Дан Браун
Произход (34)

33.

Командир Диего Гарса гневно крачеше напред-назад в тъмния апартамент на принц Хулиан: едва издържаше морализаторствата на епископа.

„Бъркаш се там, където не ти е работа!“ — искаше му се да изкрещи на Валдеспино.

Епископ Валдеспино пак се намесваше в политиката на двореца. Появил се като призрак от мрака в апартамента и нагизден в пълните си богослужебни одежди, сега той изнасяше на престолонаследника пламенна проповед за значението на испанските традиции, ревностната набожност на някогашните крале и кралици и успокояващото влияние на Църквата в моменти на изпитания.

„Моментът е крайно неподходящ!“ — кипеше вътрешно Гарса.

Тази вечер на принц Хулиан му предстоеше да изнесе деликатно представление пред цялата страна и Гарса най-малко имаше нужда да се разсейва с опитите на Валдеспино да вкара всичко в религиозна рамка.

Слава богу, телефонът му иззвъня и прекъсна монолога на епископа.

— Sí, dime — високо отговори началникът на Гуардия Реал, като застана между принца и Валдеспино. — Qué tal va?^[1]

— Командир Гарса, обажда се агент Фонсека от Билбао — скорострелно произнесе неговият подчинен. — Не успяхме да заловим убиеца. Автомобилната компания, която смятахме, че ще може да го открие, е изгубила връзка с колата. Извършителят явно е предвидил нашите действия.

Гарса сподави гнева си и си пое дъх, за да се успокои. Не искаше гласът му да издаде нервността му.

— Разбирам — безизразно отвърна той. — В момента единствената ви грижа е госпожица Видал. Принцът я очаква и го уверих, че скоро ще я доведете тук.

Последва мълчание. Прекалено дълго.

— Командир Гарса? — прозвуча колебливо накрая гласът на Фонсека. — Съжалявам, но и в това отношение имам лоша вест. Изглежда, госпожица Видал и американският професор са напуснали сградата… без нас.

Началникът на Гуардия Реал едва не изпусна джиесема си.

— Извинявай, би ли… повторил?

— Да, господине. Госпожица Видал и Робърт Лангдън избягаха от музея. Госпожица Видал нарочно е оставила телефона си, за да не можем да я проследим. Нямаме представа къде са отишли.

Гарса усети, че принцът го наблюдава с очевидна загриженост. Валдеспино също слушаше разговора, заинтригувано повдигнал вежди.

— О, отлична новина! — изведнъж изпелтечи командирът и убедено закима. — Браво, ще се видим тук по-късно. Остава само да потвърдим транспортната процедура и правилата за сигурност. Един момент.

Покри телефона с длан и се усмихна на престолонаследника.

— Всичко е наред. Само за малко ще отида в другата стая да доуговоря подробностите, за да не ви преча.

Не му се искаше да оставя принца насаме с Валдеспино, но не можеше да проведе този разговор пред тях, затова влезе в една от спалните за гости и затвори вратата.

— Qué diablos ha pasado? — попита гневно. „Какво се е случило, по дяволите?“

Докладът на Фонсека му прозвуча като научна фантастика.

— Осветлението се изключило?! — възкликна Гарса. — Компютър се представил за служителка от охраната и ви дал подвеждаща информация?! Как да разбирам всичко това?!

— Съзнавам, че изглежда невероятно, но е самата истина. Не ни е ясно обаче защо компютърът изведнъж промени пристрастията си.

— Какви пристрастия?! Това е компютър, по дяволите!

— Искам да кажа, че отначало компютърът ни помагаше — откри името на убиеца, опита се да осуети покушението и освен това установи, че колата, с която се е измъкнал извършителят, е на Юбер. После внезапно започна да работи срещу нас. Единственото ни предположение е, че Робърт Лангдън му е казал нещо, понеже след разговора му с него всичко се промени.

„Сега и с компютри ли ще се боря?!“ Гарса реши, че е прекалено стар за този модерен свят.

— Излишно е да ти казвам, агент Фонсека, какъв срам ще е за принца, и лично, и политически, ако се разчуе, че годеницата му е избягала с американеца и Гуардия Реал е била измамена от един компютър.

— Напълно сме наясно с това.

— Имаш ли някаква представа какво може да е накарало двамата да избягат? Поведението им ми се струва напълно неоправдано и безразсъдно.

— Професор Лангдън възрази, когато му казах, че трябва да дойде с нас в Мадрид, и ясно даде да се разбере, че не желае.

„И затова е избягал от местопрестъплението?!“ Гарса усещаше, че става нещо друго, ала не знаеше какво.

— Чуй ме внимателно. Непременно трябва да откриете Амбра Видал и да я доведете в двореца преди да е изтекла каквато и да е информация за бягството й.

— Разбирам, но освен нас двамата с Диас тук няма други агенти. Не можем да претърсим сами целия град. Ще се наложи да се свържем с тукашната полиция, за да получим достъп до уличните камери, да си осигурим въздушна подкрепа и всички възможни…

— В никакъв случай! — прекъсна го командирът. — Не можем да си позволим такъв позор. Свършете си работата. Открийте ги сами и колкото може по-скоро върнете госпожица Видал тук.

— Слушам.

Гарса затвори. Още не можеше да повярва, че всичко това е истина.

Когато излезе от спалнята, по коридора към него се втурна светлолика млада жена. Носеше обичайните си кръгли очила с дебели стъкла и бежов костюм с панталони и нервно стискаше таблет.

„Бог да ми е на помощ — помисли си той. — Само не сега“.

Моника Мартин беше най-младата завеждаща отдел „Връзки с обществеността“, откакто в двореца съществуваше такъв отдел, и отговаряше за контактите с медиите, пиар стратегиите и вътрешните и външните комуникации — дейности, които като че ли изпълняваше в състояние на постоянна бойна готовност.

Беше на двайсет и шест, беше завършила комуникации в Мадридския университет „Комплутенсе“ и след двегодишна следдипломна специализация в един от водещите световни компютърни центрове, Пекинския университет „Цинхуа“, я бяха назначили на висок пост като пиар в Групо Планета, а после и за шеф на отдел „Комуникации“ в испанската телевизионна мрежа Антена 3.

В отчаян опит да установи връзка с испанската младеж чрез дигиталните медии и да влезе в крак с лавинообразното влияние на Туитър, Фейсбук, блоговете и интернет медиите, миналата година дворецът бе уволнил врелия си и кипял пиар специалист с десетилетен опит в медиите и го бе сменил с това технологично отроче на двайсет и първия век.

Мартин дължеше всичко на принц Хулиан, Гарса го знаеше.

Назначаването на младата жена беше един от малобройните приноси на престолонаследника към персонала на двореца — рядък случай, в който Хулиан се налагаше на баща си. Мартин се смяташе за една от най-добрите в бранша, но началникът на Гуардия Реал намираше нейната параноичност и енергичната й нервност за невероятно досадни.

— Конспиративни теории — каза тя и размаха таблета си. — Тотално заливат мрежата.

Гарса я зяпна смаяно. „Защо мислиш, че ми дреме?“ Тази вечер имаше да мисли за по-важни неща.

— Би ли ми казала какво правиш в кралската резиденция?!

— От контролния център току-що локализираха вашия джипиес. — Момичето посочи телефона на колана му.

Командирът затвори очи и си пое дъх, за да потисне раздразнението си. Освен назначаването на новата пиарка в двореца неотдавна бяха създали нов отдел „Електронна сигурност“, който подпомагаше Гуардия Реал с джипиес услуги, дигитално наблюдение, профилиране и извличане на информация от данни. Подопечните на Гарса от ден на ден ставаха все повече и все по-млади.

„Контролният ни център прилича на компютърна зала в университетско градче“.

Новата технология за локализиране на агентите на Гуардия Реал очевидно следеше и него. Обзе го паника при мисълта, че шайката хлапетии в мазето знаят къде се намира във всеки момент.

— Дойдох лично да ви покажа нещо, защото съм сигурна, че бихте искали да го видите. — Мартин му подаде таблета.

Гарса го дръпна от ръцете й и се вторачи в екрана, на който имаше снимка и биография на сребробрадия испанец, идентифициран като убиеца от Билбао — адмирала от кралския военноморски флот Луис Авила.

— Говорят доста вредни неща и правят голям въпрос от факта, че Авила е бивш служител на кралското семейство — прибави пиарката.

— Авила е служил във флота! — изсумтя командирът.

— Да, но кралят формално е главнокомандващ на въоръжените сили…

— Стига! — прекъсна я той и й тикна таблета обратно. — Намекът, че кралят е съучастник в терористичен акт, е нелепа измислица на любители на конспирации и няма абсолютно никакво отношение към ситуацията, в която се намираме. Гледай позитивно и си върши работата. В края на краищата този побъркан можеше да убие бъдещата кралица, но е предпочел да очисти един американски атеист. Което не е чак толкова зле.

Младата жена дори не мигна.

— Има още нещо, което се отнася до кралското семейство. Не исках да ви свари неподготвен.

Докато говореше, Мартин плъзна пръсти по дисплея и отвори друг уебсайт.

— Тази снимка е онлайн от няколко дни, но никой не й е обърнал внимание. Понеже сега светкавично се разпространява всичко, свързано с Едмънд Кърш обаче, снимката почва да се появява по новините. — И отново му подаде таблета.

Гарса прочете заглавието: „Това ли е последната снимка на футуриста Едмънд Кърш?“

На размазаната фотография се виждаше Кърш с тъмен костюм, изправен на висока скала.

— Направена е преди три дни при посещението на Кърш в Монсератския манастир — поясни Мартин. — Някакъв местен работник го познал и го заснел. След днешното убийство работникът пак е постнал снимката.

— И каква е връзката с нас? — рязко я попита командирът.

— Плъзнете екрана надолу до другата снимка.

Гарса го направи. Следващият фотос го накара да протегне ръка и да се облегне на стената.

— Това… не може да е вярно.

Оказа се, че горната снимка е просто отрязана част от тази, на която Едмънд Кърш стоеше до висок мъж с традиционно лилаво католическо расо. Духовникът беше епископ Валдеспино.

— Вярно е — потвърди Мартин. — Валдеспино се е срещнал с Кърш преди няколко дни.

— Но… — Гарса млъкна, за миг изгубил дар слово. — Но защо епископът не ми спомена нищо? Особено след всичко, което се случи тази вечер?

Пиарката многозначително кимна.

— Тъкмо затова реших първо да разговарям с вас.

„Валдеспино се е срещал с Кърш! — Началникът на Гуардия Реал направо не можеше да го проумее. — И не ми каза?!“ Тази информация беше обезпокояваща и принцът незабавно трябваше да бъде уведомен.

— За съжаление, съвсем не е само това — продължи младата жена и отново посегна към дисплея на таблета.

— Командир Гарса? — изведнъж се разнесе гласът на Валдеспино от дневната. — Кога ще пристигне госпожица Видал?

Моника Мартин сепнато вдигна глава и се ококори.

— Това епископът ли е? — прошепна тя. — Валдеспино е в резиденцията?!

— Да. Съветва принца.

— Командир Гарса! — повторно извика Валдеспино. — Чувате ли ме?

— Повярвайте ми, има още информация, с която трябва да се запознаете веднага — преди да сте разменили и дума с епископа или принца — паникьосано зашепна момичето. — Тази криза ни засяга много по-сериозно, отколкото можете да си представите.

Гарса впери очи в пиарката и взе решение.

— В библиотеката на долния етаж. Ще се срещнем там след една минута.

Мартин кимна и се отдалечи.

Останал сам, той дълбоко си пое дъх и си наложи да се овладее. Надяваше се, че растящият му гняв и смут няма да му проличат. После със спокоен вид се върна в дневната.

— Всичко с госпожица Видал е наред — усмихнато съобщи командирът. — Ще пристигне по-късно вечерта. Отивам в офиса на охраната лично да уредя транспорта. — Кимна уверено на Хулиан и се обърна към епископ Валдеспино. — Веднага се връщам, почакайте ме.

И с тези думи се завъртя и излезе.

 

 

Епископ Валдеспино намръщено го проследи с поглед.

— Нещо не е наред ли? — Принцът впери изпитателно очи в него.

— Да — отвърна Валдеспино. — Слушам изповеди от петдесет години. Веднага познавам, когато ме лъжат.