Дан Браун
Произход (16)

15.

Направен от черно платно, опънато върху носещи арки, широкият около шест метра тунел постепенно се издигаше нагоре и завиваше наляво. Подът беше застлан с мек черен килим и единственото осветление идваше от две светещи ивици в основата на стените.

— Обувките, ако обичате — прошепваше на новопристигналите един разпоредител. — Моля, събуйте се и вземете обувките си в ръце.

Лангдън събу официалните си лачени обувки и ходилата му потънаха в удивително мекия килим. Той усети, че тялото му инстинктивно се отпуска. Чу наоколо одобрителни въздишки.

Тръгна напред и след малко видя края на тунела — черна завеса, пред която разпоредители раздаваха на гостите нещо като дебела плажна хавлия, преди да ги преведат оттатък.

Предишният нетърпелив шепот отстъпваше мястото си на неуверено мълчание. Когато Робърт стигна до завесата, един от разпоредителите му подаде сгънато парче плат, което не се оказа плажна хавлия, а малко плюшено одеяло със зашита за единия край възглавница. Той благодари на служителя и мина през завесата.

И за втори път тази вечер се стресна и спря. Макар че не знаеше точно какво е очаквал да види зад завесата, определено нямаше нищо общо с разкрилата се пред очите му гледка.

„Навън ли сме?!“

Беше излязъл на равна ливада. Над него ослепително сияеха звезди и в далечината тънкият полумесец на луната тъкмо се подаваше иззад самотен клен. Свиреха щурци и по лицето го погали топъл ветрец, носещ дъх на прясно окосена трева.

— Господине? — прошепна му един разпоредител, хвана го за ръката и го побутна напред. — Моля, намерете си място на тревата и постелете одеялото си. Желая ви приятно прекарване.

Лангдън тръгна по тревата заедно с другите също толкова слисани гости; някои вече постилаха одеялата си. Ливадата беше колкото хокейно игрище, заобиколена от дървета, храсти и папур, които шумоляха на вятъра.

Трябваше му известно време, за да разбере, че всичко това е илюзия — грамадно произведение на изкуството.

„Намирам се в изключителен планетариум“ — помисли си той, като се дивеше на безупречното изпълнение на детайлите.

Звездното небе беше прожекция, заедно с луната, бавно пълзящите облаци и далечните хълмове. Шумолящите дървета и треви бяха или превъзходни имитации, или малка гора от живи растения в невидими саксии. Тази растителна ограда хитро прикриваше стените на огромното помещение и внушаваше впечатление за естествена среда.

Робърт приклекна и докосна тревата. Оказа се мека и приличаше на истинска, макар и съвсем суха. Беше чел за новите синтетични чимове, които заблуждаваха дори професионалните спортисти, обаче Кърш правеше крачка напред, като пресъздаваше малко неравен терен като на истинска ливада.

Лангдън си спомни първия път, когато сетивата му го бяха измамили. Беше дете и плаваше с лодка в огряно от луната пристанище, в което пиратски кораб водеше оглушителна битка с топове. Детският му ум не можеше да приеме, че не се намира в никакво море, а в огромен подземен театър, напълнен с вода за класическата атракция на „Дисни Уърлд“ „Карибски пирати“.

Тази вечер илюзията беше поразително реалистична и той виждаше, че другите гости също са приятно удивени като него. Трябваше да отдаде дължимото на Едмънд — не толкова за създаването на тази изумителна илюзия, колкото за това, че е успял да убеди стотици хора да събуят скъпите си обувки, да легнат на тревата и да зареят поглед в небето.

„Често го правехме като малки, но после по някое време престанахме“.

Робърт легна, отпусна глава на възглавницата и остави тялото си да потъне в меката трева.

Звездите над него блещукаха и Лангдън за миг се върна в юношеството си, когато нощем с най-добрия му приятел се изтягаха на тучните морави на игрището за голф „Болд Пийк“ и размишляваха за загадките на живота. „Тази вечер Едмънд Кърш може да ни разкрие някои от тези загадки“ — каза си.

В дъното на театъра адмирал Луис Авила огледа помещението и незабелязано се измъкна през същата завеса, през която преди малко беше влязъл. Останал сам в тунела, плъзна длан по платнената стена и напипа цип. Колкото можеше по-тихо го дръпна, провря се през отвора и пусна плата зад себе си.

Всички илюзии се изпариха.

Авила вече не стоеше на ливада.

Намираше се в гигантска правоъгълна зала, по-голямата част от която беше заета от голям балон с овална основа. „Помещение в помещението“. Конструкцията пред него — нещо като куполен театър — бе заобиколена от високо скеле с плетеница от кабели, лампи и тонколони. Насочените навътре видеопрожектори сияеха в унисон и хвърляха широки снопове светлина върху прозрачната повърхност на купола, за да създадат илюзията за звездно небе и ниски хълмове.

Адмиралът се възхити на усета на Кърш за драматичност, въпреки че футуристът не можеше и да си представи колко драматична всъщност съвсем скоро ще се окаже тази вечер.

„Не забравяй какъв е залогът. Ти си боец в благородна война. Част от едно по-голямо цяло“.

Безброй пъти беше репетирал наум тази мисия. Бръкна в джоба си и извади броеницата. В този момент от редицата тонколони в купола се разнесе мъжки глас, който закънтя като гласа Господен.

— Добър вечер, приятели. Аз съм Едмънд Кърш.