Уорд Ларсен
Пасажер 19 (6)

6.

След час Дейвис отново пътуваше към мястото на катастрофата в същия хеликоптер. През отворената врата гледаше същия плаз и този път си обеща да не скача при пристигането.

Утринната мъгла ограничаваше видимостта до не повече от три километра. Напред гората постепенно се разкриваше в по-големи подробности, докато всичко зад тях се скриваше. Усещането бе като че ли летят в мехур — едновременно объркващо и изолиращо.

Тревата на разчистената поляна бе смачкана от десетките кацания и излитания, а през джунглата бе прокарана просека, водеща до мястото на падането. Бяха му казали, че най-близкото градче е на час оттук, и то само ако времето е добро. Камионите, които щяха да прииждат през идните дни, щяха да минават по черните пътища за превоз на дървен материал — нямаше как иначе да се извозят останките на полет ТАС-223. Дотогава обаче всяка находка щеше да бъде маркирана на картите и записана за бъдещи справки. Най-деликатната работа — да се съберат останките — вече бе в ход.

Хюито кацна във вихрушка от листа и треви и още преди витлата му да спрат да се въртят, до машината притича лейтенант и започна дълъг доклад. Преди да се отдалечи, подаде на полковник Маркес нарисувана на ръка скица.

Полковникът разгледа скицата и каза:

— Открили сме почти всички тела. Ще бъдат транспортирани с хеликоптер до Богота и оставени на временно съхранение в болнична морга. — Размаха листа. — Това е предварителна схема на седящите. Започнахме с информацията за определените при чекирането места, след което претърсихме всяко тяло за лични документи — портфейли, паспорти, бордни карти. Всякаква идентифицираща информация. Разбира се, проверихме вече регистрираната базова информация за възраст и пол. Целта е да се отстранят несъответствията.

Професионалистът в Дейвис се опита да бъде впечатлен. Бащата в него обаче желаеше да дръпне листа от ръката на полковника.

— Продължават ли да ни се губят двама пасажери? — Не смееше да си поеме дъх преди да чуе отговора.

— Да. И едното от празните места е било дадено на дъщеря ви.

Тежестта на света се премести леко… все така оставаше върху плещите на Дейвис, но вече под по-удобен ъгъл. Вероятността вече бе пренебрежима, примерно едно на сто хиляди. Което си бе подобрение, разбира се.

— Досещате се, предполагам — предупреди го Маркес, — че тези схеми на разпределение на местата често са подвеждащи.

— Знам — сухо потвърди Дейвис.

Полковникът отново демонстрираше проницателността си. Също като Дейвис той бе тръгнал от позицията на военен следовател, но бе придобил работни знания в областта на авиационните процедури. Гражданските линии не бяха така стриктно ограничавани от регулации и нормативи и вместо това бяха възприели по-либерална и удобна за клиентите им практика. Опреше ли до разпределението на местата, пасажерите свободно си ги разменяха с приятели и роднини. Можеха да се преместят на свободно място веднага след излитане, за да се възползват от седалка до илюминатора или за да избегнат досаден разговор с настойчив съсед. Стюардите често преместваха пасажери с по-практична цел — например езикова бариера при пътуващите на редовете с аварийни изходи или равномерното разпределение на тежестта при по-малките самолети. Можеха да преместят пасажери и по свои съображения — например да преместят пиян в зона, обслужвана от колега, както и да доставят удоволствие на симпатичен пасажер с място в по-висока класа. В крайна сметка хората си сменяха местата в самолет така, както се прави в черква и практически по същите неизброимо много причини. А това означаваше, че всякакви идещи от самолетните компании скици на сядане трябва да бъдат приемани с едно наум.

— Колко вече идентифицирахте със сигурност? — попита Дейвис.

— От двайсет и един според манифеста, дванайсет с висока степен на достоверност. За други четирима сме доста сигурни и разбира се, имаме двама изчезнали, като ако се вярва на скицата, единият е дъщеря ви.

— Това оставя още трима.

Маркес му подаде скицата.

Дейвис видя грижливо очертан контур на салона, в който бяха нарисувани седем реда по три седалки. Местата се разделяха от пътека, така че двойните седалки оставаха ляво на борд, а единичните — дясно на борд.

Докато Дейвис изучаваше скицата, Маркес обясни:

— Предната редица седалки е тежко пострадала — всичките пасажери са изхвърлени от местата им. Намерихме едно от телата на пода в предната кабина и друго — върху долната вътрешна плоскост на крилото. И двете са в много лошо състояние. Ще установим всичко за тях с времето, но засега, ако се съди по дрехите и телосложението, и двамата със сигурност са мъже, което противоречи на скицата с първоначалното разпределение за този ред.

Дейвис беше готов да оспори подобно твърдение. Веднъж трябваше да се оправя с манифест, в който имаше една жена в повече и един мъж по-малко. Мистерията стигна до патоанатома, който я обясни с една дума: трансджендър^[1]. Така е с внезапната смърт — тя е интимно близка с истината.

Дейвис реши да се въздържи от коментар.

— А третото тяло от първи ред?

Маркес се поколеба за момент.

— Място 2A. Също мъж, но… по-добре ще е да ви покажа къде е свършил.

— Нещо за пилотите? — продължи да разпитва Дейвис.

— И двамата са останали в кабината. Не бързаме да ги вадим — ще разберете по-добре, като видите обстоятелствата.

— Добре. А стюардесата?

Маркес посочи знака X извън скицата.

— Стюардесата е изхвърлена — изглежда, не е била пристегната към сгъваемата седалка в предната кабина. Идентифицирана е със сигурност като Мерседес Фуенте, 26-годишна. Работила е за „Так Еър“ от година.

Дейвис кимна и каза:

— Ужасен начин да завършиш пробния си период. Още един въпрос: когато хората ви са сваляли телата от седалките, били ли са всички колани пристегнати?

Маркес го изгледа въпросително.

— Вие май обръщате голямо внимание на коланите.

— Дребните подробности могат да разкажат много. Ако всички предпазни колани са били сложени, това би означавало, че екипажът е знаел за съществуването на проблем: стюардесата е крещяла в последните минути на пасажерите да затегнат коланите и да заемат безопасна поза за аварийно кацане. И пасажерите сигурно са щели да се подчинят, до последния, без изключение. От друга страна, ако намерите коланите незакопчани, това означава, че самолетът е бил поразен без предупреждение.

— Ясно, разбирам ви. Ще поискам от хората ми тази информация. По-рано ме попитахте дали коланите на празните седалки са били затегнати. Защо?

— Ако коланите на последния ред са били закопчани, но отпуснати… — Дейвис се поколеба, — тогава бих казал, че седящите на тях са били принудително изведени при катастрофата.

— Но те са разкопчани. Какво ви говори това?

— Не знам. Става дума за едночасов полет в самолет без тоалетна. Това не оставя много причини човек да стане. Ако онези два колана наистина са били намерени разкопчани… бих казал, че имате две празни седалки в самолет, чийто манифест показва пълен салон.

— Това е крайно спекулативно — бързо реагира Маркес. — Видеозаписът е недвусмислен. Всички пасажери са се качили на самолета. Отново искам да ви предупредя, господин Дейвис… ако не овладеете надеждите си, ще ви отпратя.

— Наясно съм.

Маркес слезе от хюито, чиито витла се бяха отпуснали неподвижно в засилващата се жега. Дейвис го последва, като не пропусна да забележи кръжащия високо над главите им лешояд, явно хванал някакво възходящо течение — предзнаменование на онова, което предстоеше да се случи. Стигнаха до един ефрейтор, който се стори на Дейвис смътно познат. Мъжът го изгледа предпазливо.

Дейвис спря и се обърна към Маркес:

— Моля ви, предайте му, че се извинявам за лошото ми поведение снощи.

Маркес преведе и ефрейторът кимна с безразличие.

— Кажете му още, че ще изпратя на неговия взвод кашон ром.

Маркес пак преведе и този път войникът се усмихна и плесна Дейвис по рамото.

След като уредиха този въпрос, Маркес тръгна към мястото на катастрофата. Дейвис обаче спря и подвикна след него:

— Дайте ми две минути. Искам първо да хвърля един поглед на голямата картина.

— Добре. Заникъде не бързаме, но когато свършите, елате. Интересува ме мнението ви за намереното в пилотската кабина. — И Маркес се отдалечи по прясно утъпканата през високата до коляно трева пътека.

Дейвис тръгна в обратна посока, към другия край на поляната, и намери място на сянка. Обичаше да започва всеки случай по един и същ начин — с поглед отдалече. Облегна се на ствола на едно дърво и извади топла кока-кола и бутилка „Мотрин“ — възстановителен витамин M, даден му от съжаление от екипажа на хеликоптера. Използва първото, за да изпие шепа от второто.

А след това, в разтапящата жега на джунглата на края на света, Дейвис се залови за работа.

Не е случайност, че повечето самолетни катастрофи стават на до петнайсет километра от летище. Простата причина зад този факт е, че повечето злополуки се случват при излитане или кацане. Подобни летищни инциденти завършват най-често със съхранен корпус — пострадалите самолети или се отклоняват при заход, приземяват се твърдо заради страничен вятър или се приплъзват по хлъзгава писта при отменено излитане. При всички тези обстоятелства срещата между метала и земята става при относително ниска скорост, а както е доказал елегантно още Нютон, силата на всеки удар е равна на масата, умножена по ускорението. Или в случая на самолетни катастрофи — закъснението.

За нещастие в дебрите на южноцентралната колумбийска джунгла Дейвис имаше на разположение противоположния тип катастрофа. В този случай ставаше дума за последица от инцидент във въздуха, вследствие на който надежден и преминал всякакви изпитания корпус по неизвестни причини бе паднал от голяма височина и се бе забил в земята на случайно място. Това е възможно най-редкият вид инциденти и с редки изключения — възможно най-катастрофичният. На първо място, в тези случи няма бързо притекли се на помощ. В много случаи загубата се осъзнава едва след прекомерното закъснение на полета. Мястото на подобни катастрофи се открива дни, седмици, дори години след събитието. Някои остават неоткрити завинаги. Това, че в този случай бяха открили мястото само за ден, беше голямо изключение от правилото. Но както може да ви увери всеки разследващ, към подобни места трябва да се подхожда крайно внимателно. Защото можете да се окажете очи в очи с дупка в блато, дълбоко до 50–60 метра, или да ви се наложи да се катерите по планински глетчер. Или дори да се гмурнете на три километра в океанска падина.

Именно затова Дейвис стоеше облегнат на дървото е шумяща в ръката кока-кола и разбираше, че нещата биха могли да бъдат много по-зле.

Тук основното затруднение идеше от джунглата — гъста и почти непроходима, високи дървета, оплетени с плътна растителност. Отделни парчета от катастрофата можеха да са в меката почва, заклещени във върховете или забити в меката дървесина. Но същата растителна маса, която щеше да затрудни усилията по събиране на останките, беше направила голяма услуга на полковник Маркес и екипа му.

Дейвис го забеляза от мястото, където се намираше, наляво по дължина на хоризонта точката, в която ТАК Еър 223 бе „подстригал“ дърветата и след това бе отсякъл върховете им по низходяща линия. Наклонът на подкастрянето даваше отлична представа за ъгъла на падането. Самолетът не бе пикирал, нито се бе люшкал безконтролно. Беше се снижавал плавно и контролирано… до самия фатален край. От прекършените върхове Дейвис можеше да определи посоката на полета, в случая грубо на югозапад. Точният курс и ъгълът на падането щяха да бъдат изчислени по-късно и щяха да бъдат окончателно потвърдени от записаните полетни данни и замервания на терен с подходящо джипиес оборудване. Но това щеше да отнеме време.

Дейвис определи на око разстоянието от първия белег на сблъсъка до мястото, където се намираха основните отломки — беше около осемстотин метра. Това даваше предварителна представа за кинетичната енергия на самолета в началния момент на навлизане в джунглата — пропорционална на скоростта и теглото — и Дейвис реши, че самолетът е летял със средна за класа си скорост. Нито бързо, нито бавно — 350–450 км/час. Това беше индикация за самолет, летящ в границите на експлоатационния си режим.

Докато оглеждаше зоната на разпръснатите отломки, Дейвис първо спря вниманието си на разполовения основен фюзелаж — разбития основен елемент на самолета. Опашката се бе изгубила някъде — или поне така бе казал Маркес — и Дейвис не видя следа от нея из надвисналата като чадър зеленина. Земята в тази посока изглеждаше влажна и блатиста, което вещаеше проблеми в откриването.

Върхът на дясното крило се бе откършил и сега бе огрян от слънцето в края на поляната. Лявото крило се бе отделило напълно — една от малкото подробности, които Дейвис помнеше от миналата нощ — и макар да не можеше да го види от мястото, където се намираше, той знаеше, че този компонент е налице. Откъснати от фюзелажа бяха и двигателите — двата турбовитлови ARJ-35 бяха монтирани в задната част, под Т-образното оперение, което бе класическа конструкция за региона. Бяха се откъснали при удара и се бяха забили в шубраците. Това не беше случайност — понеже самолетните двигатели са тежки, инженерите съзнателно вграждат точки на скъсване, за да им позволят да се отделят при рязко забавяне, с цел да се минимизират пораженията по фюзелажа и всичко вътре в него. Маркес, също като Дейвис, щеше да знае къде да ги намери — в началото на зоната с отломките.

Това бе едно от нещата, които Дейвис харесваше в професията си. Въпреки целия привиден хаос и непредсказуемост, съпътстващи забиването на самолет в земята, машините се разпадат с удивителна повторяемост. Един професор някога някъде бе създал модел, позволяващ да се предскаже с 90% точност къде след катастрофа ще се озове всяка отделна секция на самолета. И Дейвис допускаше, че това може да е истина… поне в лабораторни условия.

Проблемът бяха останалите 10%. Когато една дълга метална тръба се носи във въздуха със стотици километри в час, се появяват прекалено много променливи, за да се очаква нещо с някаква увереност. Влизат в действие механични особености, намесва се времето, трябва да се отчете въздушният трафик, обхващащ от джъмбо-джетове до всякакви птици, а в крайна сметка към всичко се прибавя онова, което специалистите по сигурността наричат „човешки фактор“. И точно тази последна променлива винаги е най-трудно да се извлече от отломките. Тя най-често е и основната причина, включваща всичко от обикновените човешки издънки до умишлените терористични актове. Маркес бе загрижен за нещо в пилотската кабина, където в критичния момент преди около 36 часа бяха седели двамата най-важни участници в тази трагедия. Според Дейвис всичко останало бе ясно или щеше да се изясни.

Хвърли последен поглед на панорамата. В заобикалящата ги джунгла висяха неподвижно стотици жълти флагчета, маркиращи фрагментите на ТАК Еър 223. След време всичко щеше да бъде открито, маркирано, фотографирано, идентифицирано и в крайна сметка преместено на последното си място. Видя петнайсетина мъже и жени, които обработваха мястото, и десетина войници, които охраняваха периметъра. Охраняваха… срещу какво? Дейвис не можеше да се сети.

Допи кока-колата и тръгна към тях. Мотринът още не бе започнал да действа и под жежкото екваториално слънце, пълзящо към зенита, Дейвис примижа. Беше време да огледа седалката, в която би трябвало да е седяла Джен.

И беше време да се убиват въпросите с отговори.