Дан Браун
Произход (33)

32.

Мостът „Ла Салве“ над река Нервион в Билбао е толкова близо до музея „Гугенхайм“, че от някои ъгли изглежда долепен до него. Лесно разпознаваем по уникалната си централна подпора, високо яркочервено Н, мостът носи името си от народните приказки за моряци, които се прибирали от морето по тази река и произнасяли благодарствената молитва „Salve Regina“ за безопасното си завръщане у дома.

След като бяха излезли от задния изход на сградата, Лангдън и Амбра бързо изминаха малкото разстояние до речния бряг и сега чакаха на алеята под моста, както ги беше инструктирал Уинстън.

„Какво чакаме?“ — чудеше се Робърт.

Докато стояха в мрака, забеляза, че стройното тяло на жената трепери под модерната й официална рокля. Той си съблече фрака, наметна го на раменете й и покри голите й ръце.

Директорката рязко се завъртя към него и го погледна.

В първия момент Лангдън се уплаши, че е постъпил нетактично, но лицето й не изразяваше гняв, а признателност.

— Благодаря — каза тя. — Благодаря, че ми помагате.

Без да откъсва очите си от него, Амбра Видал се пресегна и хвана ръцете му в своите, сякаш търсеше от него топлина и утеха.

После също толкова внезапно ги пусна.

— Извинете ме. Conducta impropria^[1], както би казала майка ми.

Робърт се ухили окуражително.

— Има смекчаващи вината обстоятелства, както пък би казала моята майка.

Тя успя да се усмихне, макар и само за миг. После каза:

— Чувствам се ужасно. — И извърна очи. — Случилото се с Едмънд тази вечер…

— Невъобразимо… — Лангдън знаеше, че също още е в шок и не е в състояние адекватно да изрази емоциите си.

Тя се взираше във водата.

— И само като си помисля, че е замесен годеникът ми дон Хулиан…

Гласът й показваше, че се чувства предадена. Робърт се колебаеше какво да й отговори.

— Разбирам как изглеждат нещата, но всъщност не знаем нищо със сигурност — предпазливо нагази той в деликатната територия. — Възможно е принц Хулиан да не е подозирал какво ще се случи. Убиецът може да е действал сам или заедно с някой друг. Няма логика бъдещият крал на Испания да е организирал демонстративното убийство на невинен човек — особено при положение, че директно може да се свърже с него.

— Може да се свърже само защото Уинстън установи, че Авила е добавен в списъка в последния момент. Хулиан може да е смятал, че никога няма да открият кой е дръпнал спусъка.

Лангдън трябваше да признае, че е права.

— Изобщо не трябваше да обсъждам презентацията на Едмънд с Хулиан — въздъхна Амбра. — Той ме убеждаваше да не участвам, затова се опитах да го успокоя, че моята роля е минимална, че става въпрос просто за специална прожекция. Май дори му казах, че Едмънд ще оповести откритието си със своя смартфон. — Замълча за миг. — Което означава, че ако са ни видели да взимаме джиесема на Едмънд, ще разберат, че откритието му все още може да се излъчи. И нямам представа докъде може да стигне Хулиан, за да предотврати това.

Робърт дълго се взира в красивата жена.

— Нямате абсолютно никакво доверие на годеника си, нали?

Амбра дълбоко си пое дъх.

— Всъщност не го познавам толкова добре, колкото може би си мислите.

— Тогава защо сте се съгласили да се омъжите за него?

— Хулиан чисто и просто ме постави в такова положение, че нямах избор.

Преди Лангдън да успее да отговори, бетонът под краката им завибрира и под моста отекна глухо буботене, което постепенно се усилваше. Като че ли идваше от реката вдясно от тях.

Професорът се обърна и видя, че към моста се носи тъмен силует — моторница, която се приближаваше без сигнални светлини. Когато стигна на няколко метра от високия бетонен бряг, тя намали ход и се изравни с тях.

Робърт се вторачи в лодката и поклати глава. До този момент не беше сигурен доколко може да се вярва на компютърния екскурзовод на Едмънд, но сега, като гледаше жълтото речно такси до брега, разбираше, че Уинстън е най-добрият съюзник, на когото могат да разчитат.

Рошавият капитан им махна да се качат на борда.

— Вашият британец ми обажда и казва, че ВИП клиент плаща тройно за… как беше… velocidad у discreción? Аз прави така… виждаш? Без светлини!

— Да, благодаря — отвърна Лангдън. „Добро решение, Уинстън. Бързина и дискретност“.

Капитанът протегна ръка и помогна на Амбра да се качи. След като тя влезе в малката каюта, за да се стопли, мъжът ококорено се усмихна на Робърт.

— Това мой ВИП? Сеньорита Амбра Видал?

— Velocidad у discreción — напомни му професорът.

— Sí, sí! Добре! — Испанецът побърза да се върне на руля и форсира двигателя. След секунди моторницата се плъзгаше в мрака на запад по река Нервион.

Наляво Лангдън видя гигантския черен прозорец на „Гугенхайм“, зловещо осветен от въртящите се полицейски светлини. В небето към музея се носеше новинарски хеликоптер.

„Първият от много“ — помисли Робърт.

Извади визитката със загадъчния шифър от джоба на панталона си. BIO-EC346. Едмънд му беше казал да я даде на таксиметровия шофьор, макар сигурно да не бе предполагал, че таксито ще е моторна лодка.

— Нашият британски приятел… — надвика рева на двигателя Лангдън. — Предполагам, че ви е казал къде отиваме?

— Да, да! Аз го предупреждава, че с лодка мога само да ви кара почти дотам, но той казва няма проблем, вие върви пеш триста метра, да?

— Всичко е наред. На какво разстояние сме оттам?

Мъжът посочи шосето покрай реката.

— Пътни знаци казват седем километра, но с лодка малко повече.

Професорът погледна осветената табела.

AEROPUERTO BILBAO (BIO) ✈ 7 КМ

В главата му се разнесе гласът на Едмънд и той мрачно се усмихна. „Този шифър е досадно елементарен, Робърт“. Едмънд имаше право и когато най-после го бе разгадал, Лангдън се засрами, че му е отнело толкова време.

BIO наистина беше код, не по-сложен от кодовете на бостънското, лосанджелиското или нюйоркското летище: BOS, LAX, JFK.

Това беше кодът на летището в Билбао.

Останалата част от шифъра веднага му бе станала ясна. ЕС346.

Робърт никога не беше виждал частния самолет на Кърш, но знаеше за него и не се съмняваше, че кодът на Испания в номера му започва с буквата E като España.

„ЕС346 е частен самолет“.

Ако отидеше на летището в Билбао с таксиметрова кола, Лангдън очевидно можеше да покаже визитката на охраната и щяха да го отведат при частния самолет на Едмънд.

„Дано Уинстън се е свързал с пилотите и ги е предупредил, че идваме“ — помисли си той и погледна назад към музея, който все повече се смаляваше в далечината.

Поколеба се дали да не влезе в каютата при Амбра, но свежият въздух му действаше добре и реши да я остави още няколко минути сама, за да се овладее.

„И на мен няма да ми се отрази зле“ — каза си, докато отиваше на носа.

Вятърът развя косата му. Лангдън развърза папийонката си и я прибра в джоба си. После разкопча горното копче на ризата си и задиша колкото можеше по-дълбоко, за да напълни дробовете си с нощния въздух.

„Едмънд — помисли си. — Какво си направил?“