Дан Браун
Произход (25)

24.

В Катедрал де ла Алмудена на двеста метра от кралския дворец епископ Валдеспино за миг притаи дъх. Още носеше богослужебните си одежди и седеше пред лаптопа си, хипнотизиран от кадрите, предавани от Билбао.

„Това ще се превърне в сензационна новина“.

Доколкото виждаше, световните медии вече пощръкляваха. Едни интервюираха водещи научни и религиозни авторитети за презентацията на Кърш, докато други правеха догадки кой и защо го е убил. Всички явно бяха единодушни, че както изглежда, някой е искал радикално да се погрижи откритието на футуриста никога да не види бял свят.

След дълъг размисъл Валдеспино извади джиесема си и позвъни.

Рави Кьовеш отговори веднага.

— Ужасно! — Гласът на равина звучеше почти истерично. — Гледах по телевизията! Трябва веднага да отидем в полицията и да разкажем всичко, което знаем!

— Съгласен съм, че това е ужасяващ обрат, рави — отвърна епископът. — Но преди да предприемем каквито и да било действия, трябва да помислим.

— Няма какво да мислим! — отсече Кьовеш. — Ясно е, че убийците няма да се спрат пред нищо, за да погребат откритието на Кърш! Убеден съм, че те са убили и Саид. И сега ще дойдат за нас! Ние с вас имаме моралния дълг да отидем в полицията и да им разкрием каквото ни каза Кърш.

— Морален дълг ли? — възрази Валдеспино. — Май по-скоро искате да оповестите информацията, така че никой да няма мотив да ни запуши устата завинаги.

— Определено трябва да мислим за собствената си безопасност, но освен това имаме и морален дълг към света. Съзнавам, че това откритие ще разколебае някои фундаментални религиозни вярвания, обаче ако съм научил нещо през дългия си живот, това е, че вярата винаги оцелява, дори когато е поставена на тежки изпитания. Сигурен съм, че вярата ще оцелее и сега, даже да съобщим какво е открил Кърш.

— Разбирам ви, приятелю — колкото можеше по-спокойно каза епископът. — Разбирам твърдата ви решителност и уважавам мнението ви. Искам да знаете, че съм готов за дискусии, дори съм склонен да променя позицията си. И все пак ви умолявам, ако решим да съобщим на света това откритие, да го направим заедно. Посред бял ден. Достойно. Не в отчаянието си след това отвратително убийство. Внимателно да подготвим и репетираме съобщението си.

Кьовеш не отговори, но Валдеспино чуваше дишането му.

— Най-неотложният въпрос е личната ни безопасност, рави — продължи католическият духовник. — Имаме си работа с убийци и ако сте прекалено видим — например, ако отидете в полицията или в някоя телевизия, — това може да има трагични последици. Особено се страхувам за вас. Аз съм в дворцовия комплекс, който е добре охраняван, но вие… вие сте съвсем сам в Будапеща! Откритието на Кърш явно е въпрос на живот и смърт. Моля ви, позволете ми да се погрижа за вашата охрана, Йехуда.

Кьовеш се замисли за момент.

— Чак от Мадрид?! Как бихте могли…

— На мое разположение са всички ресурси на охраната на кралското семейство. Останете в дома си и заключете всички врати. Ще поискам двама агенти от Гуардия Реал да ви вземат и да ви доведат тук в Мадрид, където ще сте на сигурно място в дворцовия комплекс и двамата с вас ще можем да седнем лице в лице и да обсъдим как най-добре да постъпим.

— Дори да дойда в Мадрид… — колебливо започна равинът. — Ами ако не успеем да се разберем какво да правим?

— Ще се разберем — увери го Валдеспино. — Знам, че вижданията ми са остарели, обаче и аз като вас съм реалист. Двамата заедно ще намерим най-правилния начин на действие. Вярвам в това.

— Ами ако вярата ви е безпочвена? — упорстваше Кьовеш.

Епископът усети, че стомахът му се свива, но забави отговора си, бавно издиша и каза колкото можеше по-спокойно:

— Ако в крайна сметка не постигнем съгласие, Йехуда, ще се разделим като приятели и всеки от нас ще постъпи както смята за най-добре. Имате думата ми.

— Благодаря — най-после отстъпи Кьовеш. — Ще дойда в Мадрид.

— Чудесно. И междувременно заключете вратите и не разговаряйте с никого. Съберете си багажа и когато уточня подробностите за пътуването ви, ще ви се обадя. — Валдеспино направи пауза. — И имайте вяра. До скоро.

Затвори със свито от страх сърце. Подозираше, че за да продължи да възпира Кьовеш, няма да е достатъчно само да апелира към благоразумието му.

„Кьовеш се е паникьосал… точно като Саид.

И двамата не виждат по-голямата картина“.

Затвори лаптопа си, пъхна го под мишница и тръгна през сумрачния храм. Все още с богослужебните си одежди, излезе от катедралата в прохладната нощ и прекоси площада към сияещата бяла фасада на кралския дворец.

Над главния вход видя испанския герб — щит, фланкиран от Херкулесовите стълбове, и древния латински девиз PLUS ULTRA, който означаваше „по-нататък“. Според някои този израз се отнасяше за столетния испански стремеж за разширяване на империята през нейния златен век. Според други думите отразяваха древната вяра на народа, че след земния си живот човек отива в рая.

Така или иначе, епископът усещаше, че девизът с всеки ден губи значението си. Вперил очи във веещото се над сградата испанско знаме, той тъжно въздъхна и мислите му се върнаха към неговия чезнещ крал.

„Ще ми липсва, когато си отиде.

Дължа му толкова много“.

Месеци наред Валдеспино ежедневно посещаваше любимия си приятел, който беше на смъртно легло в крайградския Паласио де ла Сарсуела. Преди няколко дни кралят го повика. Очите му изразяваха дълбока загриженост.

— Антонио, боя се, че годежът на сина ми е… прибързан — прошепна монархът.

„По-точно безумен“ — помисли си Валдеспино.

Преди два месеца, когато принцът бе споделил с него, че възнамерява да направи предложение на Амбра Видал, макар да я познаваше съвсем отскоро, втрещеният епископ го помоли да прояви повече благоразумие. Престолонаследникът възрази, че бил влюбен и баща му заслужавал да види единствения си син задомен. Нещо повече, каза той, ако с Амбра искали да създадат семейство, не бивало да се бавят — заради възрастта й.

Сега Валдеспино спокойно се усмихна на краля.

— Да, съгласен съм. Годежът на дон Хулиан изненада всички ни. Но той просто искаше да те зарадва.

— Той има дълг към страната, а не към баща си — твърдо заяви умиращият старец. — И въпреки че е прекрасна, госпожица Видал ни е непозната, тя е напълно чужд човек. Съмнявам се в мотивите й да приеме предложението на Хулиан. Всичко се е случило прекалено набързо и една достойна жена би го отхвърлила.

— Имаш право — отвърна епископът. Все пак в защита на Амбра трябваше да се признае, че дон Хулиан не й беше оставил друг избор.

Кралят бавно се пресегна и стисна костеливата ръка на Валдеспино.

— Не усетих как отлетя времето, приятелю. Двамата с теб остаряхме. Искам да ти благодаря. Ти ме съветваше мъдро през всичките тези години, след смъртта на жена ми, по време на промените в нашата страна, и аз спечелих много от силата на твоите убеждения.

— Приятелството ни е чест, за която вечно ще съм признателен.

Старият монарх се усмихна немощно.

— Знам, че трябваше да правиш жертви, за да останеш до мен, Антонио. Рим например.

Валдеспино сви рамене.

— Въздигането ми в кардиналски сан нямаше да ме приближи до Бог. Моето място винаги е било до теб.

— Твоята преданост е безценен дар за мен.

— А аз никога няма да забравя състраданието, което преди много години прояви към мен.

Кралят затвори очи и стисна ръката на епископа.

— Антонио… Загрижен съм. Синът ми скоро ще застане на руля на огромен кораб, кораб, който не е готов да води. Напътствай го, моля те. Бъди негова пътеводна звезда. Поставяй здраво десницата си на рамото му, особено в бурно море. И особено когато се отклонява от курса, моля те, помагай му да намери верния път… към доброто.

— Амин — промълви Валдеспино. — Давам ти думата си…

Докато прекосяваше площада в хладната нощ, епископът вдигна очи към небето.

„Ваше величество, знайте, че правя всичко по силите си, за да изпълня последното ви желание“.

Утешаваше го мисълта, че кралят е прекалено слаб, за да гледа телевизия. „Ако тази вечер беше видял предаването от Билбао, щеше да умре на място заради това, в което се е превърнала любимата му страна“.

По цялата дължина на Кале де Баилен зад железния портал надясно от него бяха паркирани коли на различни медии и разпъваха сателитните си антени.

„Лешояди“ — помисли си Валдеспино.

Нощният вятър развяваше одеждите му.