Дан Браун
Произход (94)

93.

Младият мъж, когото показа камерата, беше физикът Джереми Ингланд, висок и много слаб, с неподдържана брада и кротка весела усмивка. Стоеше пред черна дъска, покрита с математически уравнения.

— Първо трябва да подчертая, че тази теория не е доказана, тя е просто една идея — добродушно и скромно започна ученият и сви рамене. — Макар че, признавам, ако изобщо успеем да я докажем, последиците ще са изключителни.

През следващите три минути той очерта теорията си, която се оказа неочаквано проста, подобно на повечето променящи парадигмите концепции.

Ако Лангдън я разбираше вярно, тя се свеждаше до това, че вселената функционира с една-единствена цел.

Да разпространява енергия.

Най-общо казано, когато открива зони на концентрирана енергия, вселената я разпръсква. Класическият пример, илюстриран от Кърш, беше чашата горещо кафе, оставена на кухненския плот — то винаги изстива и разпространява топлината си към другите молекули в стаята по силата на Втория закон на термодинамиката.

Робърт изведнъж разбра защо Едмънд го беше разпитвал за митовете за Сътворението — във всички тях имаше образи на енергия и светлина, която безкрайно се разпространява и осветява мрака.

Ингланд обаче смяташе, че има една уловка, която се отнася до това как вселената разпространява енергията.

— Известно ни е, че вселената поощрява ентропията и хаоса, и може би ще се изненадаме да видим толкова много примери за молекули, които се самоорганизират.

На екрана пак се появи предишният колаж — торнадо, неравно речно дъно, снежинка.

— Всичко това са примери за „дисипативни структури“ — сбор от молекули, които са се подредили в структури, помагащи на една система да разпръсква енергията си по-ефикасно.

Ингланд набързо обясни, че торнадото е механизмът, чрез който природата разпръсква концентрирана зона на високо налягане, като го преобразува в постепенно изтощаваща се въртелива сила. Същото се отнасяше за неравното речно дъно, което пресреща енергията на бързото течение и я разпръсква. Снежинките разпръскват слънчевата енергия, като образуват многофасетни структури, хаотично отразяващи светлината във всички посоки.

— Просто казано, материята се самоорганизира, за да разпръсква енергията по-лесно — продължи физикът и се усмихна. — В стремежа си да поощри хаоса, природата създава малки зони на ред. Тези зони са структури, които подсилват хаотичността на дадена система и съответно пораждат ентропия.

Досега Лангдън никога не се беше сещал за това, но Ингланд имаше право — примерите бяха навсякъде. Той си представи буреносен облак. Когато статичното електричество организира облака, вселената образува мълния. С други думи, физическите закони създават механизми за разпръскване на енергия. Мълнията освобождава енергията на облака в земята, разпръсква я и така увеличава цялостната ентропия на системата.

„За да създадеш ефикасно хаос, имаш нужда от малко ред“ — осъзна Робърт.

Разсеяно се зачуди дали не може ядрените бомби да се разглеждат като ентропични механизми — малки зони на грижливо организирана материя, служещи да пораждат хаос. В паметта му изскочи математическият символ за ентропия и му хрумна, че той прилича на експлозия или на Големия взрив — разпространяване на енергия във всички посоки.

— Къде е нашето място във всичко това? — попита Ингланд. — Какво общо има ентропията с произхода на живота? — Отиде при черната дъска. — Оказва се, че животът е изключително ефикасно средство за разпръскване на енергията.

Ученият нарисува слънце, излъчващо енергия към дърво.

— Дървото например поглъща силната слънчева енергия, използва я, за да расте, и после излъчва инфрачервена светлина — много по-слабо фокусирана форма на енергия. Фотосинтезата е изключително ефикасен ентропичен механизъм. Дървото разпръсква и отслабва концентрираната слънчева енергия, което води до цялостно увеличаване на ентропията във вселената. Същото може да се каже за всички живи организми, включително хората, които поглъщат организирана материя във формата на храна, преобразуват я в енергия и я разпръскват обратно във вселената като топлина. Най-общо казано, според мен животът не само се подчинява на физическите закони, но и е възникнал заради тях.

„Изключително интересно — помисли си Лангдън. — Ясна научна теория за това как може да се е самозародил животът… без Божията ръка“.

— Аз съм вярващ, но вярата ми, подобно на моите научни изследвания, винаги се е развивала — каза Ингланд. — Смятам тази теория за агностична от гледна точка на духовността. Просто се опитвам да обясня как „стоят“ нещата във вселената и оставям духовното им значение на свещениците и философите.

„Мъдър човек, въпреки че е млад — реши Робърт. — Ако изобщо може да се докаже, теорията му ще е истинска бомба“.

— Засега всички могат да са спокойни — прибави физикът. — По очевидни причини доказването на тази теория е много трудно. С моите сътрудници имаме някои идеи за моделиране на дисипативно насочени системи в бъдеще, но още сме на години от това да го постигнем.

Образът на Ингланд избледня и се смени с този на Едмънд, който стоеше до своя квантов компютър.

— Аз обаче не съм на години от това да го постигна. Защото работя точно върху такова моделиране.

Той се приближи до бюрото си.

— Ако теорията на професор Ингланд е вярна, цялата операционна система на космоса може да се обобщи с една-единствена команда: разпространявай енергия!

Кърш седна на бюрото си и бясно започна да пише на огромната клавиатура. Дисплеите пред него се изпълниха с извънземен наглед код.

— Трябваха ми няколко седмици, за да препрограмирам целия неуспешен експеримент. Подчиних системата на една фундаментална цел — казах й на всяка цена да разпръсква енергия. Подтикнах компютъра да е колкото може по-находчив в стремежа си да увеличи ентропията в първичния бульон. И му разреших да създава всякакви средства, с които смята, че може да го постигне.

Едмънд спря да пише и завъртя стола си към публиката.

— После стартирах модела и се случи нещо невероятно. Оказа се, че съм успял да открия „липсващата съставка“ в моя виртуален първичен бульон.

Лангдън и Амбра напрегнато се взираха в стенния екран, който показваше графичната визуализация на компютърния модел. Камерата отново се гмурна дълбоко във врящия първичен бульон, изображението се уголеми до субатомно равнище, химическите вещества заподскачаха във всички посоки, като се свързваха и разделяха.

— Когато превъртях процеса напред и симулирах изминаването на стотици години, видях да се образуват аминокиселините на Милър и Юри — поясни Кърш.

Робърт не разбираше от химия, но веднага позна протеиновата верига на екрана. Процесът продължаваше и се образуваха все по-сложни молекули, които се свързваха в нещо като медна пита с шестоъгълни килийки.

— Нуклеотиди! — възкликна Едмънд, докато шестоъгълниците продължаваха да се групират. — Виждаме изминаването на хиляди години! И в далечината се забелязват първите бледи намеци за структура!

Докато говореше, една от нуклеотидните вериги започна да се усуква в спирала.

— Виждате ли това?! — извика футуристът. — Изтекли са милиони години и системата се опитва да изгради структура! Опитва се да изгради структура, за да разпръсква енергията си, точно както прогнозира Ингланд!

Моделът продължаваше да се развива и пред изумения Лангдън малката спирала стана двойна и се превърна в най-известното химическо съединение на света.

— Господи, Робърт… — възкликна Амбра. — Това наистина ли е…

— ДНК — обяви Едмънд и замрази образа. — Ето я. ДНК — основата на всеки живот. Живият код на биологията. А защо, ще попитате вие, системата изгражда ДНК в опит да разпръсква енергията си? Ами, понеже сговорна дружина планина повдига! Гората разпръсква повече слънчева светлина от самотното дърво. Ако сте ентропичен механизъм, най-лесният начин да свършите повече работа е да се възпроизвеждате.

На екрана се върна лицето на Кърш.

— Когато превъртях модела от този момент нататък, станах свидетел на нещо наистина вълшебно… Започна Дарвинова еволюция!

Замълча за няколко секунди, после продължи:

— И защо не? Еволюцията е начинът, по който вселената непрекъснато изпитва и развива своите механизми. Най-ефикасните оцеляват и се възпроизвеждат, постоянно се усъвършенстват, стават все по-сложни и резултатни. Накрая едни механизми заприличват на дървета, а други, ами… на нас.

Едмънд изведнъж се пренесе в космическия мрак на фона на синьото земно кълбо.

— Откъде идваме? — попита той. — Истината е, че идваме отвсякъде… и отникъде. Ние сме плод на същите физически закони, които пораждат живот в целия космос. Не сме нищо специално. Съществуваме със или без Бог. Ние сме неизбежен резултат на ентропията. Животът не е смисълът на вселената. Животът просто е нещо, което вселената създава и възпроизвежда, за да разпръсква енергия.

Лангдън изпита странна неувереност и се зачуди дали напълно е успял да осмисли значението на казаното от неговия приятел. Да, тази симулация щеше да доведе до сериозна промяна на парадигмата и определено щеше да предизвика трусове в много научни области. Но що се отнасяше до религията, Робърт се питаше дали това ще промени възгледите на хората. Повечето вярващи векове наред бяха пренебрегвали купища научна информация и рационална логика в защита на своята вяра.

Амбра, изглежда, също водеше вътрешна борба и лицето й изразяваше нещо средно между смаяна почуда и сдържана нерешителност.

— Ако сте следили внимателно това, което току-що ви показах, приятели, вие със сигурност разбирате неговото изключително значение — продължи Кърш. — И ако все още не сте убедени, останете с мен, защото това откритие доведе до друго, още по-важно.

Той направи пауза.

— Отговорът на въпроса „Откъде идваме?“… съвсем не е толкова поразителен, колкото отговорът на въпроса „Къде отиваме?“.