Уорд Ларсен
Пасажер 19 (26)

26.

През нощта изслуша записа четиринайсет пъти. На всяко прослушване регистрираше нови нюанси и от време на време слагаше записа на пауза, за да си запише бележка. Знаеше, че единственият начин да държи емоциите си под контрол е да е абсолютно методичен.

На второто слушане изолира звука от отварянето на вратата на полет 223 — същата врата, за която бяха говорили с Делакорт и която сега липсваше. Доказателство бе внезапното нахлуване на бял шум от спомагателната силова установка — малкия външен генератор, монтиран върху опашката, който доставяше електроенергия и климатизиран въздух на земята. Регистрира и три мъжки гласа, един от които характерен дрезгав баритон. Повечето думи бяха на тих испански и Дейвис го прие за разговор между нападателите. Мина му през ума, че един от гласовете може да е на командир Рейна. С достатъчно време и в подходяща лаборатория шумът от ССУ можеше да се филтрира, испанският да се преведе, а гласовете да се анализират. Но подобен лукс сега бе немислим.

На десетото слушане Дейвис начерта с молив диаграма на самолета, отбелязвайки по памет къде бе седял всеки пасажер. Трасира предполагаемия път на нападателите — влизане през предната основна врата, после назад по пътеката и спиране в дъното, където бяха седели момичетата. Спря и стартира записа отново, опитвайки се да локализира звуците един по един, като наместваше всеки нов фрагмент в структурата на досегашните си знания. Внимателно изслуша думите на Джен: „Казаха, че вторият пилот бил зле… може би заради това кацнахме тук“.

Дейвис знаеше със сигурност, че на втория пилот не му е призляло, понеже проникването на куршум в мозъка не е често срещано неразположение. Въпреки това коментарът на Джен подсказваше, че може би е била направена някаква обява по уредбата, за да се оправдае онова, което предстои да се случи. Най-вероятно я бе направил Рейна, макар че може да бе наредил да я направи стюардесата. Това беше без значение, но намерението бе ясно — командирът бе искал всички да запазят спокойствие по време на непредвиденото кацане и да не създават проблеми до поемането на контрол от страна на въоръжените му съучастници. Спокойни и в неведение — това е най-доброто състояние на духа за затворниците, в каквито пасажерите на полет 223, без да знаят, се бяха превърнали.

За момент Дейвис се запита дали освен момичетата е имало и други свалени от самолета, та макар и временно. Но записът не подсказваше нищо в подкрепа на тази идея, а и тя противоречеше на факта, че момичетата бяха единствените липсващи. Малко по малко теорията добиваше плът и ясни очертания: полет 223 е бил отклонен за кацане на изолирана полоса, под командването на командир, който е бил в съзаклятие с група хора на земята. Вторият пилот е бил екзекутиран, най-вероятно от командира му по време на първата отсечка, зад блиндираната врата на пилотската кабина. След кацането двете момичета са били отведени. Това обясняваше присъствието в кабината на неидентифицирания труп — човек, който нямаше как да се е качил в Богота, но който необяснимо се бе материализирал сред отломките на катастрофата. Той е бил поставен като заместник на Рейна — безименен манекен, чиито пръстови отпечатъци са били наскоро вмъкнати в служебното досие на командира. Всичко това се връзваше логически до определен момент, където падането на плочките домино прекъсваше.

Къде бяха кацнали? Как са били държани в подчинение пасажерите след второто излитане? И най-важният въпрос от всички: къде са били отведени Джен и Кристин Стюарт и защо?

Дейвис можеше да се сети за само един правдоподобен отговор. Че Кристин Стюарт е жертва на отвличане чрез сложна схема, в чийто замисъл поначало е влизало жертването на двайсет невинни човешки живота. Знаеше, че отвличането и изнудването процъфтяват в тази част на света. Но дори при това положение подобен заговор се открояваше над всички, а това означаваше, че откупът би бил необичайно голям. Дали Кристин Стюарт не бе дъщеря на милиардер? Това не бе изключено, но фактът, че й се полагаше охрана от Тайната служба, бе двойно по-многозначителен.

Изведнъж кръвта му изстина. Кристин Стюарт бе умна. Осъзнавайки, че двете с Джен си приличат, тя бе направила страхотен ход: „Кажи им, че си Кристин Мари Стюарт от Рали, Северна Каролина. И двете ще им кажем това и нищо друго!“. Хитростта й бе сработила в хаоса на момента. Бандитите, неуверени как да решат гатанката, просто бяха взели и двете момичета. Съобразителността на Кристин бе спасила живота на Джен. Но защо го бе направила? Всяко момиче би се изплашило, но реакцията на Кристин да въвлече и Джен бе странна. От демонстрираното от похитителите ниво на планиране Дейвис бе наясно, че те не са прости — сигурно само след часове, ако не и само след минути, щяха да открият коя е истинската Кристин Стюарт. Защо в такъв случай тя бе взела Джен със себе си?

Не можеше да се сети за логично обяснение.

Разтри лицето си с ръце и стисна очи, опитвайки да изчисти мислите си. После продължи да работи. Спа неспокойно, не повече от два часа. Още на зазоряване стана и веднага тръгна към Ел Сентро, като почти тичаше. Не му беше до кафе. Не му трябваше сутрешно зареждане.

Вървеше бързо, понеже най-после бе обнадежден. А бе изпълнен с надежда, защото нямаше друг начин. Сред цялата несигурност и тревога обаче си позволи и мъничко гордост. Сценаристите на тази конспирация бяха похитили самолет не по грубия начин, както си го бе представял полковник Маркес, а много по-сложно. За Дейвис бе ясна техническата грамотност, нужна да се отклони от курса му полет, да се промени архивът, да се организира изключването на черните кутии. Но които и да бяха тези гении, поне в един миг бяха надхитрени от красиво 19-годишно момиче. Джен бе надушила опасността и след непланираното кацане в изолирано място бе задействала своя собствена „черна кутия“, за да запише разговорите в салона на самолета. Не беше ли това връх на съобразителността?

Докато вървеше по прашния тротоар в събуждащата се Богота, Дейвис изпитваше гордост от постъпката на дъщеря си. Надяваше се само тя да продължава да запазва хладнокръвие в изпитанията, които й предстояха.

„Добре си се справила, малката ми! Само се дръж!“

Джен Дейвис се наведе над вонящата кофа и повърна за трети път. Когато стомахът й спря да гърчи, се отпусна на колене и мъченически въздъхна. Никога през живота си не се бе чувствала по-нещастна.

През процепа под вратата проникваше слаба светлина, която може би означаваше нова зора. Джен огледа стаята и реши, че нищо не се е променило през нощта. Запечатването на всяка подробност в паметта й се бе превърнало в умствено упражнение. Четири стени и една врата под огънат таван. Дюшек, отвратителна кофа и изцапано с петна кафяво одеяло. „Одеяло, за бога, на екватора!“

Не беше точно онзи семестър зад граница, който тя и наставникът й си бяха представяли — период от живота й, през който тя щеше да наставлява малко село през етапите на проект за подобряване на почвата. С може би неуместен за момента оптимизъм се закле наум следващия пролетен семестър да се отдаде на творческо писане. Представи си хумористично есе, в което съпоставя условията на своя плен с общежитието в „Дюк“. Миналата зима я бяха разпределили в една от най-старите сгради на университета, известна, ако не с друго, то с липсата на отопление — сграда, за която се мълвеше, че била изобразена на оригиналната брошура за набиране на студенти през 1924-та. Първите два абзаца на това есе вече бяха измислени и запаметени дума по дума в главата й — подвиг, който досега дори не бе опитвала.

Но трябваше да прави нещо, за да съхрани разума си.

Беше спала лошо, дори по-лошо от предната нощ. Беше сигурна, че има треска — цялата трепереше, а дрехите й бяха мокри от пот. В началото си бе мислила, че неразположението й е плод на ужаса, но от вчера повръщаше и страдаше от диария, което подсказваше, че към унижението и нещастието й се е присъединило и нещо по-сериозно. Не беше напускала тази стая от пристигането в събота вечерта с качулка под формата на брезентова чанта върху главата и нямаше представа къде се намира — нито къде е Кристин Стюарт.

За кой ли път бе превъртяла в главата си филма на случилото се. Снижението на самолета бе прекъснато от твърдо кацане. Командирът бе наредил никой да не става от мястото си. В този момент, може би наследила подозрителността на баща си, тя бе натиснала бутона за запис на айпода си. Секунди по-късно на борда се бяха качили трима въоръжени мъже и бяха застреляли седящия до тях мъж. Пасажерите бяха ужасени. И тогава бе дошла най-странната част, когато момичето от университета във Вирджиния й се бе примолило да се представи за него. Кристин също се бе изплашила от застрелваното — Джен бе видяла в широко разтворените й очи някаква странна мъка. Но бе дошла на себе си изненадващо бързо и когато доста непреклонно бе казала на Джен да използва името й, на нея й се бе сторило, че знае какво прави. И Джен бе последвала съвета й.

Беше ли това грешка?

Останалото се бе случило поразително бързо. Бяха ги сбутали да слязат от самолета и им бяха нахлузили качулки, преди да ги натъпчат в някаква кола. Пътят до мястото, където се намираше сега, не бе отнел повече от петнайсетина минути. После ги бяха разделили и оттогава Джен бе заключена.

Избягваше да мисли за стаята като за затворническа килия, макар тя да си бе именно такава. Единственият прозорец бе закован с шперплат, а на метър и половина над главата й висеше слаба гола крушка, чиято светлина потрепваше заради нестабилната работа на бучащия отвън генератор. Стените изглеждаха здрави и непробиваеми и бяха боядисани в убит нюанс на кафявото. Гъмжеше от насекоми и над всичко се стелеше противна миризма, която не се подобряваше от вонята на кофата без капак, която беше принудена да ползва.

Похитителите й бяха наложили монотонен режим. Всяка сутрин мъж в бойна униформа и с черна ски маска донасяше поднос с храна — корав хляб, рядка супа и бутилка вода. Час по-късно идваше да прибере подноса и сменяше кофата — никога чиста, само празна. Това се повтаряше още веднъж по-късно, малко преди залез. Джен се бе опитала да го заговори, отначало вежливо, после все по-настойчиво, но така и не бе чула и дума от него. Вчера се бе изправила, когато той бе влязъл, но той веднага бе извадил палка изпод колана си и заплашително я бе вдигнал. Тя послушно бе седнала обратно.

И това изчерпваше цялото й съществуване. Допускаше, че Кристин може да е в подобна стая. Но какъв бе смисълът на всичко това? За отвличане ли ставаше дума? В някакви неприятности ли се бе забъркала Кристин? Джен не беше невежа — знаеше, че Колумбия е известна с наркокартелите си. Но можеше ли това отвличане да има нещо общо с наркотиците? И къде ли щеше да се намира тя сега, ако не бе послушала странния съвет на съседката си по място и бе останала на борда като другите пасажери? Кристин й се бе сторила свястно момиче, интелигентна и общителна. Но въпреки това… имаше още нещо в случилото се.

Джен осъзна, че дори малкото научено досега в университета е дало плодове. Миналия семестър бе взела изпит по психология за първокурсници и лекторът се бе оказал авторитет по поведенческите особености на заложници и похитители. Бе водил открита дискусия по въпроса и части от нея сега бяха полепнали по съзнанието й като окапали листа в крайпътна канавка. Знаеше, че държаните за разпит затворници — такива, за които се предполагаше, че знаят нещо ценно — обикновено биват държани в тежки условия. Че систематично ги събличат чисто голи, държат ги или на жега, или на студ, не им дават храна и вода, премахват индикаторите за минаващо време, пускат им нетърпимо силна музика, бял шум, ярка светлина, за да ги лишат от сън. Джен не бе изпитала нищо от това и дори можеше лесно да различава ден от нощ по пролуката под вратата. Но дали бе така? Дали това не бе манипулация, та да й объркат сетивата тотално?

Въздъхна. Не искаше да се поддава на параноята. Какво искаха тези хора? Ако я бяха попитали, тя с готовност щеше си признае, че не е Кристин Стюарт.

Започна да обикаля стаята превръщаше триметровия квадрат в затворнически двор. На третата обиколка чу отвън гласове. Това се случваше за пръв път, ако се изключеха тихо разменени те реплики преди и след яденетата.

Ключалката на вратата изщрака и влезе мъж. Беше среден на ръст, с гъста черна коса, рядка брада и мустаци. Двайсетина и нещо годишен Че Гевара.

Вратата зад него се затвори. Резето щракна.