Уорд Ларсен
Пасажер 19 (8)

8.

Пилотската кабина на самолет за 21 пасажери е изненадващо тясно място. Още по-малко след сблъсък с 400 км/ час в гъстата гора. Поради тази причина Дейвис и Маркес не можеха да я огледат един до друг. Достъпът вътре ставаше през някогашната врата, до неотдавна непреодолима бариера от кевлар, сега сведена до нацепен панел 60×180 см, увиснал накриво на долната си панта.

Носът на самолета бе застинал във вечен покой, отделен от фюзелажа и кривнат под ъгъл. Кабината бе общо взето съхранена, но не без следи от забиването в земята. Дейвис забеляза до счупената врата хлътнал навътре прозорец, а централната колона на предното стъкло бе огъната вследствие загубената за микросекунди битка със забития навътре дървен ствол с габаритите на телеграфен стълб. Приборното табло бе в относително добро състояние, а широкоекранните монитори тъмни поради липсата на захранване. Каквито и глави да можеха да добавят приборите към книгата на тъжната история, тяхното интерпретиране щеше да отнеме много време. Трябваше да бъдат открити и извадени микрочиповете, след това трябваше да бъдат анализирани и накрая данните от тях трябваше да бъдат съпоставени с тези от черните кутии.

Двата панела над главите се бяха сгънали като акордеон и двете страни се бяха сринали, макар повечето превключватели и други компоненти по тях да бяха разпознаваеми. Централната конзола, по която се намираха приборите за управление на тягата и на предкрилките, изглеждаше като извадена от завода. Дейвис се вмъкна странично в кабината, за да огледа обстановката по-отблизо, и веднага се сблъска със сериозно психологическо препятствие. ARJ-35 е сертифициран като двупилотна машина. А той виждаше три тела.

— Как, по дяволите…? — запъна се той.

— Моите думи бяха на испански — реагира Маркес, — но означаваха съвсем същото.

Дейвис се наведе по-навътре и спусна маската върху лицето си, за да спре дъха на смъртта. В лявата седалка имаше двама мъже, струпани един връз друг като чували със зърно. И двамата бяха с униформи — обичайните тъмни полиестерни панталони, бели ризи с къси ръкави и пагони, черни кожени обувки. В дясната седалка лежеше мъж в цивилни дрехи, чието тяло бе най-добре запазено от трите. Нищо в гледката нямаше логично обяснение.

Дейвис се измъкна на дневна светлина и с раздразнение смъкна маската си.

— В самолета няма сгъваема седалка, нали?

— Няма — отговори Маркес, потвърждавайки, че обичайната при по-големите самолети трета седалка в кабината тук не се предлага.

— Липсващият пасажер от 2A… това ли е той?

— Да, имаме позитивна идентификация.

— И кой е той?

— Казва се Родолфо Умбрис. Той е… сладкар от Картахена.

Дейвис изгледа Маркес недоумяващо, отвори уста, за да каже нещо, после я затвори. Извъртя поглед към небето. Каквито и препятствия да си бе представял, това не бе сред тях.

Върна се в кабината. Трите трупа, след толкова травми и часове, бяха стигнали точката на непоносимостта. Опита се да реши кое е по-странното: цивилно лице, свлечено върху приборите за управление, или двама пилоти един върху друг до него на седалката за командира.

От двамата пилоти онзи отгоре изглеждаше в по-добро състояние. Най-забележимата му рана бе от силен удар в основата на тила. Гърбът на бялата му риза бе подгизнал от засъхнала кръв, черна и с коричка. Трите ленти на пагоните подсказваха, че е вторият пилот. Тялото под него бе пострадало повече. Главата лежеше до хлътналия илюминатор и Дейвис забеляза сериозни поражения по лицето и шията. Мъжът все още бе пристегнат с колана към седалката, но въпреки ужасяващата травма имаше по-малко следи от кръв. В действителност… изобщо нямаше кръв.

Дейвис се премести в другата страна на кабината и огледа цивилния — шейсетинагодишен латиноамериканец със синя риза на едро каре и счупени маркови очила. Коланът му беше пристегнат, но отсъстваше ремъкът през рамо, задължителен за седалките в пилотската кабина. Тялото бе изнесено напред явно вследствие на инерцията и бе огънато връз щурвалната колонка. Дейвис забеляза, че на главата на мъжа няма слушалки, а в клипборда пред него е поставена карта. И двете можеха да означават, че той знае да пилотира самолет.

— Отвличане? — зададе той очевидния въпрос.

— Не може да има друг отговор — каза Маркес.

Дейвис изгледа полковника, защото фразата му прозвуча странно. Отдаде го на езиковата бариера.

— Това обяснява всичко — продължи Маркес. — По време на удара пилотите са били извън строя.

— Извън строя? Какво ви кара да кажете това?

Полковникът въздъхна. Не беше от нетърпение, а по-скоро от неувереност.

— След внимателен оглед отблизо съм сигурен, че двамата пилоти ще се окажат простреляни в тила.

— Простреляни — повтори Дейвис.

— Става дума само за предварително наблюдение, но след като съм се сражавал с наркобароните в нашата страна… мога да кажа, че съм виждал доста екзекуции.

— Да, това определено би означавало „извън строя“.

— Пилотите ще бъдат вкарани първи в залата за аутопсии. Трябва да потвърдим причината за смъртта им колкото е възможно по-скоро. — Маркес замълча за момент. — Отвличането също би обяснило защо самолетът се е отклонил толкова от курса си.

Дейвис кимна, но не каза нищо.

— Разбира се, това не е всичко — въздъхна Маркес. Прокара два пръста по стената на кабината, в която бе монтирана вратата. — Рамката около тази врата е деформирана от падането, но иначе е запазена… освен ето тук… — Пръстите му спряха върху електрически задействаното резе. — Можете да забележите следи от разбиване. Ключалката е повредена и рамката е силно огъната точно в зоната на резето. — Маркес посочи с носа на оплесканата си с кал обувка.

Дейвис видя на пода на кабината стоманена щанга.

— Това също бе открито снощи — обясни полковникът, — и то точно на мястото, на което го виждате сега.

— С други думи, намеквате, че онзи, който е свършил на седалката на втория пилот… е същият, който е използвал тази щанга, за да разбие вратата, а после е застрелял двамата пилоти и е поел управлението.

— Струва ми се пределно ясно. — Маркес сви рамене.

Дейвис отстъпи и сложи ръце на кръста си. Огледа различните компоненти в теорията на Маркес и погледът му се спря на щангата. „Полковник Мъстард^[1] в кабинета с оловна тръба в ръка“, помисли си Дейвис.

А на глас каза:

— Май изглежда доста очевидно, нали?

— Кажете ми какво не пасва. Да видим дали ще се справите.

Дейвис не трябваше да мисли дълго.

— В света след 11 септември всеки потенциален похитител на самолет е изправен пред едно сериозно препятствие — влизането в пилотската кабина. Да не би да твърди те, че това е направено от един човек? Само с пистолет и щанга за сваляне на гуми?

— Има начини да се прекара оръжие през охраната. А пистолетът ще държи пасажерите в подчинение, докато той използва щангата, за да отвори вратата на кабината.

— Дали? — усъмни се Дейвис. — В наши дни пасажерите вече не са овчедушни както някога. Всеки, който се опита да проникне насила в пилотската кабина, ще се изправи срещу разярена тълпа.

— Тълпа от колко души? Говорим за малък самолет. А ако е свършил работата си бързо, преди някой да се усети какво става…

— Не! — отсече Дейвис. — Би могъл да разбие вратата за секунди и дори би могъл да застреля пилотите. Но стюардесата и пасажерите веднага ще бъдат обзети от инстинкт за самосъхранение. Ще се нахвърлят върху него като озверели селяни от Средновековието и ще го пребият вместо с вили и тояги с канички за кафе и юмруци. Във вашия сценарий похитителят — който, впрочем, не предизвиква страхопочитание с външността си, — вече не разполага със здрава врата, зад която да потърси убежище.

— Тук бъркате. Тази врата разполага с резе, което може да се дръпне откъм кабината. Ако се е справил с електрическата ключалка, смятам, че е могъл да се изолира вътре чрез резервното.

Дейвис изгледа въпросително Маркес.

— И вече сте разучили работата на точно този модел подсилена врата?

— Направих го тази сутрин.

— Добре… да допуснем, че сте ме убедили. Какъв обаче е мотивът?

— В Колумбия не страдаме от недостиг на отчаяние. Тероризъм, наркотици, изнудване. А конкретно този човек може да е имал и психични проблеми. В момента го проучваме. Бих допуснал например, че нашият заподозрян е планирал да се добере до Панама или Еквадор, откъдето да поиска откуп.

— Вече е заподозрян? Склонен сте да допуснете, че някакъв chef patissier може да пилотира самолет с лекотата, с която пече еклер?

Маркес игнорира сарказма и отговори:

— Възможно е да е карал курс за пилоти. Ако е така, името му е вписано някъде. Вече разпитваме семейството и колегите му, проучваме миналото му. До края на днешния ден ще знам много повече за Родолфо Умбрис.

Дейвис помълча, после попита:

— Намерихте ли оръжието?

— Още не. Но и това ще стане.

Дейвис усети нещо зад отговора, но не беше увереност.

— Кажете ми — поинтересува се той, — кога ще направите тази теория обществено достояние.

— Dio mío! На пресата? Никакъв шанс да стане в близко бъдеще. Разказвам ви за насоката на нашето разследване само за да сте информиран.

Дейвис едва се сдържа да не изкаже на глас мнението си за разследване, занимаващо се с над шейсетгодишен сладкар, поемащ със сила контрола над претъпкан самолет. Сдържа се, но Маркес, сякаш досетил се за мислите му, каза:

— Не сме изключили нищо, господин Дейвис. Що се отнася до пресата, тази злополука привлича по-малко внимание от останалите. Самолетът е относително малък, а мястото на катастрофата изключително отдалечено. Няма снимков материал, ако изключим няколкото неясни изображения, разпространени от самите нас. — Описа дъга с ръка. — А с приятелите ни от армията, охраняващи периметъра, нещата ще си останат така толкова дълго, колкото ни е нужно.

— Нужно за какво?

— Хващайте се на работа и ви предлагам да прекарате сутринта в източния сектор. Вижте дали ще успеете да откриете дъщеря си, господин Дейвис. — И полковникът го потупа успокоително по рамото. Не се разбра дали съчувствието му е истинско, или престорено. После се обърна към поляната и си тръгна.

Дейвис проследи с поглед отдалечаването му и обърна внимание и на предпазливите му стъпки, и на увереността, която излъчваше. Когато полковникът се скри от погледа му, той се обърна и отново се вгледа в рамката на вратата и в щангата в краката си. Отново огледа труповете вътре. Накрая задържа погледа си не върху двамата пилоти, а върху набедения похитител. Наведе се напред и наляво и този път видя раните в основата на тиловете им. Онова, което го безпокоеше в тази картина, не бе съмнението в екзекутирането им. Беше нещо по-общо, нещо, което не можеше да формулира. Но в съзнанието му се въртеше една-единствена дума…

Непрофесионално.

Мислите му бяха прекъснати от двама неуниформени, които дойдоха с три чувала за трупове.

— Да разчистим, а? — каза единият.

— Давайте — каза Дейвис.