Дан Браун
Произход (4)

3.

В атриума на музея човек се чувстваше като във футуристична катедрала.

Когато Лангдън влезе, погледът му моментално се устреми нагоре по гигантските бели колони, строени покрай огромна стъклена стена, към шейсетметровия свод, откъдето халогенни прожектори разпръскваха чисто бяла светлина. Във въздуха висеше мрежа от коридори и балкони, по които облечените в черно-бяло гости влизаха и излизаха от горните галерии и се любуваха на разкриващата се от високите прозорци гледка към лагуната. Наблизо един стъклен асансьор безшумно се плъзгаше надолу по стената, за да поеме още гости.

Не приличаше на нито един от музеите, които беше виждал. Дори акустиката му звучеше чуждо. Вместо традиционната почтителна приглушеност, постигната чрез звукопоглъщащи покрития и настилки, тук кънтеше ехото на безброй гласове, резониращи в камъка и стъклото. Единственото познато усещане бе стерилният привкус на въздуха, еднакъв във всички музеи по света — усърдно филтриран от всякакви частици и оксиданти и овлажнен с йонизирана вода до четирийсет и пет процента влажност.

Мина през поредица изненадващо строги проверки — забеляза, че въоръжените охранители са повече от нормалното — и стигна до поредната регистратура, на която млада жена раздаваше слушалки.

— Audioguía?

Той се усмихна.

— Не, благодаря.

И понечи да отмине, но жената го спря и каза на идеален английски:

— Съжалявам, господине, но нашият домакин, господин Едмънд Кърш, помоли всички да са със слушалки. Това е част от днешното преживяване.

— А, тогава ще си взема, благодаря.

Посегна към слушалките, ала тя му даде знак да изчака, прочете името му от баджа, потърси го в дългия списък на гостите, откри го и чак тогава му подаде слушалки, чийто номер съответстваше на този пред името му.

— Тази вечер обиколките са индивидуални за всеки гост.

„Сериозно?! — Той огледа. — Гостите са стотици!“

Заразглежда слушалките, които се състояха само от лъскав метален обръч с миниатюрни меки накрайници. Навярно забелязала озадаченото му изражение, младата жена излезе иззад масата да му помогне.

— Отскоро се произвеждат — поясни тя, докато му ги слагаше. — Трансдюсерните накрайници не влизат в ушите ви, а се поставят върху лицето. — Прехвърли обръча зад главата му и постави накрайниците така, че да прилепнат върху кожата между горния край на челюстта и слепоочието му.

— Но как…

— Чрез технология за костна проводимост. Трансдюсерите предават звука направо в костта на челюстта ви, което му позволява директно да стига до ушната мида. Пробвах ги и наистина са удивителни — все едно гласът е в главата ти. И освен това ушите ви остават свободни и може да чувате разговорите.

— Хитро измислено.

— Технологията е изобретена от господин Кърш преди повече от десет години. Днес се прилага в различни видове слушалки.

„Надявам се, че Лудвиг ван Бетховен получава своя дял от печалбите“ — помисли си Лангдън, почти сигурен, че истинският изобретател на технологията за костна проводимост е композиторът от XVIII век, който след оглушаването си установил, че може да закрепи метална пръчка за пианото си и да я захапе, докато свири. Това му позволявало идеално да чува чрез вибрациите в челюстта му.

— Пожелаваме ви приятно прекарване — каза жената. — Имате около един час да разгледате музея преди презентацията. Вашият аудиогид ще ви предупреди, когато стане време да се качите в аудиторията.

— Благодаря. Трябва ли да натисна нещо, за да…

— Не, устройството ще се задейства само, щом тръгнете.

— А, да, разбира се — усмихна се Лангдън и тръгна към групичките гости, които чакаха асансьорите и носеха подобни слушалки.

Още не беше прекосил атриума, когато в главата му прозвуча мъжки глас.

— Добър вечер и добре дошли в „Гугенхайм“ в Билбао.

Професорът знаеше, че гласът идва от слушалките, но въпреки това се закова на място и се обърна. Ефектът беше потресаващ — точно както му го бе описала младата жена — все едно в главата му имаше някой.

— Най-сърдечно ви приветствам с „добре дошъл“, професор Лангдън. — Гласът звучеше дружелюбно и весело, с жизнерадостен британски акцент. — Казвам се Уинстън и за мен е чест тази вечер да съм ваш гид.

„Кого са привлекли да го запише — Хю Грант ли?“

— Чувствайте се свободен да обикаляте както желаете, навсякъде, където ви се прииска, и аз ще се постарая да ви давам разяснения за онова, което разглеждате — продължи гласът.

Освен бодрия глас, персонализирания запис и технологията за костна проводимост всички слушалки явно разполагаха и с джипиес, който точно следеше местонахождението на госта, за да възпроизведат съответния коментар.

— Напълно съзнавам, че като професор по изобразително изкуство вие сте един от нашите най-знаещи гости, и затова моето съдействие сигурно няма да ви е от особена полза. Нещо повече, възможно е изобщо да не сте съгласен с моя анализ на някои произведения! — Гласът неловко се позасмя.

„А стига бе?! Кой е писал сценария?!“ Жизнерадостният глас и личният елемент бяха приятен щрих, да, но Лангдън не можеше и да си представи какви усилия са били нужни за персонализирането на стотици слушалки.

Слава на небесата, гласът млъкна, сякаш уморен от програмираното си встъпление.

Професорът насочи вниманието си към поредния гигантски червен банер, висящ над тълпата в отсрещния край на атриума.

ЕДМЪНД КЪРШ

ТАЗИ ВЕЧЕР ПОЕМАМЕ НАПРЕД

„Какво ли ще съобщи Едмънд, за бога?“

Погледна към асансьорите и сред една група разговарящи гости разпозна двама прочути основатели на глобални интернет компании, известен индийски актьор и други добре облечени випове, които му се струваше, че също би трябвало да познава, обаче лицата им не му говореха нищо. Тъй като нямаше желание, а и не се чувстваше подготвен да води общи разговори за социалните медии и Боливуд, тръгна в обратната посока, към огромното произведение на модерното изкуство до отсрещната стена.

Инсталацията беше разположена в мрачна ниша и се състоеше от девет тесни ленти, които излизаха от отвори в пода, понасяха се нагоре и изчезваха в отвори на тавана. Приличаха на девет автоматични пътеки, движещи се във вертикална плоскост. На всяка от лентите имаше светещ надпис, който се развиваше нагоре.

Моля се на глас… Усещам твоя мирис

върху кожата си… Изричам името ти.

Когато се приближи обаче, Лангдън разбра, че вертикалните ленти всъщност са неподвижни — илюзията се пораждаше от „обвивка“ от миниатюрни светодиоди, разположени върху всяка от тях. Те се включваха в бърза последователност и образуваха думи, които излизаха от пода, понасяха се нагоре по лентата и изчезваха в тавана.

Плача… Имаше кръв… Никой не ми каза.

Той тръгна около инсталацията, за да я разгледа отвсякъде.

— Това е изключително дръзка творба — внезапно се съживи аудиогидът. — Нарича се „Инсталация за Билбао“ и е създадена от концептуалния творец Джени Холзър. Състои се от девет светодиодни табла, всяко високо дванайсет метра, излъчващи цитати на баскски, испански и английски за ужасите на СПИН и мъката, изпитвана от отритнатите.

Лангдън трябваше да признае, че инсталацията има хипнотизиращо и някак си сърцераздирателно въздействие.

— Може би вече сте виждали произведения на Джени Холзър?

Той не можеше да откъсне очи от „тичащия“ нагоре текст.

Заравям главата си… Заравям главата ти… Заравям те.

— Господин Лангдън? — обади се гласът в главата му. — Чувате ли ме? Слушалките ви работят ли?

Това рязко го откъсна от мислите му.

— Извинете… Какво?! Ало?

— Просто проверявам дали ме чувате — отвърна гласът.

— Ъъъ… Извинявам се — заекна професорът, завъртя се кръгом и се заоглежда. — Мислех, че беседата е на запис! Нямах представа, че с мен разговаря жив човек. — Представи си огромна зала с оградени бюра, на които седи цяла армия уредници, въоръжени със слушалки и музейни каталози.

— Няма проблем, господине. Тази вечер аз ще съм вашият личен гид. Слушалките ви са снабдени и с микрофон. Програмата е предвидена като интерактивно преживяване и с вас можем да водим диалог за изкуството.

Сега Лангдън забеляза, че и други гости разговарят по слушалките си. Даже двойките се бяха разделили на известно разстояние и развеселено се споглеждаха, докато си приказваха с личните си екскурзоводи.

— Всеки гост тук ли има личен гид?

— Да, господине. Тази вечер провеждаме индивидуални обиколки с триста и осемнайсет гости.

— Невероятно!

— Е, знаете, че Едмънд Кърш е страстен почитател на изкуството и технологиите. Разработил е тази система специално за музеите с надеждата да прати в миналото груповите обиколки, които ненавижда. По такъв начин всеки гост може да бъде развеждан индивидуално, да се движи със собствено темпо, да задава въпроси, които би се срамувал да зададе в присъствието на други хора. Преживяването наистина е много по-лично и задълбочено.

— С риск да прозвуча старомодно, защо просто не ни развеждате лично из музея?

— Причината е чисто логистична — отвърна Уинстън. — Като прибавите индивидуалните екскурзоводи, буквално ще удвоите броя на хората и неизбежно ще се наложи да намалите наполовина броя на гостите. Нещо повече, гласовете на всички екскурзоводи, говорещи едновременно, ще са разсейващи. Идеята е да превърнем разговора в безпрепятствено преживяване. Една от целите на изкуството, както често казва господин Кърш, е да стимулира диалога.

— Напълно съм съгласен и тъкмо затова хората често ходят на музей с гадже или приятел. Тези слушалки може да се разглеждат и като малко асоциални.

— Ако дойдете с гадже или приятели, можете да свържете слушалките на всички с един екскурзовод и да проведете групова дискусия — поясни британецът. — Софтуерът всъщност е извънредно усъвършенстван.

— Вие явно имате отговор за всичко.

— Нали това ми е работата. — Гидът засрамено се засмя и внезапно смени темата. — А сега, професоре, ако минете през атриума и отидете до прозорците, ще видите най-голямата картина в музея.

Лангдън тръгна към прозорците. Подмина привлекателна трийсетинагодишна двойка с еднакви бели бейзболни шапки. Вместо фирмено лого шапките имаха изненадващ знак.

Професорът добре го познаваше, макар че никога не го беше виждал върху шапка. През последните години тази силно стилизирана буква А се бе превърнала в универсален символ на бързо умножаващата се и все по-гръмогласна група на атеистите, които бяха започнали ежедневно да държат яростни речи срещу опасностите — според тях — на религиозната вяра.

„Атеистите вече си имат бейзболни шапки?!“

Докато оглеждаше сборището от технологични гении наоколо, Лангдън си напомни, че много от тези млади аналитични умове сигурно имат крайно антирелигиозни убеждения като самия Едмънд. Тази вечер публиката не се състоеше точно от сродни души на един професор по религиозна символика.