Дан Браун
Произход (84)

83.

Лангдън и Амбра откриха входа на Барселонския суперкомпютърен център в южния край на наоса на голямата църква. От външната страна на семплата фасада имаше ултрамодерно преддверие от плексиглас, което придаваше на храма хибридния вид на сграда, попаднала във времето между вековете.

Във външния двор пред входа се издигаше близо четириметрова глава на първобитен воин. Лангдън нямаше представа какво прави тази скулптура пред католическа църква, но познаваше Едмънд и беше сигурен, че контрастите на работното му място изобилстват.

Амбра припряно отиде при вратата и натисна звънеца. Когато Робърт я настигна, охранителната камера над тях се завъртя към лицата им.

След няколко безкрайни секунди ключалката на вратата изщрака.

Двамата бързо я отвориха и влязоха в притвора на църквата, превърнат в голямо фоайе — затворено и слабо осветено каменно помещение. Професорът очакваше да ги посрещнат — може би някой от служителите на Едмънд, — но фоайето пустееше.

— Никой ли няма? — прошепна Амбра.

Носеше се тиха средновековна църковна музика — полифоничен хорал от мъжки гласове, който звучеше на Лангдън смътно познат, макар да не се сещаше откъде. Религиозните напеви в свръхмодерната компютърна лаборатория явно също отразяваха типичното чувство за хумор на Кърш.

На стената пред тях сияеше грамаден плазмен екран, единственият източник на светлина в помещението. Дисплеят показваше нещо, което приличаше на примитивна компютърна игра — групи черни точки, които се движеха по бяла повърхност като безцелно лутащи се бръмбари.

„Не съвсем безцелно“ — помисли си Робърт, когато позна играта.

Тази известна компютърно генерирана прогресия, носеща името „Живот“, беше измислена през 70-те години на XX век от британския математик Джон Конуей. Черните точки, така наречените „клетки“, се движеха, взаимодействаха си и се възпроизвеждаха по силата на установени „закони“, въведени от програмиста. Ръководени единствено от тези „изходни правила“, с времето точките постепенно започваха да се организират в групи и повтарящи се модели, които еволюираха, усложняваха се и започваха поразително да приличат на природни закономерности.

— „Играта на живота“ на Конуей — каза Амбра. — Преди години видях една дигитална инсталация, която е неин вариант — смесена техника, наречена „Клетъчен автомат“.

Информираността й впечатли Лангдън. Самият той знаеше за „Живот“ само защото създателят на играта беше преподавал в Принстън.

Звуците на хорала отново привлякоха вниманието му. „Май съм чувал това произведение. Може би ренесансова меса?“

— Робърт! — Амбра посочи с ръка. — Виж!

Точките на екрана се движеха в обратната посока и с все по-голяма бързина, сякаш програмата се превърташе назад. Темпото продължи да се ускорява… броят на точките намаляваше… клетките вече не се деляха и размножаваха, а се комбинираха в нови групи… структурите им ставаха все по-прости, докато накрая не останаха само няколко, които се сливаха една с друга… първо осем, после четири, две…

Една.

В центъра на екрана запримигва единствената останала клетка.

Лангдън го побиха тръпки. „Произходът на живота“.

След поредното примигване точката не се появи отново и след нея остана само празнота — чисто бял екран.

„Играта на живота“ беше свършила и започна да се очертава блед текст, който постепенно придоби контраст и стана четлив.

Дори да допуснем съществуването на Първопричина,

разумът пак копнее да узнае

откъде е дошла и как е възникнала тя.

— Това е от Дарвин — прошепна професорът, познал красноречивите думи, с които легендарният ботаник формулираше същия въпрос, който задаваше и Кърш.

— Откъде идваме! — възкликна Амбра.

— Точно така.

Тя му се усмихна.

— Не е ли време да научим отговора?

И посочи оградения с колони вход до екрана, който явно водеше към самата църква.

Докато прекосяваха фоайето, дисплеят отново се промени и на случайни места започнаха да се появяват колажи от думи. Броят им растеше бързо и хаотично — изникваха нови думи, преобразуваха се и се комбинираха в сложна структура от изрази.

… растеж… нови пъпки… красиви разклонения…

Образът се разширяваше и скоро Лангдън и Амбра видяха, че думите еволюират във форма на растящо дърво.

„Какво е това, за бога?“

Двамата напрегнато се вторачиха в схемата и акапелното пеене изведнъж започна да се усилва. Робърт разбра, че не пеят на латински, както предполагаше, а на английски.

— Господи, думите на екрана… — ахна Амбра. — Струва ми се, че това е текстът на хорала.

— Имаш право — съгласи се професорът, забелязал, че думите се появяват на екрана в унисон с пеенето.

… от бавно действащи причини… а не от чудотворни дела…

Лангдън слушаше и гледаше, странно объркан от съчетанието на думи и музика — мелодията очевидно беше религиозна, докато текстът бе всичко друго, но не и това.

… органични същества… оцеляват най-силните… най-слабите загиват…

Изведнъж му просветна.

„Знам какво е това!“

Преди няколко години Едмънд го беше завел на един концерт. Озаглавено „Меса «Чарлз Дарвин»“, произведението представляваше типичната християнска музикална форма, само че латинският текст бе заменен с откъси от Дарвиновия „Произход на видовете“ — натрапчив контраст между благочестивото песнопение и жестоката истина на естествения отбор.

— Странно — отбеляза Робърт. — Преди време с Едмънд заедно слушахме месата и тя страшно му хареса. Какво съвпадение, че я чувам тъкмо сега.

— Не е съвпадение — изкънтя познат глас от аудиосистемата. — Едмънд ме научи да посрещам гостите в дома си, като им пускам музика, която те ще оценят, за да им дам интересна тема за разговор.

Лангдън и Амбра смаяно зяпнаха тонколоните. В бодрия глас, който ги приветства, отчетливо се долавяше британски акцент.

— Много се радвам, че успяхте да ме откриете — продължи синтетичният интелект. — Аз нямаше как да се свържа с вас.

— Уинстън! — възкликна Робърт и сам се изуми, че изпитва такова облекчение отново да са в контакт с него.

Двамата с Амбра набързо му разказаха какво се е случило.

— Изключително ми е приятно да чуя гласовете ви — каза компютърът. — Е, намерихте ли онова, което търсехме?