Дан Браун
Произход (2)

1.

Професор Робърт Лангдън разглеждаше дванайсетметровото куче на площада. Козината на животното представляваше жив килим от трева и благоуханни цветя.

„Полагам усилия да те харесам — помисли си той. — Сериозно“.

Позяпа кучето още малко и продължи по висящия мост, като се спусна по широка тераса от неравни стъпала, целящи да разтърсят посетителя и да го извадят от обичайния му ритъм и крачка. „Целта е постигната“ — реши той, след като на два пъти за малко да се препъне.

Долу рязко спря, вторачен в огромното създание, което изникна пред него.

„Виж, това вече е нещо!“

Тънките железни крака на огромната черна вдовица издигаха издутото тяло на поне десет метра височина. От корема на паяка висеше яйчна торбичка от телена мрежа, пълна със стъклени кълба.

— Казва се „Маман“ — разнесе се някакъв глас.

Лангдън сведе поглед и видя, че под скулптурата стои строен мъж с шервани^[1] от черен брокат и почти комични засукани мустаци ала Салвадор Дали.

— Аз съм Фернандо и съм тук, за да ви посрещна в музея — информира го мъжът и насочи вниманието си към баджовете, подредени на масата пред него. — Бихте ли ми казали името си?

— Разбира се. Робърт Лангдън.

Погледът на Фернандо се стрелна към него.

— О, ужасно съжалявам! Не ви познах, професор Лангдън!

„И аз едва се познавам — помисли си Лангдън и сковано се приближи. Носеше бяла папийонка, черен фрак и бяла жилетка. — Приличам на хорист от йейлския «Уифенпуфс»“. Класическият му фрак беше близо трийсетгодишен и датираше от времето, когато членуваше в принстънския Бръшлянов клуб, но благодарение на ежедневното плуване още му стоеше доста добре. В бързината беше извадил от дрешника грешния калъф, вместо онзи с обичайния му смокинг.

— В поканата пишеше „черно и бяло“ — каза Лангдън. — Надявам се, че фракът е подходящ за случая.

— Фракът си е класика! Много сте елегантен! — Фернандо излезе иззад масата и внимателно залепи баджа на ревера му. — За мен е чест да се запознаем. Сигурен съм, че не идвате за пръв път, нали?

Професорът погледна между краката на паяка към лъскавата сграда пред тях.

— Малко ме е срам да го призная, но досега не съм бил тук.

— Не може да бъде! — Мъжът се престори, че припада. — Не обичате ли модерно изкуство?

Лангдън винаги беше обожавал предизвикателството на модерното изкуство — главно търсенето на причината да обявяват конкретни творби за шедьоври, например разтечените бои на Джаксън Полък, консервите със супа „Камбъл“ на Уорхол, простите цветни правоъгълници на Марк Ротко. И все пак много повече предпочиташе да говори за религиозната символика на Йеронимус Бош или художествения стил на Франсиско де Гоя.

— Повече си падам по класиката — отвърна той. — Повече се справям с Леонардо, отколкото с Де Кунинг.

— Но Леонардо и Де Кунинг адски си приличат!

Професорът търпеливо се усмихна.

— Явно има какво да уча за Де Кунинг.

— Е, дошли сте където трябва! — Фернандо посочи огромната сграда. — В музея ще видите едни от най-прекрасните колекции модерно изкуство в целия свят! Надявам се да ви харесат.

— И аз — отвърна Лангдън. — Само да знаех защо съм тук!

— И не сте единствен! — весело се засмя мъжът и поклати глава. — Домакинът държи в пълна тайна причината за днешното събитие. Даже музейните служители нямат представа какво ще се случи. Загадката е половината от удоволствието — носят се какви ли не слухове! Вътре има няколкостотин гости, цял куп известни лица, и никой не е наясно каква ще е програмата!

Беше ред на Лангдън да се засмее. Малцина можеха да проявят дързостта да пратят в последния момент покани с текст, чието съдържание се свеждаше до следното: „Събота вечер. Елате. Доверете ми се“. И още по-малко хора бяха способни да убедят стотици важни личности да зарежат всичко и да отлетят за Северна Испания, за да присъстват на събитието.

Излезе изпод паяка, продължи по алеята и вдигна поглед към развяващия се гигантски червен банер.

ЕДНА ВЕЧЕР С

ЕДМЪНД КЪРШ

„Едмънд определено не страда от липса на самоувереност“ — развеселено си помисли Лангдън.

Преди двайсетина години младият Еди Кърш беше един от първите му студенти в Харвард — рошав компютърен маниак, чийто интерес към кодовете го бе отвел на Лангдъновия бакалавърски семинар „Кодове, шифри и езикът на символите“. Изключителният интелект на Кърш му направи дълбоко впечатление и въпреки че след време младежът замени прашния свят на семиотиката с обещаващия блясък на компютрите, учителят и ученикът продължиха да поддържат връзка през двете десетилетия след завършването на Еди.

„А сега студентът е надминал професора си — каза си Лангдън. — С няколко светлинни години“.

Днес целият свят познаваше Едмънд Кърш — милиардер, информатик, футурист, изобретател и предприемач. Четирийсетгодишният индивидуалист беше разработил изумително множество модерни технологии, представляващи революционни скокове в най-разнообразни области: роботика, когнитивистика, изкуствен интелект, нанотехнологии. А точните му предвиждания за бъдещи научни открития го обгръщаха в мистичен ореол.

Лангдън подозираше, че свръхестественият талант на Едмънд да предвижда бъдещето се дължи на смайващо широките му познания за света. Професорът си го спомняше като ненаситен библиофил — Еди четеше каквото му попадне. Страстта му към книгите и способността му да осмисля тяхното съдържание бяха неописуеми.

През последните няколко години Кърш живееше главно в Испания, като твърдеше, че се е влюбил в старомодния чар, авангардната архитектура, ексцентричните джин барове и идеалния климат на тази страна.

Веднъж годишно Кърш ходеше в Кеймбридж да изнася лекции в Медийната лаборатория на Масачузетския технически институт и двамата се срещаха в някое от нашумелите напоследък бостънски заведения, за които Лангдън не беше и чувал. Никога не разговаряха за технологии — Кърш държеше да дискутират единствено изобразително изкуство.

— Ти си моята връзка с културата, Робърт — често се шегуваше Еди. — Личният ми образователен курс за ергени!

Заигравката със семейното положение на Лангдън звучеше още по-смешно от устата на друг ерген, който отхвърляше моногамията като „оскърбление за еволюцията“ и през годините беше фотографиран с множество супермодели.

Като се имаше предвид репутацията му на новатор в компютърните науки, човек спокойно можеше да си представи Кърш като някакъв задръстен техничар. Той обаче си беше изградил имидж на модерна поп икона, движеше се във ВИП кръгове, обличаше се по последна мода, слушаше елитистки ъндърграунд и колекционираше най-разнообразни безценни произведения на импресионизма и модерното изкуство. Често пращаше имейли на Лангдън, за да се съветва за нови творби, които възнамеряваше да включи в колекцията си.

„И после прави тъкмо обратното на съвета ми“ — помисли си Лангдън.

Преди година Кърш го изненада с разговор не за изкуството, а за Бог — странна тема за отявлен атеист като него. Докато хапваха ребърца крудо в бостънския „Тайгър Мама“, той заразпитва Лангдън за основните вярвания на религиите по света и особено за различните версии на Сътворението.

Професорът подробно му разказа общата за юдаизма, християнството и исляма история в Битие, за хиндуисткия Брама и вавилонския Мардук.

— Любопитен съм защо един футурист проявява такъв интерес към миналото — на излизане от ресторанта му каза Лангдън. — Това означава ли, че нашият прочут атеист най-после е открил Бог?

Едмънд искрено се засмя.

— Ще ти се! Просто преценявам конкуренцията, Робърт.

Лангдън се усмихна. „Типично в негов стил“.

— Е, науката и религията не се конкурират. Те са два различни езика, опитващи се да разкажат една и съща история. На света има място и за двете.

След тази среща Едмънд не му се обади почти цяла година. И не щеш ли, преди три дни Лангдън получи по ФедЕкс плик със самолетен билет, хотелска резервация и ръкописна бележка, в която бившият му студент настоятелно го канеше на днешното събитие. Текстът гласеше: „Робърт, за мен ще означава страшно много, ако можеш да дойдеш. Твоите обяснения по време на последния ни разговор изключително допринесоха за това събитие“.

Лангдън се озадачи. Какво отношение можеше да има техният разговор към такова събиране, организирано от футурист?

Пликът съдържаше и черно-бяло изображение на двама души, застанали един срещу друг. Кърш му беше написал кратко стихотворение.

Робърт,

Лице в лице щом видиш ме, дошъл от странство,

ще ти разкрия празното пространство.

Едмънд

Когато видя картинката, Лангдън се усмихна — остроумна алюзия за една история с негово участие отпреди няколко години. В пространството между двете лица се очертаваше силует на потир — или Светия Граал.

И сега професорът се намираше пред този музей, нетърпелив да чуе какво ще съобщи бившият му студент. Лекият ветрец развяваше полите на фрака му, докато крачеше по циментовата алея на брега на лъкатушния Нервион — някога речната душа на процъфтяващ промишлен град. Във въздуха се носеше едва доловим мирис на мед.

Когато излезе от поредния завой на алеята, най-после си позволи да отправи поглед към музея. Грамадната хвърляща отблясъци сграда не можеше да се обхване с един поглед и той проследи странните издължени форми по цялата им дължина.

„Тази постройка не просто нарушава законите — помисли си Лангдън. — Тя напълно ги пренебрегва. Идеалното място за Едмънд“.

Музеят „Гугенхайм“ в Билбао, Испания, приличаше на неземна халюцинация — шеметен колаж от извити метални форми, сякаш почти безпорядъчно подпрени една на друга. Продължаващата в далечината хаотична маса от фигури беше облицована с над трийсет хиляди титанови плочи, които лъщяха като рибени люспи и придаваха на сградата вид на нещо едновременно живо и извънземно, сякаш някакъв футуристичен левиатан е изпълзял от водата, за да се погрее на слънце на речния бряг.

След откриването на музея през 1997-а „Ню Йоркър“ писа, че архитектът Франк Гери е създал „кораб от фантастичен сън с извиващ се корпус, обгърнат в наметало от титан“. Други критици по целия свят го обявиха за „Най-великата сграда на нашето време!“ и „Смайващо архитектурно постижение!“.

След този дебют бяха издигнати десетки други „деконструктивистки“ постройки — концертната зала „Дисни“ в Лос Анджелис, БМВ Уърлд в Мюнхен и дори новата библиотека в самата алма матер на Лангдън. Всички те имаха радикално неконвенционален дизайн и конструкция и все пак професорът се съмняваше, че някоя от тях може да си съперничи с шокиращото въздействие на „Гугенхайм“ в Билбао.

Докато се приближаваше, облицованата с плочки фасада сякаш се видоизменяше с всяка крачка и изглеждаше различно от всеки нов ъгъл. Невероятно, но гигантската сграда като че ли буквално плаваше в привидно безкрайна лагуна, чиито води плискаха външните стени на музея.

Лангдън поспря, за да се наслади на гледката, и след това пресече лагуната по минималистичния пешеходен мост, извил гръб над водната повърхност. Някъде по средата го сепна шумно съскане, разнасящо се изпод краката му. Той се закова на място и в този момент изпод моста блъвна облак влага. Гъстото було на мъглата го обгърна, после се понесе над лагуната към музея и обви основата на цялата сграда.

„Скулптурата «Мъгла»“ — досети се ученият.

Беше чел за тази творба на японката Фуджико Накая. Революционността на „скулптурата“ се състоеше в това, че е „изградена“ от видим въздух, стена от мъгла, която се материализира и постепенно се разпръсква. И тъй като вятърът и атмосферните условия винаги бяха различни, скулптурата изглеждаше по нов начин всеки път, щом се появеше.

Мостът престана да съска и пред погледа на Лангдън стената от мъгла безшумно се разстла над лагуната, като се вихреше и пълзеше, сякаш притежаваше собствен разум. Ефектът беше неземен и объркващ. Сега целият музей като че ли безтегловно се носеше върху облак над водата — призрачен кораб, изгубен в морето.

Професорът понечи да продължи, но в същия миг гладката водна повърхност се развълнува от поредица малки гейзери. Изведнъж към небето се стрелнаха пет огнени стълба и като ревяха като ракетни двигатели, разкъсаха мъглата и хвърлиха ярки отблясъци по титановите плочи на музея.

Архитектурният вкус на Лангдън повече клонеше към класическия стил на музеи като Лувъра и Прадо, но докато наблюдаваше висящите над лагуната мъгла и огън, той не се сещаше за по-подходящо място от тази ултрамодерна сграда, където да се проведе събитие, организирано от любител на изкуството и иновациите, толкова ясно виждащ бъдещето.

Закрачи през мъглата към входа на музея — зловещо черна дупка в люспестата постройка. Когато наближи прага, го обзе тревожното усещане, че влиза в уста на змей.