Дан Браун
Произход (22)

21.

Едмънд Кърш бе преживял безброй триумфи на световната сцена и успехите винаги го мотивираха, но той рядко изпитваше пълно удовлетворение. В този момент обаче, изправен зад катедрата и бурно акламиран от публиката, си позволи да се наслади на радостното вълнение от мисълта, че съвсем скоро ще промени света.

„Седнете, приятели. Най-хубавото тепърва предстои“.

Докато мъглата се разпръскваше, Едмънд потисна желанието си да погледне към тавана, където прожектираха лицето му в близък план, освен че го излъчваха за милиони хора по цялото земно кълбо.

„Това събитие е от глобален мащаб — гордо си каза той. — Събитие, което надхвърля всякакви граници, класи и вярвания“.

Погледна наляво към ъгъла и признателно кимна на Амбра Видал, която неуморно му беше помагала в подготовката на този спектакъл. За негова изненада обаче Амбра не гледаше към него, а с безпокойство се взираше в публиката.

„Нещо не е наред“ — мислеше си Амбра.

Един висок елегантно облечен мъж в центъра на залата си проправяше път сред тълпата, като размахваше ръце и се насочваше към нея.

„Това е Робърт Лангдън“. Тя позна американския професор от видеозаписа на Кърш.

Лангдън бързо се приближаваше и нейните двама агенти от Гуардия Реал моментално тръгнаха да го пресрещнат.

„Какво иска?!“ На лицето му бе изписана очевидна тревога.

Амбра се завъртя към трибуната и Едмънд. Чудеше се дали той също е забелязал суматохата, но футуристът не гледаше към публиката. Странно — очите му бяха насочени право към нея.

„Едмънд! Нещо не е наред!“

В този момент под купола отекна оглушителен пукот и в челото на Кърш разцъфна червена дупка. Очите му се подбелиха, но ръцете му бяха здраво вкопчени в катедрата и цялото му тяло се напрегна. За миг той се олюля, после политна настрани като отсечено дърво и се строполи на пода.

Преди да успее да осмисли видяното, Амбра усети, че единият от агентите я поваля на земята.

Времето сякаш спря.

После… пандемониум.

Под ярката светлина на прожектирания върху тавана окървавен труп на Едмънд гостите се заблъскаха към изхода в опит да се спасят от нови изстрели.

В този развихрил се пълен хаос Робърт Лангдън стоеше като прикован на мястото си, напълно парализиран от шок. Недалеч от него лежеше проснат на една страна неговият приятел, все още обърнат към публиката, и от огнестрелната рана на челото му течеше кръв и мозък. Безжизненото му лице беше осветено от безмилостния лъч на прожектора върху монтираната на тринога телевизионна камера, която явно продължаваше да излъчва на живо върху тавана и към целия свят.

Като се движеше сякаш насън, Лангдън се втурна към камерата и я завъртя нагоре, за да не е насочена към Кърш. После се обърна и погледна през тълпата бягащи гости към трибуната и своя неподвижен приятел. Нямаше съмнение, че е мъртъв.

„Боже мой… Опитах се да ти кажа, Едмънд, но предупреждението на Уинстън закъсня“.

Недалеч от трупа на Кърш приклекнал агент от Гуардия Реал прикриваше с тялото си Амбра Видал. Професорът припряно тръгна към нея, а агентът реагира инстинктивно — хвърли се напред и го блъсна.

Рамото му се заби точно в гръдната кост на Робърт, изхвърли и последната глътка въздух от белите му дробове и прати вълна от болка по цялото му тяло. Лангдън отхвърча назад и тежко се просна по гръб върху изкуствената трева. Преди да успее да си поеме дъх, две яки ръце го преобърнаха по корем, извиха лявата му ръка отзад и натиснаха главата му надолу.

— Вие сте знаели какво ще се случи! — извика агентът. — Каква е вашата роля във всичко това?

На двайсет метра оттам агент Рафа Диас от Гуардия Реал се провираше сред тълпата бягащи гости към мястото до стената, където беше видял проблясъка от изстрела.

„Амбра Видал е в безопасност“ — уверяваше се той. Беше видял партньора си да я събаря на пода и да я прикрива с тялото си. Що се отнасяше до Едмънд Кърш, на него вече с нищо не можеше да се помогне — беше мъртъв още преди да се строполи на земята.

Един от гостите обаче явно знаеше, че ще бъде извършен атентат, защото само миг преди изстрела Диас го бе забелязал да тича към трибуната.

Но това можеше да почака.

В момента Диас имаше само една задача.

„Да задържа убиеца“.

Когато стигна до мястото на проблясъка, откри прорез в платнената стена, провря ръката си през него, разкъса плата до пода и се измъкна от купола.

Наляво зърна някаква фигура — висок мъж с бяла военна униформа, който тичаше към аварийния изход от отсрещната страна на огромното помещение. След миг мина през вратата и изчезна.

Диас се впусна подире му, като слаломираше между електрониката от външната страна на купола, и накрая изхвърча през вратата на бетонното стълбище. Погледна през парапета и два етажа под себе си видя униформения да се спуска с главоломна скорост. Агентът затича след него, като прескачаше по пет стъпала наведнъж. Някъде долу шумно се отвори врата и отново се затръшна.

„Излезе от сградата!“

Диас стигна на партера, хвърли се към двукрилата врата с хоризонтални лостове за натискане и наблегна с цялата си тежест отгоре им. Вместо да се разтворят като вратата горе, крилата помръднаха само няколко сантиметра и рязко спряха. Тялото му се блъсна в стоманената повърхност и той се строполи на пода, пронизан от остра болка в рамото.

Надигна се и отново натисна лостовете.

Крилата се открехнаха само толкова, колкото да му позволят да види проблема.

Странно, двете външни дръжки бяха увити една за друга с някакъв наниз. Диас се смути още повече, когато разбра какво е това — беше му добре познато, както и на всеки испански католик.

„Броеница?“

Въпреки болката в рамото агентът натисна вратата с всички сили, но нанизът издържа. Той пак надникна през тесния процеп, озадачен както от броеницата, така и от факта, че не е в състояние да я разкъса.

— Hola? — извика през отвора Диас. — Hay alguien?!^[1]

Тишина.

През процепа между двете крила на вратата се виждаше висока бетонна стена и пуста задна уличка. Нямаше голяма вероятност да се появи някой, който да махне броеницата. Тъй като не му хрумна нищо друго, той извади пистолета от кобура под сакото си, зареди го, провря цевта през отвора и опря дулото в броеницата.

„Ще прострелям тази света броеница? Qué Dios me perdone“^[2].

Остатъкът от разпятието подскачаше нагоре-надолу пред очите му.

Диас дръпна спусъка.

Изстрелът отекна и броеницата се скъса. Крилата на вратата рязко се разтвориха, агентът се хвърли напред и излетя на пустата уличка.

Убиецът в бяло беше изчезнал.

На стотина метра оттам адмирал Луис Авила безмълвно седеше на задната седалка на черно рено, което се отдалечаваше от музея.

Здравото вектраново влакно, на което бяха нанизани зърната на броеницата, си беше свършило работата — беше забавило преследвачите му точно колкото трябваше.

„И сега съм в безопасност“.

Колата се понесе на северозапад покрай лъкатушещата река Нервион, вля се в бързо движещите се автомобили по Авенида Абондоибара и адмирал Авила най-после си позволи да си поеме дъх.

Беше изпълнил мисията си без никакви усложнения.

В главата му се разнесе химнът „Ориаменди“, звучал по време на кървавата битка, водена точно тук, в Билбао. „Рог Dios, рог la Patria у el Rey!“ — запя наум Авила. „За Бог, родината и краля!“

Бойният вик отдавна беше забравен… ала войната тепърва започваше.