Дан Браун
Произход (37)

36.

— Su misión todavía no ha terminado — заяви гласът по телефона на Авила. „Мисията ви още не е приключила“.

Изпънал гръб на задната седалка на юбера, адмиралът внимателно слушаше работодателя си.

— Появи се неочаквано усложнение. Трябва да отидете в Барселона. Незабавно.

„В Барселона ли?“ Авила имаше инструкции да замине за Мадрид, където го очаквала друга задача.

— Имаме основания да смятаме, че тази вечер двама сътрудници на господин Кърш са се отправили към Барселона с надеждата да открият начин дистанционно да задействат презентацията — продължи гласът.

Възрастният офицер се вкамени.

— Това възможно ли е?

— Още не сме сигурни, но ако успеят, цялата ви усърдна работа ще е била напразна. Спешно имам нужда от човек в Барселона. Дискретно. Колкото може по-бързо идете там и ми се обадете.

Връзката прекъсна.

Колкото и да беше странно, лошата новина всъщност зарадва Авила. „Още има нужда от мен“. Барселона се намираше по-далеч от Мадрид, но само на няколко часа повече с максималната разрешена скорост по магистралата, при това през нощта. Без да губи нито секунда, адмиралът вдигна пистолета си и опря дулото му в главата на шофьора. Ръцете на човека видимо се напрегнаха върху волана.

— Llévame a Barcelona^[1] — заповяда Авила.

Мъжът зави в първата отбивка, която водеше към Витория-Гастейс, и след малко пое на изток по магистрала А-1. В този час по пътя имаше само тирове, правещи курсове за Памплона, Хуеска, Лейда и накрая за едно от най-големите средиземноморски пристанища — Барселона.

Адмиралът все още не можеше напълно да осмисли странния низ от събития, които го бяха довели до този момент. „От дълбините на най-страшното си отчаяние се издигнах до висините на най-славната си служба!“

За един мрачен миг той се върна в онази бездънна пропаст, когато пълзеше из обгърнатия в пушек олтар на Севилската катедрала и ровеше из окървавените развалини в търсене на жена си и детето си, само за да открие, че са си отишли завинаги.

След атентата седмици наред не напускаше дома си. Лежеше разтреперан на дивана, потънал в безкраен кошмар наяве, в който огнени демони го завличаха в тъмна бездна и го изпълваха с мрак, ярост и задушаващи угризения.

— Бездната е чистилище — шепнеше до него възрастна монахиня, една от стотиците терапевти, подготвени от Църквата да помагат на оцелелите. — Душата ти е впримчена в преддверието адово. Опрощението е единственият ти изход. Трябва да намериш начин да простиш на хората, които са го извършили, иначе гневът ще те погълне. — Тя се прекръсти. — Прошката е единственото ти спасение.

„Прошка ли? — Авила се опита да отговори, но демоните бяха стегнали гърлото му. В момента му се струваше, че единственото спасение е отмъщението. — Но на кого да отмъстя?“ Никой така и не беше поел отговорността за атентата.

— Разбирам, че проявите на религиозен тероризъм изглеждат непростими — продължаваше монахинята. — И все пак може би не е зле да си спомниш, че собствената ни Църква векове наред е използвала Инквизицията в името на Бог. Убивали сме невинни жени и деца в името на своите вярвания. И затова е трябвало да поискаме прошка от света и от самите себе си. И с времето сме се изцелили.

После му прочете откъс от Евангелието:

— „Аз пък ви казвам: да се не противите на злото. Но, ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата… Обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят…“^[2]

Онази нощ, сам и изтерзан, Авила се погледна в огледалото. Отсреща стоеше непознат. Думите на монахинята не бяха успели да облекчат болката му.

„Прошка ли? Да обърна и другата страна?!

Станах свидетел на зло, за което няма опрощение!“

В яростта си той удари огледалото с юмрук, разби го на късчета и се строполи в мъчителни ридания на пода на банята.

Като морски офицер, Авила винаги се беше владял — пример за дисциплина, доблест и спазване на военната йерархия, — ала този човек вече го нямаше. След няколко седмици той вече постоянно се намираше в състояние на замаяност, като притъпяваше болката със силна комбинация от алкохол и лекарства. Скоро копнежът за вцепеняващото въздействие на опиатите започна да обсебва всеки негов буден миг и го превърна във враждебен отшелник.

След няколко месеца испанският военноморски флот дискретно го принуди да се пенсионира. Някога могъщ боен кораб, сега изваден на сух док, Авила знаеше, че никога повече няма да плава. Флотът, на който бе отдал живота си, му отпусна съвсем скромна пенсия, която едва покриваше нуждите му.

„Аз съм на петдесет и осем — осъзна той. — И нямам нищо“.

По цял ден седеше сам, гледаше телевизия, пиеше водка и чакаше отнякъде да се появи лъч светлина. „La hora más oscura es justo antes del amanecer“ — безкрайно си повтаряше. Но старата моряшка поговорка всеки път се оказваше невярна. — „Най-мрачният час не е точно преди зазоряване — осъзна той. — Слънцето все не изгрява“.

На петдесет и деветия си рожден ден, един дъждовен четвъртък сутрин, вторачен в празно шише от водка и предупреждение за принудително извеждане от апартамента, Авила събра смелост да отиде в килера, извади служебния си пистолет, зареди го и опря дулото в слепоочието си.

— Perdóname^[3] — промълви и затвори очи. После дръпна спусъка. Изстрелът се оказа много по-тих, отколкото очакваше. По-скоро изщракване, отколкото гърмеж.

Съдбата отново му се подигра жестоко — пистолетът беше засякъл. Годините в прашния килер, без да го почиства, очевидно бяха взели своето от евтиното парадно оръжие на адмирала. Очевидно дори тази елементарна проява на малодушие не бе по силите на Авила.

Разярен, той запрати пистолета в стената. Този път гърмежът разтърси помещението. Адмиралът усети изгарящо пронизване в прасеца си и ослепителната болка в миг разнесе алкохолната мъгла в главата му. Авила се строполи на пода, като крещеше и притискаше с ръце кървящия си крак.

По вратата му заблъскаха паникьосани съседи, завиха сирени и Авила скоро се озова в севилската Хоспитал Провинсиал де Сан Лазаро, където все не можеше да обясни как се е прострелял в крака, докато се е опитвал да се самоубие.

На другата сутрин в болничната стая при ранения и унизен адмирал Луис Авила дойде посетител.

— Не те бива за стрелец — каза му младият мъж. — Нищо чудно, че са те принудили да излезеш в пенсия.

Преди адмиралът да успее да отговори, мъжът вдигна щорите на прозореца и в стаята нахлуха ярки слънчеви лъчи. Авила засенчи очи и видя, че хлапакът е мускулест и късо подстриган. Носеше тениска с лика на Христос.

— Казвам се Марко — представи се той. В говора му се усещаше андалуски акцент. — Аз съм твоят рехабилитатор. Помолих да те разпределят при мен, защото двамата с тебе имаме нещо общо.

— Бивш военен ли си? — забелязал нахаканото му поведение, попита Авила.

— Не. — Младежът впери очи в него. — И аз бях там онази неделна утрин. В катедралата. Когато стана атентатът.

Адмиралът го зяпна смаяно.

— Бил си там?!

Хлапето се наведе и повдигна единия крачол на анцуга си. Отдолу се показа протеза.

— Наясно съм, че си преживял истински ад, обаче аз играех полупрофесионален футбол, тъй че не очаквай да ти съчувствам много. Бог помага на ония, които си помагат сами, така смятам аз.

Още преди Авила да разбере какво става, Марко го премести на инвалидна количка, закара го по коридора в малък спортен салон и го изправи между два успоредни лоста.

— Ще те боли, но се опитай да стигнеш до отсрещния край — каза му хлапакът. — Направи го само веднъж. После ще те заведа да закусиш.

Въпреки мъчителните болки Авила не можеше да се оплаква на човек само с един крак, затова се затътри до края на лостовете, като прехвърляше основната си тежест върху ръцете си.

— Браво — похвали го Марко. — Сега го направи пак.

— Нали каза…

— Да, излъгах те. Направи го пак.

Адмиралът го погледна смаяно. От години не му бяха заповядвали и колкото и да беше странно, това му подейства ободрително. Накара го да се почувства млад — все едно още е новобранец. Той се завъртя и се затътри в обратната посока.

— Ходиш ли още на литургия в Севилската катедрала? — попита го Марко.

— Не.

— От страх ли?

Авила поклати глава.

— От гняв.

Младежът се засмя.

— А, монахините са те увещавали да простиш на атентаторите, нали?

Адмиралът се закова на място.

— Точно така!

— И мене. Опитвах. Невъзможно е. Монахините са тъпачки. — Марко пак се засмя.

Авила впери очи в лика на Христос върху тениската му.

— Но ти явно още си…

— А, да, определено още съм християнин. По-набожен от всякога. Имах късмета да открия своята мисия — да помагам на жертви на Божиите врагове.

— Благородна кауза — завистливо каза адмиралът. Собственият му живот беше изгубил смисъл без семейството му и флота.

— Един велик човек ми помогна да се върна към Господ — продължи Марко. — Между другото, това беше папата. Лично съм се срещал с него много пъти.

— Моля… папата ли?

— Да.

— Искаш да кажеш… главата на Католическата църква?

— Да. Ако искаш, сигурно ще мога да ти уредя аудиенция.

Авила зяпна хлапака, решил, че си е изгубил ума.

— Ти ли можеш да ми уредиш аудиенция при папата?!

Марко се обиди.

— Знам, че си бил голям началник във флота и не можеш да си представиш, че някакъв сакат рехабилитатор от Севиля има достъп до наместника на Христа, обаче ти казвам истината. Мога да ти уредя среща с него, ако искаш. Той сигурно ще ти помогне пак да намериш пътя си, както помогна и на мене.

Авила се отпусна на лостовете. Не знаеше какво да каже. Той боготвореше тогавашния папа — непоколебим консервативен водач, който проповядваше строг традиционализъм и правоверност. За съжаление, човекът се намираше под обстрел от всички страни на модернизиращия се свят и се говореше, че скоро щял да се оттегли заради усилващия се натиск за либерализация.

— За мен ще е чест да се срещна с него, разбира се, но…

— Добре — прекъсна го Марко. — Ще се опитам да го уредя за утре.

Адмиралът изобщо не предполагаше, че на другия ден ще седи дълбоко в недрата на един уединен храм, лице в лице с могъщ водач, който ще му предаде най-вдъхновяващия религиозен урок в живота му.

„Към спасението водят много пътища.

Не само прошката“.