Дан Браун
Произход (52)

51.

Извисяващ се като грубо изсечена планина на ъгъла на Карер де Провенса и Пасейг де Грасия, проектираният през 1906 година шедьовър на Гауди, известен като Каса Мила, едновременно е жилищен дом и безценно произведение на изкуството.

Замислена от архитекта като непрекъсната крива линия, девететажната сграда лесно се разпознава по нагънатата си варовикова фасада. Нейните заоблени балкони и неправилни геометрични форми й придават органичен облик, сякаш през хилядолетията безпощадните ветрове са издълбали кухини и вдлъбнатини като в пустинен каньон.

Въпреки че шокиращият модернистичен дизайн на Гауди отначало не допаднал на местните жители, Каса Мила получила одобрението на световната критика и скоро се превърнала в едно от най-ярките архитектурни бижута на Барселона. Пере Мила, индустриалецът, който поръчал на Гауди сградата, трийсет години живял в най-големия апартамент и давал останалите двайсет жилища под наем. Пасейг де Грасия 92 до ден-днешен се смята за един от най-скъпите и заветни адреси в цяла Испания.

Докато шофираше теслата на Кърш по булеварда, сравнително пуст в този час, Робърт Лангдън усещаше, че наближават. Пасейг де Грасия беше барселонската версия на парижката Шанз-Елизе — най-широката и великолепна улица, безупречно поддържана и фланкирана от дизайнерски бутици.

Шанел… Гучи… Картие… Лоншан…

Лангдън най-после я видя — на двеста метра пред тях.

Дискретно осветена отдолу, светлата варовикова фасада с издължени балкони на Каса Мила веднага изпъкваше на „правоъгълния“ фон на квартала — сякаш прелестен къс океански корал е бил изхвърлен на брега и се е озовал сред бетонни блокчета.

— Точно от това се опасявах. — Амбра нервно посочи напред. — Виж!

Лангдън сведе очи към широкия тротоар пред Каса Мила. Там бяха паркирани пет-шест телевизионни буса и множество репортери съобщаваха новините на живо, като използваха дома на Кърш за фон. Неколцина охранители държаха навалицата на разстояние от входа. Смъртта на Едмънд явно превръщаше в новина всичко, свързано с него.

Робърт се заоглежда в търсене на място за паркиране, но напразно.

— Наведи се — каза той на Амбра, разбрал, че не му остава друго, освен да мине точно край ъгъла, където са се струпали репортерите.

Тя се изхлузи от седалката и клекна на пода. Докато подминаваше оживения ъгъл, професорът извърна глава и каза:

— Май са обкръжили целия главен вход. Няма да успеем да влезем.

— Завийте надясно — с бодра самоувереност се обади Уинстън. — Предполагах, че ще се случи така.

 

 

Блогърът Ектор Марсано тъжно гледаше нагоре към последния етаж на Каса Мила. Още не можеше да приеме, че Едмънд Кърш наистина е мъртъв.

От три години Ектор водеше рубриката за нови технологии в Barcinno.com — популярна платформа за съвместна работа на барселонските предприемачи и иновативни компании. Фактът, че великият Едмънд Кърш живее в Барселона, го караше да се чувства като че ли работи в нозете на самия Зевс.

За пръв път се бе срещнал с Кърш преди повече от година, когато легендарният футурист любезно се съгласи да говори на водещото месечно събитие на Барсино — „Вечер на издънките“, семинар, на който най-преуспяващият предприемач откровено разказваше за най-големия си провал. Кърш срамежливо призна пред публиката, че за шест месеца е похарчил над четиристотин милиона долара, за да осъществи мечтата си да създаде Е-Уейв, квантов компютър с толкова голяма изчислителна мощност, че да позволи безпрецедентно развитие във всички области на науката и особено на моделирането на комплексни системи.

— Боя се, че моят квантов скок в квантовите компютри засега е квантов провал — точно така беше казал.

Тази вечер, когато чу, че Кърш се готви да оповести революционно откритие, Ектор развълнувано си помисли, че може да е свързано с Е-Уейв. „Дали е открил разковничето?“ Но след философското встъпление на презентацията блогърът разбра, че се отнася за съвсем друго нещо.

„Дали някога ще узнаем какво е открил?“ — мислеше си той. Изпитваше такава скръб, че беше дошъл при дома на Кърш — не да блогира, а да отдаде почит.

— Е-Уейв! — извика наблизо някой. — Е-Уейв!

Струпалите се репортери започнаха да сочат с ръце и да снимат с камерите си лъскава черна тесла, която бавно пресичаше площада и се приближаваше към навалицата с ослепителните си халогенни фарове.

Ектор изумено зяпна познатата кола.

Тази тесла модел X с регистрационен номер Е-УЕЙВ беше толкова известна в Барселона, колкото папамобилът — в Рим. Кърш често паркираше демонстративно на Карер де Провенса пред бижутерския магазин „ДАНиЕЛ ВиОР“, слизаше да раздава автографи и после взривяваше тълпата, като оставяше теслата сама да измине програмирания маршрут нататък по улицата, да пресече широкия тротоар — сензорите й засичаха всички пешеходци или препятствия, — да отвори гаражния портал и да се спусне по спираловидната рампа в частния гараж под Каса Мила.

Макар че всички тесли имаха опция за автоматично паркиране — те без усилие отваряха гаражните врати, влизаха вътре и се изключваха, — Едмънд самоуверено бе хакнал системата на колата си, въвеждайки по-сложен маршрут.

„Всичко това е част от шоуто“.

Тази вечер спектакълът беше доста по-странен. Кърш го нямаше, но автомобилът му се бе появил; бавно мина по Карер де Провенса, пресече тротоара към изящната гаражна врата и продължи да напредва, докато хората отпред му правеха път.

Репортери и оператори се втурнаха към колата, вторачваха се през тъмните прозорци и надаваха изненадани викове.

— Празна е! Зад волана няма никой! Откъде е дошла?!

Охранителите на Каса Мила очевидно и преди бяха присъствали на това зрелище и отблъсваха хората от теслата и отварящата се гаражна врата.

Празната пълзяща към гаража кола на Кърш напомняше на Ектор за куче, което се връща вкъщи, след като е изгубило своя стопанин.

Безшумно като призрак автомобилът влезе в гаража и тълпата избухна в аплодисменти, видяла как любимата кола на Едмънд, както толкова много пъти преди, се спуска по спиралната рампа и изчезва в най-стария подземен паркинг в Барселона.

 

 

— Не знаех, че страдаш от клаустрофобия — прошепна Амбра, докато лежеше на пода до Лангдън. Бяха се заврели между втория и третия ред седалки и се криеха под черното винилово покривало, което тя беше извадила от багажника.

— Ще издържа — с разтреперан глас успя да отговори професорът, който повече се страхуваше от движещата се на автопилот кола, отколкото от това тясно пространство. Усещаше спускането й по стръмната спирална рампа и се боеше, че всеки момент ще се блъснат.

Преди две минути, когато паркираха пред бижутерския магазин „ДАНиЕЛ ВиОР“ на Карер де Провенса, Уинстън им даде кристално ясни инструкции.

Без да слизат от теслата, двамата се прехвърлиха отзад и после Амбра само с едно натискане на клавиш на телефона задейства автоматичното паркиране.

Свит в мрака, Робърт усети, че колата бавно потегля по улицата. И когато тялото на Амбра се притисна към него, той не можеше да не си спомни своето първо тийнейджърско преживяване на задна седалка с красиво момиче. „Тогава бях още по-нервен“ — помисли си Лангдън. Каква ирония, като се имаше предвид, че сега лежеше на пода на движещ се на автопилот джип заедно с бъдещата кралица на Испания.

Спуснаха се до края на рампата, направиха няколко бавни завоя и спряха.

— Пристигнахте — съобщи Уинстън.

Амбра мигновено отметна покривалото, надигна се предпазливо и надзърна през прозореца.

— Чисто е — заяви и слезе от колата.

Лангдън я последва с огромно облекчение.

— Асансьорите са в централното фоайе — каза тя и посочи изходната рампа.

Неговото внимание обаче внезапно беше привлечено от напълно неочаквана гледка. На бетонната стена на този подземен гараж точно пред паркинг мястото на Едмънд висеше картина на крайморски пейзаж в елегантна рамка.

— Едмънд е украсил паркинг мястото си с картина?!

Амбра кимна.

— И аз се учудих. Той ми каза, че така всяка вечер вкъщи го посрещала сияйна красота.

Робърт се позасмя. „Ергенска му работа!“

— Художникът е човек, когото Едмънд изключително уважава — осведоми го Уинстън, чийто глас автоматично се беше прехвърлил в джиесема на Кърш, който носеше Амбра. — Познахте ли го?

Лангдън не го беше познал. Картината бе просто добър акварелен пейзаж — нямаше нищо общо с обичайния авангарден вкус на приятеля му.

— Това е Чърчил — каза Амбра. — Едмънд постоянно го цитираше.

„Чърчил“. Трябваше да минат няколко секунди, докато професорът осъзнае, че тя говори за самия Уинстън Чърчил, прочутия британски държавник, който освен герой от войната, историк, оратор и Нобелов лауреат, бе притежавал забележителна дарба на художник. Робърт си спомни как веднъж Едмънд бе цитирал премиера на Великобритания в отговор на нечия забележка, че вярващите го мразели: „Имате врагове? Добре. Това означава, че сте отстоявали мнението си за нещо!“

— Едмънд най-много се впечатляваше от разностранните таланти на Чърчил — прибави Уинстън. — Хората рядко проявяват способности в толкова разнородни дейности.

— Затова ли Едмънд те е нарекъл Уинстън?

— Точно така — потвърди компютърът. — Това е изключителен комплимент от негова страна.

„Добре че попитах“ — помисли си Лангдън, който беше предполагал, че името е алюзия за Уотсън — компютъра на Ай Би Ем, спечелил телевизионната игра „Опасност!“ преди десет години. Днес Уотсън несъмнено се смяташе за първобитна едноклетъчна бактерия на еволюционната скала на синтетичния интелект.

— Е, добре. — Той посочи асансьорите. — Да се качим горе и да се опитаме да открием онова, за което сме дошли.

 

 

Точно в този момент намиращият се в Катедрал де ла Алмудена командир Диего Гарса притискаше джиесема към ухото си и смаяно слушаше пиарката на двореца Моника Мартин.

„Валдеспино и принц Хулиан са напуснали охранявания дворцов комплекс?!“

Началникът на Гуардия Реал нямаше представа какво са намислили.

„Пътуват в Мадрид с колата на някакъв дякон?! Пълно безумие!“

— Можем да се свържем с пътна полиция — предложи Мартин. — Суреш смята, че те могат да ги открият с трафик камерите…

— Не! — прекъсна я Гарса. — Прекалено е опасно да съобщаваме на когото и да било, че принцът е извън двореца без охрана! Главната ни грижа е неговата сигурност.

— Ясно — отвърна пиарката. Гласът й, кой знае защо, изведнъж прозвуча нервно. — Трябва да знаете още нещо. Става дума за липсващ запис за телефонен разговор.

— Чакай малко — каза командирът, разсеян от появата на четиримата агенти от Гуардия Реал, които го хвърлиха в изумление, като го обкръжиха. Преди да успее да реагира, собствените му агенти вече му бяха взели пистолета и телефона.

— Командир Гарса — каза старшият агент. — Имам пряка заповед да ви арестувам.