оттам ще ви уредя транспорт до мястото, за което се разбрахме.

„ВЮ-ЕС346“ — помисли си Робърт. Бяха се уговорили компютърът да ги отведе там. „Мястото, където трябваше да се срещнем с Едмънд след края на програмата“. Той най-после беше разгадал кода. Оказа се, че не е никакъв таен научен клуб, а нещо много по-тривиално. Лангдън обаче се надяваше, че това ще е ключът към тяхното бягство от Билбао.

„Ако успеем да се доберем дотам незабелязано… — каза си професорът. Знаеше че скоро по всички улици ще има блокади. — Трябва да побързаме“.

Когато излязоха в хладната нощ, Лангдън с изненада видя по земята пръснати зърна от броеница. Нямаше време да се зачуди какво правят тук. Уинстън продължаваше да говори:

— Щом стигнете до реката, тръгнете към алеята под моста „Ла Салве“ и там изчакайте…

Изведнъж в слушалките се разнесе оглушително пращене.

— Уинстън? — извика Робърт. — Какво да изчакаме?!

Ала Уинстън го нямаше и металната врата току-що се беше затръшнала зад тях.