Дан Браун
Произход (51)

50.

Командир Диего Гарса водеше четиримата въоръжени агенти от Гуардия Реал по Пласа де ла Армерия, като гледаше право напред и не обръщаше внимание на шумните репортери зад оградата, които бяха насочили телевизионните си камери към него между вертикалните пръчки и с викове настояваха за коментар.

„Поне ще видят, че някой предприема действия“.

Когато стигнаха до катедралата, главният вход се оказа заключен — нищо чудно в този час — и Гарса заблъска по вратата с дръжката на пистолета си.

Никакъв отговор.

Той продължи да удря.

Накрая ключалката се превъртя и вратата се отвори. Командирът се озова лице в лице с чистачка, която изглеждаше разбираемо уплашена от малката армия пред входа.

— Къде е епископ Валдеспино? — попита Гарса.

— Ъъъ… нямам представа — отвърна жената.

— Знам, че е тук — заяви началникът на Гуардия Реал. — И с него е принц Хулиан. Не си ли ги виждала?

Тя поклати глава.

— Току-що идвам. Чистя в събота вечер след…

Гарса се провря покрай нея и нареди на хората си да се разгърнат из сумрачната църква.

— Заключи вратата — каза на чистачката. — И не ни се пречкай.

После зареди оръжието си и тръгна право към кабинета на Валдеспино.

 

 

Моника Мартин стоеше пред диспенсера за вода в подземния контролен център на двореца оттатък площада и пушеше. Поради разгърналото се в Испания либерално движение за „политическа коректност“ пушенето в офисите беше забранено, но при този инкриминиращ потоп, който в момента заливаше двореца, тя можеше да си позволи някое и друго откраднато дръпване.

И петте телевизионни канала на редицата монитори с изключен звук продължаваха да отразяват покушението срещу Едмънд Кърш, като безкрайно повтаряха кадрите на жестокото му убийство. Разбира се, всяко излъчване се предшестваше от обичайното предупреждение:

ВНИМАНИЕ: Следващите материали съдържат кадри, които може да не са подходящи за всички зрители.

„Безсрамници“ — помисли си тя. Знаеше, че тези предупреждения не са проява на тактичност от страна на телевизията, а хитри реклами, гарантиращи, че никой зрител няма да превключи канала.

Дръпна от цигарата, като местеше погледа си от монитор на монитор. Повечето телевизии цитираха роящите се конспиративни теории с гръмки заглавия в течащи в долния край на екрана текстове.

Футуристът убит от Църквата?

Научното откритие изгубено завинаги?

Убиецът нает от кралското семейство?

„От вас се очаква да отразявате новините — измърмори тя наум. — А не да разпространявате клеветнически слухове под формата на въпроси“.

Винаги беше вярвала в значението на отговорната журналистика като крайъгълен камък на свободата и демокрацията и затова редовно се разочароваше от журналисти, които разпалваха страстите, като разпространяваха абсурдни идеи — и избягваха съдебно преследване, като просто представяха нелепите твърдения като въпроси.

Правеха го дори уважаваните научни канали, които питаха своите зрители: „Възможно ли е този храм в Перу да е построен от древни извънземни?“

„Не! — искаше да изкрещи на телевизора Мартин. — Не е възможно! Стига сте задавали идиотски въпроси!“

На един от екраните видя, че Си Ен Ен полагат усилия да проявяват почтеност.

Да си спомним за Едмънд Кърш.

Пророк. Визионер. Творец.

Взе дистанционното и увеличи звука.

— … човек, който обичаше изкуството, технологиите и иновациите — със скръбно изражение говореше водещият. — Човек, чиято почти свръхестествена способност да предвижда бъдещето му спечели световна известност. Според неговите колеги се е сбъднало всяко предвиждане на Едмънд Кърш в областта на компютърните науки.

— Точно така, Дейвид — включи се неговата партньорка. — Ще ми се да можехме да кажем същото и за неговите предвиждания за собствения му живот.

Пуснаха архивни кадри с пращящия от здраве загорял Едмънд Кърш, който даваше интервю на тротоара пред Рокфелеровия център в Ню Йорк.

— Днес ставам на трийсет години, а средната продължителност на живота е едва шейсет и осем. Заради бъдещото развитие на медицината, методите за удължаване на живота и регенерирането на теломерите обаче аз предвиждам, че ще доживея сто и десетия си рожден ден. И до такава степен съм убеден в това, че преди малко резервирах ресторанта „Рейнбоу Рум“ за тържеството, което ще организирам тогава. — Кърш се усмихна и вдигна поглед към върха на небостъргача. — Платих цялата сметка осемдесет години по-рано, плюс инфлационната корекция.

Разнесе се мрачният глас на водещата.

— Както гласи старата поговорка, човек предполага, Господ разполага.

— Абсолютно вярно — съгласи се колегата й. — И не стига интригата, която се заплита около смъртта на Кърш, но се носят и какви ли не догадки за характера на неговото откритие. — Той настойчиво се вторачи в камерата. — Откъде идваме? Къде отиваме? Два въпроса, които пленяват въображението.

— И за да потърсим техния отговор, в студиото сме поканили две високообразовани дами, едната свещенослужителка от Епископалната църква във Върмонт, а другата еволюционна биоложка от Калифорнийския университет в Лос Анджелис — развълнувано съобщи водещата. — Ще чуем техните коментари след рекламите.

Мартин вече знаеше какви ще са коментарите им. „Напълно противоположни, иначе нямаше да ги поканите в предаването си“. Свещенослужителката несъмнено щеше да каже нещо от рода на „Ние идваме от Бог и отиваме при Бог“, а биоложката щеше да отговори: „Ние сме еволюирали от маймуните и някой ден ще изчезнем“.

„Няма да докажат нищо, обаче зрителите са готови да гледат какво да е, стига да е достатъчно шумно рекламирано“.

— Моника! — разнесе се гласът на Суреш.

Тя се обърна и видя, че директорът на отдел „Електронна сигурност“ почти тичешком завива зад ъгъла.

— Какво има?

— Току-що ми се обади епископ Валдеспино — задъхано каза той.

Мартин изключи звука на телевизора.

— Епископът се е обадил… точно на теб? Каза ли ти какви ги върши, по дяволите?

Суреш поклати глава.

— Не го попитах и той не ми обясни. Обаждаше се да види дали мога да проверя нещо на телефонните ни сървъри.

— Не разбирам.

— Нали знаеш, че КонспирасиНет постнаха материал, според който някой от двореца позвънил в „Гугенхайм“ малко преди началото на презентацията на Кърш и поискал Амбра Видал да добави името на Авила в списъка на гостите?

— Да. И аз те помолих да проучиш този въпрос.

— Е, Валдеспино ме помоли за същото — искаше да вляза в записите на телефонната централа, да открия този разговор и да се опитам да установя откъде в двореца е бил проведен, за да получим по-добра представа кой може да е позвънил.

Мартин се обърка, тъй като смяташе, че самият Валдеспино е най-вероятният заподозрян.

— Според „Гугенхайм“ тази вечер на музейната рецепция получили обаждане от основния номер на кралския дворец. Има го в паметта на телефона им. И тъкмо тук е проблемът. Проверих в нашите записи за изходящи обаждания по същото време. — Суреш поклати глава. — Нищо. Нито едно. Някой е изтрил записа за обаждането от двореца до „Гугенхайм“.

Пиарката се взря в колегата си.

— Кой има достъп до централата?

— Точно това ме попита и Валдеспино. И аз му казах истината. Че като шеф на отдела бих могъл да го изтрия аз, обаче не съм го направил. И че единственият друг човек, който има достъп до тези записи, е командир Гарса.

Тя го зяпна.

— Смяташ, че Гарса е пипал в телефонните ни записи, така ли?

— Има логика — отвърна Суреш. — В края на краищата неговата работа е да защитава двореца и сега, ако се проведе разследване, що се отнася до нас, такова обаждане не е имало. Формално погледнато, това напълно ни оневинява. Изтриването на записа ни спестява огромни неприятности.

— Нищо не ни спестява! — отсече пиарката. — Няма никакво съмнение, че такъв разговор е бил проведен! Амбра е включила Авила в списъка на гостите! И от рецепцията на „Гугенхайм“ ще потвърдят…

— Всичко това е вярно, но каква тежест има думата на някаква млада музейна рецепционистка срещу целия кралски дворец? Що се отнася до нашите записи, такова обаждане просто не е имало.

Категоричното заключение на Суреш й се струваше прекалено оптимистично.

— И ти си обяснил всичко това на Валдеспино, така ли?

— Това е самата истина. Казах му, че независимо дали се е обаждал Гарса, той, изглежда, е изтрил записа, за да защити двореца… След като затворих обаче, се сетих за нещо друго.

— Какво?

— Формално погледнато, достъп до сървъра има още един човек. — Той се огледа нервно и се приближи до нея. — Принц Хулиан разполага с кодове за достъп до всички системи.

— Това е нелепо!

— Знам, че звучи шантаво, само че по това време принцът е бил сам в апартамента си. Спокойно може да се е обадил, а после да се е логнал в сървъра и да е изтрил записа. Софтуерът е елементарен, а принцът е много по-печен в модерните технологии, отколкото си мислят хората.

— Суреш, сериозно ли смяташ, че принц Хулиан, бъдещият крал на Испания, лично е пратил наемник в музея „Гугенхайм“, за да убие Едмънд Кърш? — сопна му се тя.

— Не знам — отвърна той. — Казвам само, че е възможно.

— Защо му е на принц Хулиан да прави такова нещо?!

— Тъкмо ти не би трябвало да задаваш този въпрос, след като се налагаше да се занимаваш с негативните реакции в медиите, задето Амбра и Едмънд Кърш прекарват толкова много време заедно.

— Отношенията им са били чисто делови!

— В политиката общественото мнение е всичко — ти си ме учила на това. И двамата с теб сме наясно, че предложението за брак не донесе на принца онзи имидж, на който се е надявал.

Телефонът на Суреш изпиука и докато четеше полученото съобщение, на лицето му се изписа смаяно изражение.

— Какво става? — попита Мартин.

Той безмълвно се завъртя и се втурна към контролния център.

— Суреш! — Пиарката угаси фаса, затича се след него и го настигна при работната маса на един от неговите хора. На монитора течеше запис от охранителна камера.

— Къде е това? — попита тя.

— Задният изход на катедралата — поясни техникът. — Преди пет минути.

Мартин и Суреш се наведоха напред, за да гледат по-отблизо. На екрана от църквата излезе млад дякон и забърза по сравнително тихата Кале Майор, отключи един стар и очукан опел седан и се вмъкна зад волана.

„Добре де, просто се прибира вкъщи след богослужението — помисли си пиарката. — Какво от това?“

Опелът потегли, измина кратко разстояние и спря необичайно близо до задния изход на катедралата — същия, през който преди малко беше излязъл дяконът. В следващия момент оттам се измъкнаха две тъмни приведени фигури и се метнаха на задната седалка на колата. Нямаше никакво съмнение, че това са епископ Валдеспино и принц Хулиан.

След секунди опелът потегли и изчезна зад ъгъла.