Дан Браун
Произход (104)

103.

Когато часовниците в двореца удариха пладне, Моника Мартин събра записките си и се приготви да излезе на Пласа де ла Алмудена и да се обърне към събралите се медии.

По-рано сутринта принц Хулиан се бе включил в пряко предаване по телевизията от болницата в Ескориал, за да съобщи за смъртта на баща си. С искрено вълнение и царствено достойнство говори за наследството на краля и собствените си мечти за страната. Призова за толерантност в този разделен свят и обеща да се поучи от историята и да отвори сърцето си за промяна. Възвеличи културата и красотата на Испания и даде израз на безкрайната си любов към нейния народ.

Това беше една от най-прекрасните речи, които Мартин бе чувала, и не можеше да си представи по-въздействащ начин бъдещият крал да започне своето царуване.

В края на трогателното си слово Хулиан отдаде почит с минута мълчание на двамата агенти от Гуардия Реал, които предишната нощ бяха загинали при изпълнение на служебния си дълг, охранявайки бъдещата кралица на Испания. А след тази кратка пауза съобщи още една тъжна вест. Старият верен другар на краля, епископ Антонио Валдеспино, също починал сутринта, само няколко часа след своя владетел. Старият духовник получил инфаркт, очевидно прекалено слаб, за да понесе както дълбоката скръб от загубата на приятеля си, така и отправените му предишната нощ жестоки обвинения.

Естествено, новината за смъртта на Валдеспино веднага сложи край на масовите призиви за разследване и някои чак заявяваха, че обществото му дължало извинение — в края на краищата всички улики срещу епископа били косвени и спокойно можели да са изфабрикувани от враговете му.

Когато Мартин стигна до изхода за площада, до нея изникна Суреш Бала.

— Обявяват те за героиня! — възторжено заговори той. — Да живее [email protected], рупор на истината и ученик на Едмънд Кърш!

— Аз не съм Монте, Суреш — тросна се пиарката. — Гарантирам ти.

— О, знам, че не си — увери я той. — Който и да е, Монте е по-ловък от теб. Опитах се да проследя имейлите му — абсурд. Все едно изобщо не съществува.

— Е, продължавай да опитваш. Искам да съм сигурна, че няма изтичане на информация от двореца. И моля те, кажи ми, че телефоните, които открадна снощи…

— Пак са в сейфа на принца — успокои я Суреш. — Както ти обещах.

Мартин въздъхна. Знаеше, че принцът преди малко се е прибрал.

— Още една информация — продължи агентът. — Току-що получихме от оператора телефонните разпечатки на двореца. Няма запис на никакъв разговор оттук с „Гугенхайм“. Някой е хакнал номера ни, за да се обади и да уреди да включат Авила в списъка на гостите. В момента го проверяваме.

Новината, че уличаващият разговор не е проведен от двореца, я изпълни с облекчение.

— Дръж ме в течение, моля те — каза тя и продължи към вратата.

Шумотевицата навън се усилваше.

— Голяма навалица се е събрала — отбеляза Суреш. — Снощи да не се е случило нещо вълнуващо?

— А, има само едно-друго за съобщаване.

— Чакай да позная. Да не би Амбра Видал да е носила нова дизайнерска рокля?

— Суреш! — разсмя се пиарката. — Държиш се като дете. Вече трябва да изляза.

— Какъв е дневният ред? — Той посочи снопа бележки в ръката й.

— Един куп подробности. Първо, медийните процедури за коронацията, после преглед на…

— Господи, колко си скучна! — прекъсна я младият агент и се отклони по друг коридор.

Мартин се засмя. „Много ти благодаря, Суреш. И аз те обичам“.

Когато стигна до изхода, видя на окъпания в слънце площад най-голямата тълпа репортери и оператори, която се беше събирала пред кралския дворец. Въздъхна, поправи очилата на носа си и си наложи да се съсредоточи. После излезе под испанското слънце.

В кралския апартамент на втория етаж принц Хулиан се събличаше и гледаше по телевизията пресконференцията на Моника Мартин. Макар и уморен до смърт, изпитваше огромно облекчение при мисълта, че Амбра вече се е прибрала и спи дълбоко. Последните й думи по време на телефонния им разговор го изпълваха с щастие.

„Хулиан, за мен означава страшно много, че искаш да започнем наново, само ние двамата, далеч от публично внимание. Любовта е нещо лично — няма нужда светът да знае всички подробности“.

Амбра го беше заредила с надежда в този скръбен ден на бащината му смърт.

Докато окачваше сакото си, напипа нещо в джоба — шишенцето морфинов разтвор от болничната стая на баща му. Хулиан с ужас го беше намерил на нощното шкафче до епископ Валдеспино. Празно.

Когато осъзна мъчителната истина в сумрака на болничната стая, принцът коленичи и безмълвно се помоли за двамата стари другари. После скришом пъхна шишенцето в джоба си.

Преди да излезе навън, нежно повдигна мокрото от сълзи лице на епископа от гърдите на баща си и намести тялото му на стола… с молитвено сключени ръце.

„Любовта е нещо лично — беше го научила Амбра. — Няма нужда светът да знае всички подробности“.