Уорд Ларсен
Пасажер 19 (39)

39.

— Проследи ги! — извика Дейвис.

— Добре — съгласи се Йоргенсен, — но имай предвид, че дронът има гориво да остане над обекта още двайсетина минути. Да се надяваме, че не отиват далече.

— Онзи, който току-що пристигна, носеше нещо — каза по-спокойно Дейвис. Мисля, че беше куфар.

— Каква е вероятността да сме попаднали точно на плащането? — скептично попита Макбейн.

— Дали момичето, което може да реши изхода от следващите президентски избори, е заложничка наблизо? Бих казал, че възможността е изключително висока. Стеснихме избора до две полоси, после познахме вярната от първия път. Ако се замислиш, таймингът е перфектен — няколко дни Стайвесънт да се поти, после да вземе правилното решение и след това да събере парите. Тази среща може да се проведе под табела „Размяна“, така мисля. Обзалагам се, че джиповете ще ни заведат право при момичетата.

— Задръж си мисълта — обади се Макбейн. — Този малък едномоторник не е долетял тук чак от Щатите. Ако това е трансакцията, тогава мъжът с куфара някъде е сменил самолета… предполагам под носа ни в Богота. Ако нагласим дрона, така че да снемем бордовия номер при опашката на чесната, може да се окаже възможно да определим откъде е дошла. Мисля, че самолетът е кацнал на същото летище тази сутрин след дълъг полет от Щатите.

— Може би — съгласи се Дейвис, — но сега не е моментът да свръханализираме. Прекалено близо сме, може да се каже, че гледаме мишената в момента, така че според мен просто следваме джиповете и не мислим за друго.

Тримата се загледаха в дисплея. Двете машини изчезнаха под покрова на джунглата и се появиха пак след половин километър. Пътят не беше нищо повече от утъпкана пътека през гората, която от време на време се губеше под гъстата зеленина. Трудната част щеше да бъде, ако имаше кръстопътища, защото завиеха ли джиповете, докато не се виждаха, можеха да загубят окончателно контакт с тях. Дейвис не сваляше поглед от екрана, ръцете му стискаха до побеляване на пръстите облегалката на стола при всяко изчезване на машините. Пасивното проследяване изисква значителни запаси от търпение, а то никога не беше било сред добродетелите му.

— Момчета, имате ли самолет?

Йоргенсен го изгледа скептично.

— Самолет? Имаме цял въздушен парк, но не в Богота.

— Имате ли нещо тук?

— Джемър, да не мислиш да…

— Не мисля, а действам. Ако нямате самолет, ще отида до летището да открадна един. Искам само да ви дам шанса да ме възпрете да не излагам страната ни допълнително.

Йоргенсен поклати глава пренебрежително.

Макбейн се усмихна и после каза:

— Има един „Туин Команчи“, който сме конфискували и държим на споделян с правителството хангар. Не е нищо поразяващо и го използваме само като превоз за персонала. Няма блок за проследяване в електронния отсек, няма подсилен под.

— Подсилен под? — не разбра Дейвис.

— Някои фермери не харесват самолети да кръжат над реколтата им… по очевидни причини. И са склонни да стрелят по всичко, което лети досадно ниско.

— Но лети, нали?

— Обикновено — застрахова се Йоргенсен. — За нещастие нямаме пилот. Щатният ни пилот е командирован временно в Панама.

— Имате ли ключовете?

Йоргенсен го изгледа с поглед, който казваше: „Сериозно ли питаш?“.

Дейвис му отговори с друг, който лесно се разшифроваше: „Не заставай на пътя ми!“.

Макбейн разруши пата:

— Джемър е прав, трябва да направим нещо. Няма начин да се предвиди как ще се развият нещата. Трябва да спасим и двете момичета. Те може да бъдат или да не бъдат освободени живи и здрави през следващия час, но това е най-добрият ни шанс да се доближим до тях и да предприемем нещо изпреварващо. Ако размяната не се развие добре, групата ще се изпари в джунглата. Веднъж извадихме голям късмет, но втория път може да се окаже несравнимо по-трудно. — Обърна се към Дейвис: — Пилотирал ли си „Туин Команчи“?

— Естествено.

— Това решава нещата — заяви Макбейн. — Идвам с теб.

И двамата погледнаха Йоргенсен, който се предаде.

— Добре, погребението си е ваше. Аз оставам тук и ще продължа проследяването толкова дълго, колкото мога. Но както казах, имаме гориво за по-малко от двайсет минути, след което дронът поема в курс за дома.

Макбейн вече събираше багажа си; набута сатфон и бинокъл в един сак.

— Колко време отнема дронът да се върне в базата си? — попита Дейвис.

— При нас базата е отдалечена полоса извън Кали… на трийсет минути от мястото, където е в момента.

— Следователно може да остане там общо около час, може би повече. Сигурен съм, че в индикацията за оставащо гориво е заложен резерв.

Йоргенсен, който официално отговаряше за този ресурс, каза:

— Да не намекваш да оставим дрончето да свърши горивото и да се разбие?

— Ако това ще помогне мисията да успее — подчерта Дейвис, — да, намеквам точно това.

— Говорим за летателен апарат, който струва три милиона долара!

— Не, говорим за две момичета. Както и да е, началникът ми ще покрие щетите.

Макбейн отиде до един шкаф в другия край на стаята и извади две смъртоносни на външен вид оръжия — черни MP5 „Хеклер и Кох“.

— Използвал ли си някога такива?

— Че кой не е? — отвърна Дейвис.

Макбейн отстъпи крачка и му хвърли през стаята единия от картечните пистолети.

— Какво…? — Дейвис вдигна дългата си ръка, но хвърлянето бе с такава сила, че едва докосна приклада и оръжието изтрополи на пода. — Това нещо заредено ли е?

Макбейн се изсмя:

— Спокойно, момче. Това е фак.

— Какво е?

— Факсимиле, оръжие за обучение. Използваме ги в ученията с полиция и армия.

— Не ми казвай, че нямате истински.

— Имаме, разбира се — отговори Макбейн. — Имаме цял арсенал, но е в другия край на града, а по това време ще ни трябва час да отидем там и да се върнем.

Дейвис взе фалшивия MP5. Повечето от оръжията за учение, които бе виждал, бяха сини, но тези имаха матовата повърхност на истинското оръжие… или поне така изглеждаше от разстояние.

— Е, все пак е по-добре от нищо.

— Това зависи от кой край на оръжието се намираш — каза Йоргенсен. — Тук понякога е по-добре да не си въоръжен изобщо, отколкото да имаш нещо, което не стреля. Зависи от ситуацията, така че внимавайте на кого ги показвате.

— Зависи от ситуацията — повтори Дейвис. Сложи картечните пистолети в една найлонова торба. — Да ви се намират и няколко фалшиви гранати? Или миномет от папиемаше?

Йоргенсен игнорира сарказма му и каза:

— Искам да го разбереш — аз не управлявам дрона. Имам приоритет в тактическите заявки, но само толкова. Не съм сигурен дали операторите ще ни отпуснат повече от двайсет минути.

— Използвай правомощията си при екстрени ситуации — напомни му Макбейн, който вече отиваше към вратата, следван от Дейвис. — Това е юридически трик. Кажи им, че на карта е заложен животът на свои, и те ще трябва да се поддадат.

— Но ничий живот не е заложен.

— Не още… — каза през рамо Дейвис и мина през вратата. — Дай ни половин час и ще видиш.

 

 

Кристин Стюарт стоеше пред вилата, в която спяха с Карлос. Половината войници сновяха насам-натам из двора, пушеха цигара от цигара и дърдореха възбудено като бащи пред родилно. Останалите бяха заминали, когато Карлос бе отишъл да проследи доставката на очаквания откуп.

Идеята тя да получи дял от печалбата някога й се бе струвала възбуждаща и малко отмъщение спрямо изоставилия я баща. Но с всеки изминал момент й се виждаше все по-противна. Томас Мълиган бе мъртъв заедно с цял самолет невинни хора… и всичко това само защото тя бе решила жестоко да си отмъсти. Кристин вече отчаяно искаше всичко да е свършило. Мечтаеше да се добере до дома си и да забрави завинаги тази най-ужасна в живота й седмица.

„Какво направих, Господи!“

Пабло Рамирес, първи помощник на Карлос, бе оставен да отговаря за комплекса и когато ръчната му радиостанция изпращя, всички го видяха да я вдига до ухото си. Съобщенията бяха пределно кратки, което според Карлос бе жизненоважно, предвид това, че правителството ставаше все по-добро в триангулирането по тези сигнали на местоположението им.

Пабло свали радиостанцията и каза на хората си:

— Куриерът е кацнал. Ще пристигнат тук след петнайсет минути.

Кристин огледа двора, но не видя Джен. Обърна се към Пабло.

— Къде е другото момиче?

Грубо изглеждащият сержант се поколеба. Тя знаеше, че е загадка за него и че мястото й е някъде под Карлос, но над останалите войници. Горе-долу където се намираше и той. Когато Пабло не й отговори, тя реши да бъде настоятелна:

— Момичето! Иди я доведи, вече е време.

Мълчанието на Пабло се превърна в объркване.

— Но тя… тя не заминава, сеньора.

Кристин го изгледа неразбиращо.

— Какво искаш да кажеш? Тя тръгва с мен.

Пабло бавно поклати глава.

— Да не твърдиш, че бащата на Карлос ще иска отделен откуп за нея?

Сержантът сви рамене.

— Нищо не знам, трябва да попитате него.

И се отдалечи към склада в другия край на комплекса. Това беше една от трите сгради в имението, което съгласно легендата беше стогодишна кафеена плантация, мечтата на някогашен анонимен заселник, победена от Амазонка. Освен вилата, в която се разполагаха Карлос и Кристин, имаше основна къща с частично пропаднал покрив и склад, поправян през произволни интервали от наркобосовете, за да осигури сухо място за съхранение на продукцията. С достатъчна площ и единствен покрив от трите сгради, който не течеше, складът бе мястото, дало подслон на Пабло и хората му.

Чрез елиминиране Кристин бе съобразила, че Джен може да се намира в една от двете обитаеми стаи в основната сграда. Взе решение. Когато Пабло се скриеше от погледа й, щеше да я открие. Не бе имала никакъв контакт след пристигането им със съседката си по място в самолета, защото Карлос бе настоял Джен да остане напълно изолирана. Тя неохотно се бе съгласила, но ако беше честна пред себе си, трябваше да признае, че по-скоро не искаше да издава съпричастността си в плана. Сега обаче разбираше, че това е било грешка.

Още веднъж я налегнаха тежки мисли за любимия й, още повече за комбинацията, която двамата бяха измислили и планирали. Онова, което бе започнало като плесник, за да се стресне баща й, постепенно се бе изродило в смъртоносна военна акция. Най-обезпокоителното обаче бе, че Карлос оставаше непълно невъзмутим относно случилото се. Имаше двайсет души под свое командване тук и достатъчно връзки, за да изпрати изнудването до вицепрезидента на Съединените щати. Някой — Карлос? — дори бе подкупил пилота на полет ТАК Еър 223 да мине на тяхна страна. Кристин се питаше какво е станало с него. Беше ли и той загинал в катастрофата? Колко удобно би било това. Елиминиран заедно с цял самолет очевидци. Потръпна. Как бе възможно Карлос и баща му да са толкова жестоки?

Едно нещо бе напълно сигурно. Човекът в леглото до нея миналата нощ не бе онзи студент от старшите курсове, прелъстил я преди толкова месеци. Войниците явно бяха част от армията на баща му, но Карлос ги командваше така умело… Със същата лекота, с която отговаряше на все по-неудобните й въпроси. Вече бе приела фактите — всичко около този човек бе лъжа.

Погледна през рамо, видя, че от Пабло няма и следа, и се приближи до останките на голямата къща. Виждаха се само няколко от войниците, но никой не й обръщаше никакво внимание. Тя мина през дупката, в която някога бе имало врата, прекоси онова, което някога бе представлявало антре, но сега от външната му стена бе останала само купчина срутени тухли. Стигна задната част, където двете спални бяха незнайно как все още запазени, и завари пред една от вратите самотен пазач.

Пазач!? Карлос не бе споменавал за пазач.

Кристин събра волята си, вложи максимален авторитет в гласа си и нареди на пазача на испански:

— Отвори вратата! Карлос иска да разпитам затворничката.

Затаи дъх, питайки се дали не е прекалила. „Затворничката?“

Пазачът, който видимо бе поне две години по-млад от нея, я изгледа неуверено. Отвори уста да каже нещо, но Кристин го прекъсна властно:

— Веднага!