Уорд Ларсен
Пасажер 19 (7)

7.

Дейвис тръгна през поляната. При този тежък и лепкав въздух усещането беше по-скоро сякаш плува в нея. Размина се с войник с висяща от устните му цигара. Димът се издигаше право нагоре, а усмивката на младежа подсказа на Дейвис, че обещанието му за кашон ром светкавично е станало достояние на всички.

Усмихна му се в отговор, сякаш му казваше: „Наздраве“.

За първи път видя подробностите на дневна светлина и веднага му направи впечатление едно обстоятелство — за разлика от повечето падания от голяма височина, тук имаше малко следи от огън. Видя няколко единични следи от обгаряне, долната част на едно от крилата бе почерняла от сажди… но нищо напомнящо за очакваното изпепеляване. Никаква разтопена пластмаса или локвички от стопен алуминий. Никакви следи от изгорели дървета или трева. Огънят се нуждае от три неща — гориво, въздух и запалване. При забиване с висока скорост винаги има възпламеняване заради разкъсването на метал и волтовата дъга между оголени жици, а въздухът си е навсякъде. Следователно полет 223 се бе ударил в земята с малко гориво. Може би изчерпано докрай. Дейвис реши да провери впоследствие полетния план, дневниците на зареждащата цистерна и приблизителната продължителност на полета. Някъде по тази верига самолетът бе достигнал критично ниско ниво на гориво.

Стигна до средата на фюзелажа, където бе разчупен корпусът, и завря глава вътре, както бе направил снощи. Телата в салона за пасажери бяха вече изнесени — единственото хубаво нещо в този отвратителен ден. Дейвис беше сигурен, че останките са били третирани по достоен начин разбира се, доколкото такова нещо бе възможно в дивата джунгла. Ако някой можеше да го направи, това бяха войниците около него. Военните по целия свят дават жертви, а тези в Колумбия определено бяха дали своята дан: наркотерористи, паравоенни групировки, епизодични сблъсъци по границите. Маркес и отрядът му със сигурност знаеха как да се справят с последиците от смърт.

Погледна назад в салона и видя две по-малки вторични пукнатини в тавана, които не се забелязваха отвън. Точно зад последната редица седалки започваше основата на разделителна стена, зад която нямаше нищо освен папрати и изкоренени храсти. Това бе мястото на откъсване на опашката най-задните четири-пет метра от корпуса, които сега се намираха някъде в началната част на фаталното съприкосновение със земята.

Плътният растителен навес не позволяваше достигането на достатъчно слънчева светлина и някой бе опънал жица с окачени на нея работни лампи по дължината на разбития таван. Светът вътре бе наклонен под около десет градуса към левия борд, което в никакъв случай не бе толкова зле, колкото можеше да бъде. Дейвис бе работил няколко пъти в напълно преобърнати корпуси, принуден да прекрачва хаотично разпръснат багаж и смачкани колички за напитки.

След като се ориентира в обстановката, той се стегна и събра сили да влезе. Беше прекрачил с единия си крак, когато някой зад него се обади:

— Не искате ли това, сеньор?

Дейвис се обърна и видя усмихнатия войник. Подаваше му евтин респиратор, от онези, които използват бояджиите, когато пръскат стените в някое жилище. Нямаше основание да разчита, че ще му дадат нещо по-сериозно. Да не говорим за ръкавици, ботуши или каска. Още по-малко за костюм за биозащита.

— Да, благодаря.

Взе маската и нахлузи бялата чашка върху лицето си. Пристъпи внимателно в кабината; планираше като шахматист предварително всяка крачка и всяко придържане с ръка за малкото места, изглеждащи достатъчно здрави, за да му дадат опора. Падането върху разкъсан метал или острите като бръснач парчета композит можеха да му вгорчат деня, а дори без това винаги бе добра практика да не се унищожават веществени доказателства. Видя пръснати по пода лични вещи. Оплетен наполовина пуловер и розов флакон блясък за устни… или беше червило? Така и не бе разбрал каква е разликата между двете. Любовен роман с маркер — история, която никога нямаше да стигне до финала…

Нямаше никакви съмнения къде ще отиде най-напред. Ред 7 се намираше, естествено, в най-задната част, редом с дупката, зейнала на мястото на липсващата опашна част. Места A и B бяха ляво на борд, а от другата страна на тясната пътека бе място С. Опряно в илюминатора дясно на борд, място 7C бе единственото в редицата, от което бе свалено тяло.

Според скицата за разпределение на местата Джен бе получила централното място 7B и Дейвис усети стягане в гърдите, когато се доближи до него. Тапицерията изглеждаше почти като излязла от завода, а гърбът на седалката бе вдигнат. Както бе казал Маркес, коланът бе неразкопчан. Неразкопчан. На тази тънка нишка висяха всичките му надежди. Но сега Дейвис забеляза втори индикатор, че Джен не е била на мястото си в момента на удара — място 6B, точно пред нея, също бе пострадало минимално. Дъщеря му тежеше 55 килограма — както се шегуваше, точно половината от неговото тегло. При толкова тежка катастрофа дори едно леко незавързано тяло би било запратено напред с разрушителна сила. При типично закъснение от 30g, без помощта на обезопасителен колан, 55 килограма се превръщат в почти двутонен снаряд. Дейвис обаче не забелязваше никакви следи от поражения по предната седалка — нито изкривяване, нито вдлъбнатини.

Клекна и внимателно огледа гърбовете на седалките. Двойните седалки ляво на борд бяха хванати за пода с по шест болта — три отпред и три отзад. Дейвис опита да разклати седалките на ред 6 и установи, че задните болтове са леко разхлабени. Това бе класическо следствие при заети седалки, тласнати напред при внезапно падане на скоростта, но все пак удържани на място, защото някога някакъв авиоконструктор е изчислил точно възможните последици. Дейвис провери задните болтове на сдвоените седалки в ред 7 и не забеляза подобно разхлабване — трети индикатор, че в момента на удара тези седалки не са били използвани.

Изправи се на наклонения под и точно когато се бе понесъл на вълната на надеждата, погледът му бе прикован като магнит върху метал. Беше възможно най-дребната подробност, практически незабележима сред хаоса и пораженията. На няколко сантиметра от задния джоб пред място 7B се виждаше малка бяла пъпка на слушалка за ухо тип „тапа“. Поколеба се за миг, после внимателно бръкна в джоба и опипа. Търсеше онова, което се надяваше да не намери.

Напипа нещо и го извади. Онова, което видя, преобърна мъничкия му кораб на надеждата. Ръката му държеше стилно изглеждащ в защитния си калъф тъчпад „Айпод“ — същия, който бе подарил на Джен за последната Коледа.

 

 

След десет минути Дейвис стоеше застинал като статуя до отломките на самолета, с айпода на Джен в ръка. Разглеждаше устройството сякаш бе изключителна археологическа находка. Полковник Маркес се приближи, спря пред него и каза нещо, което Дейвис изобщо не чу. Маркес повтори:

— Какво е това?

Дейвис примига и погледна полковника в очите.

— Айпод… нали се сещате, за възпроизвеждане на музика.

— Къде го намерихте?

— В джоба на седалката пред място 7B.

— На дъщеря ви е, значи — сети се веднага Маркес.

Дейвис кимна.

Полковникът въздъхна. Покрай тях минаха двама от войниците. Единият държеше някакво устройство със сонда и накъсаният сигнал от него го водеше навътре в джунглата. Дори след като човекът се скри сред растителността, мелодичният звуков сигнал продължаваше да се разнася все така ясно. Приличаше на туптящо в далечината цифрово сърце.

— Тогава не може да има съмнения — каза Маркес. — Дъщеря ви е била на тази седалка.

От десет минути Дейвис се опитваше да измисли някакво измъкване от неоспоримия логичен извод. Но измъкване нямаше.

— Да — потвърди той повече на себе си, отколкото на Маркес, — тя определено е седяла там.

Дейвис седна на един пън с дебелина трийсетина сантиметра, прясно отсечен, дървото се бе намирало на мястото, където трябваше да бъде лявото крило. Питаше се колко дълго ще може да издържи тази гавра на съдбата — в един миг сграбчил идеята, че Джен е оцеляла, в следващия сблъсквайки се с факти, говорещи за обратното. Съзнаваше, че филтрира в съзнанието си всяка гледка, звук или миризма първо и най-вече през призмата на съдбата на дъщеря си. Но не оставаше ли нещо туширано в този процес? Какво не виждаше или подсъзнателно игнорираше? Някъде в далечината електронното чуруликане увеличи честотата си и премина в стакато. Беше открито нещо ново, най-вероятно парче метал от кожуха на двигателя, задкрилка или друг метален къс с по-малко значение. Голяма работа…

„Колко дълго мога да продължавам така?“

Маркес седна до него и сложи ръце върху коленете си — подчертано приятелски жест. След около минута съвместно съзерцание попита:

— Някога сте били военен пилот, нали?

— Да. В американските ВВС. През по-голямата част от кариерата ми летях на F-16.

Маркес кимна.

— Късметлия. Аз пък бях обречен да летя на A-37 — версия на вашия стар основен тренировъчен самолет. По-късно научих, че там сте го наричали „двутонална свирка за куче“. Бедна страна като моята не може да си позволи най-доброто, но ние тренирахме здраво и се сражавахме, когато се наложеше. Загубих при катастрофи маса приятели и участвах в разследванията, които се провеждаха. Беше трудно…

— И аз съм губил другари.

— Не се съмнявам. Но да загубиш дъщеря… това е съвсем различно. Пилотите изтребители поемат определен риск и при тях може да се очаква от време на време някой да плати върховната цена.

— Какво се опитвате да ми кажете?

Маркес наклони глава на една страна.

— Мисля, че да сте толкова близко до това разследване… ще е трудно за вас. Аз имам нужда от помощ и чужд опит, но не съм сигурен, че можете да ми ги предложите. Може би ще е по-добре да се върнете да скърбите у дома.

Дейвис го погледна остро.

— Това ли е представата ви за мотивираща реч? Дъщеря ми е била на този самолет, но на борда е имало още двайсет и трима заедно с екипажа. Всеки от тях е имал семейство и приятели свестни хора, чувстващи същото, което аз чувствам в този момент. През следващите няколко дни ще идентифицират трупове, ще организират погребални церемонии и ще се обаждат на намиращи се кой знае къде родственици, за да им съобщят печалната новина. — Помълча, после продължи с овладян тон: — Никой във вашия екип няма да разрови повече метал и няма да работи до по-късно от мен, докато се мъча да разбера какво, по дяволите, се е случило. Ако искате да изпратите някакво съобщение във Вашингтон или да ме върнете в онази килия, опитайте. Но ви предупреждавам, че ще се боря докрай. Според мен никой от двама ни няма време за това точно сега.

Лицето на полковника бе застинало. Явно не бе свикнал да му се противопоставят.

— Знаете къде е тя — каза той накрая.

Дейвис не отговори. В настъпилата пауза джунглата изведнъж изригна за живот и всевъзможни невидими птици се разлетяха и разкрякаха. Кръвожадно изръмжаване в далечината отбеляза края на нечие съществуване и възтържествуването на закона на по-силния. Драмата приключи бързо и всичко се възстанови както си беше. Електронният пулс… Шумът на вятъра сред върховете на дърветата.

Маркес кимна през рамо към гъсталака.

— Дъщеря ви е изхвърлена при отчупването на опашката. Боли ме да го изрека, но тя е на километър зад нас, в блатото. — Дейвис отново не каза нищо и Маркес продължи: — Като разследващи ние сме вързани от фактите, колкото и прискърбни да са те. Докато говорим сега, трима души оглеждат въпросния район. Може да отнеме ден, а може и седмица… но ще я намерим.

— Ще ги намерите — поправи го Дейвис. — Там има две девойки. И… да, може би ще ги намерите. Но аз не съм убеден във вашите факти. Още не. И докато не се убедя, ще търся в друга посока.

Ситуацията бе патова, така че се възцари дълго мълчание. Дейвис завъртя айпода в ръката си, загледан в него сякаш бе някакъв талисман.

Маркес бавно се изправи и Дейвис последва примера му. Двамата се изгледаха еднакво непреклонни.

— Ще ви помогна с това разследване — каза накрая Дейвис. — Но повече не поставяйте под съмнение мотивите ми.

— Добре — съгласи се Маркес. Отстъпи крачка назад и попита: — Видяхте ли вече кабината?

— Не.

— Мисля, че е време да го направите. И трябва да ви предупредя… телата са все още там.

— Едва ли е нещо, което да не съм виждал.

— Бъркате. — И полковникът тръгна към предния край на фюзелажа.

Дейвис го последва.

 

 

По стар навик Мартин Стайвесънт седеше на първия ред в автобуса и видя през предния прозорец очаквания от него надпис: „АКРОН. 8 КИЛОМЕТРА“. Въздъхна уморено. Щеше ли това място да се окаже по-различно от останалите?

Естествено, не.

Стайвесънт не беше щастлив. Червата му куркаха и беше уморен до смърт. Киселини, реши той, може би вследствие на язва, но проклет да беше, ако отидеше на лекар. Какво друго освен язва ще получиш, ако имаш тревоги, а, Господи, от липса на тревоги Стайвесънт не можеше да се оплаче. На практика беше бездомник и пиеше повече отколкото трябва. Опасяваше се и че е развил зависимост към дадено му от приятел болкоуспокояващо, но старата травма в коляното от гимназиалните му години не го оставяше на мира, а животът на път бе по-изтощителен от всякога. А финансовото му състояние…? Отново бе почти без пукната пара, оставен без избор, освен да досажда на познати и непознати с изтърканото „За последен път“. Всички знаеха, че е лъжа. Беше си лъжа от самото начало и той се помнеше как върви през годините с протегната ръка. Стайвесънт никога не се колебаеше да проси — ха, той бе направил кариера в това, — но му трябваше нов подход.

И сякаш това не му стигаше, на хоризонта се задаваше нов проблем — проблем, за който бе научил едва тази сутрин. Някъде в Колумбия, дълбоко в забравената дори от бога джунгла, се развиваха събития, които можеха да му донесат сериозни неприятности. Неприятности от криминално естество. Нямаше удобен момент за такива усложнения, но таймингът едва ли можеше да е по-лош. Стайвесънт беше направил много грешки в бурния си живот, но конкретно тази бе смятал за отдавна забравена и дълбоко погребана. Само че едно телефонно обаждане му бе доказало колко много бърка. Като истинско зомби, най-гадната възможна криза бе мутирала, беше се размърдала и бе възкръснала за живот.

С гримаса заради надигащите се в гърлото му киселини, той извади последните си две таблетки антиацид и ги глътна с отвращение. Автобусът отби в първото отклонение за Акрон и в края на дъгата спирачките изсвистяха и голямата машина закова на червения светофар. Стайвесънт забеляза на тротоара мъж. Беше горе-долу на неговите години — малко над 50-те — и накуцваше, влачейки закован на дървен кол картон, на който пишеше: „РАБОТЯ ЗА ХРАНА, БОГ ДА ВИ БЛАГОСЛОВИ“.

Стайвесънт го проследи да се влачи покрай колоната коли в съседната лента и да спира за миг на всеки прозорец. Мъжът изглеждаше както Стайвесънт се чувстваше — стар и измъчен, — но дрехите му бяха по-окъсани, а личната му хигиена по-занемарена. Мазна коса, жълти зъби и брада на поне седмица. Човек, реши за себе си Стайвесънт, загубил самоуважение. Но всъщност вниманието му бе привлечено от очите му. Тя бяха сведени жалостиво. „Тук бъркаш, приятелю — помисли ти той. — Гледай ги в очите и им покажи, че си горд въпреки обстоятелствата“.

Светофарът превключи на зелено, автобусът потегли и Стайвесънт бе осенен от прозрение. Забеляза хладилната кутия с обяда на шофьора точно зад седалката му, оставена върху отворен кашон.

— Извинете — каза той и се наведе напред, за да попадне в полезрението на водача. — Имате ли нещо против да взема капака на кашона?

Шофьорът го изгледа, после изгледа обяда си.

— Ъ-ъ-… — поколеба се. — Няма проблем, вземи го…

Стайвесънт дръпна към себе си кашона, свали от него пластмасовата кутия и без да се церемони откъсна голямо парче от картона. После върна всичко в първоначалното му състояние с разликата, че сега държеше кафяво парче картон. Обърна се към седящата до него жена, наблюдаваща го със засилващо се подозрение, и я попита:

— Имате ли черен маркер, който да ползвам за малко?

Тя се поколеба, но отвори чантичката си, порови из нея и след малко извади черен „Шарпи“.

— Чудесно! Благодаря ви!

Стайвесънт се позамисли над посланието си и след малко надраска текста с големи печатни букви. Доволен от себе си, върна маркера на озадачената си спътничка и критично огледа творението си от една изпъната ръка разстояние.

БЕЗДОМЕН

БЕЗПАРИЧЕН

БОГ ДА ВИ БЛАГОСЛОВИ

Знаеше, че последният ред съдържа деликатен религиозен момент, но от друга страна, не беше свързан с вероизповедание.

Сега само му трябваше сцена. Правилният ъгъл, на който да изиграе ролята си. И Стайвесънт мислеше, че знае точното място.

Усмихна се вътрешно.

„И ще ги гледам право в очите“.