Уорд Ларсен
Пасажер 19 (30)

30.

Беше сцена във всеки възможен смисъл на думата. Редици специално монтирани за целта прожектори в пода светеха под внимателно избран ъгъл нагоре с идеята да озаряват говорещия в разкошно сияние. Висококачествената озвучителна уредба бе настроена в съответствие с акустичния профил на мястото, което позволяваше всяко мъдро слово да стигне до всяко ухо с кристална чистота. Столовете бяха внимателно подредени, за да предоставят удобства на цял ескадрон конгресмени, партийни функционери и местни политици, разположени в подразбираща се йерархия — най-важните щяха да седят отпред и в центъра с неизбежните отклонения, нужни за съхраняването на социални, етнически и полов баланс. Останалите местните кливландски псевдовеличия — бяха предвидени анблок за задните ешелони.

Вицепрезидентът започна речта си по средата на главното блюдо в обяда, разпростирайки се върху външната политика, докато във всички чинии не останаха само костите от генетично немодифицираните патици. А когато поднесоха тирамисуто с кафе, беше време за финала:

— Днес ви заявявам, че основните приоритети на моята администрация ще бъдат образованието и състраданието. Обходих тази страна надлъж и нашир и видях хора в нужда. Пътувах навсякъде и видях още повече милост и съчувствие. Те идат от църквите и различните организации с идеална цел. Идат по линия на добре структурирани правителствени програми. Но най-вече идат от хора като вас. Хора, които не жалят време и пари и подават ръка в помощ на изпадналите в затруднено положение.

Вежливи ръкопляскания прекъснаха ритъма на речта му, но той, разбира се, го позволи. За щастие аутокюто също направи пауза. Беше имал този проблем преди, по време на партийния конгрес. Пламенни аплодисменти бяха накъсвали вечерта прекалено често и текстът бе избягал напред, излизайки от синхрон с вече произнесеното. Беше се справил доста добре, но веднага след слизането си от сцената бе уволнил отговорния техник. Днес всичко беше наред.

Той отново подхвана ритъма, който бе почти музикален:

— Президентската ми кампания наближава финалната линия. Почти четири години служа като вицепрезидент на тази велика страна и минах през много битки, които си заслужаваха. Те ще се превърнат във фундамент на ценните програми, които вече съм описал. — Пауза за приковаване на вниманието. — По време на кампанията се срещнах с невероятни американци, мъже и жени, дори деца, които ми зададоха най-благородния от всички възможни въпроси: Как да помогна? С участието си в това мероприятие за набиране на средства всеки от вас вече е започнал да помага. Но аз искам да ви разкажа за един мъж, един конкретен човек, с когото наскоро имах удоволствието да се запозная. Случи се в Средния запад и той се казва Томас — не Том, той държеше на това уточнение, — на когото късметът бе изневерил. Томас бе загубил работата си във фирма, произвеждаща един-единствен продукт — американския флаг. Точно така, американски флагове. Работата му била изнесена зад граница. Запознахме се в кухня за супа към приют, но Томас не се срамуваше от това. Беше запазил гордостта и достойнството си и попита с какво може да допринесе за моята кампания.

Нова тежка пауза.

— Да, правилно чухте — какво той може да направи за мен. Томас беше бездомник, но се пошегува, че и аз съм бездомник — както може би знаете, Военноморската обсерватория^[1] на САЩ е в основен ремонт. Посмяхме се, но после Томас стана сериозен. Бръкна в окъсаното си палто и извади една от малкото си лични вещи на този свят… нещо, което той мислеше, че ще направи посланието ми да достигне до всекиго. Каза, че се надява да събере пари за кампанията ми, защото ако ме изберат, той бил сигурен, че съм щял да удържа на обещанието си да помогна на другите в неговата ситуация.

Вицепрезидентът бръкна под ревера си и извади парче сгънат картон.

— Така че, дами и господа, за една вечер аз имам нов директор, отговорен за набирането на средства, и името му е Томас.

Разгъна картона и показа на публиката написаното с дебели печатни букви:

БЕЗДОМЕН

БЕЗПАРИЧЕН

БОГ ДА ВИ БЛАГОСЛОВИ

Засвяткаха светкавици и тълпата закрещя — обикновено сдържаните адвокати, банкери и бизнесмени завикаха, сякаш се намираха на гимназиален футболен мач. Беше запомнящ се момент. Велик момент. Мартин Стайвесънт, кандидат на демократическата партия за президент, стисна ръце над главата си и се усмихна както подобава на кандидат с десет пункта преднина в анкетите.

Всъщност точно така си и беше.

И той издои всичко от момента, ръкостискайки се с кмета на Кливланд, двамата борещи се за преизбиране конгресмени и мъж с униформа, който беше някакъв фактор в Националната гвардия, Охайо. Стайвесънт продължи да се усмихва на всички извън сцената, да ръкомаха, да потупва по гърбовете и да сочи от време на време в произволно избрана посока, сякаш забелязал добър познат сред морето от лица. Но когато слезе от сцената и се скри от камерите, лицето му се преобрази широката усмивка изчезна, зъбите му блестяха по-малко, но продължаваха да се виждат. Сега удоволствието му бе насочено навътре.

Роджър Гордън, директор на кампанията му, се приближи и двамата тръгнаха заедно.

— Трябва да поговорим — каза Гордън с крайчеца на устата си.

— Чу ли ги? — въодушевено отговори Стайвесънт. — Хареса им!

— Трябва да ме информираш, преди да правиш такива неща. Ефектът можеше да бъде обратен и…

— Ако не го бях поднесъл по този начин. Отдай ми дължимото, Родж.

— Има ли изобщо Томас?

— Естествено. Но той ми обеща да не привлича по никакъв начин внимание към себе си.

Гордън хвана кандидата си за лакътя. Наведе се към него, докато се насочваха към изхода, където ги чакаше автобусът, с който правеха последната обиколка.

— Марти, на десет седмици сме от проклетия Бял дом. Девет пункта преднина не е зле, но те все още не са гаранция, че не можеш да оплескаш тотално всичко.

— Десет пункта, ако обичаш — Си Ен Ен и „Галъп“ заедно.

Гордън сниши гласа си до шепот:

— Онова, което става в Колумбия, може да обърне всичко на сто и осемдесет градуса.

Стайвесънт спря на крачка от стъпалата на автобуса.

— Някакви новини?

Погледът на Гордън се отклони към групата репортери зад бариерата на петнайсетина метра от тях. Те се надвикваха да задават въпроси.

— Помахай им усмихнато, после се качвай на проклетия автобус. Вътре има човек, с когото трябва да се запознаеш.

Стайвесънт направи както му бе казано и след малко вратата на автобуса се затвори зад тях. Обстановката вътре бе луксозна, а обзавеждането наподобяваше офис на висш мениджър — с масички за разговори на четири очи и дивани в предния салон, малко легло и кабинет отзад. Край заседателната маса вече седяха трима души: неговият началник на кабинет Бил Евърс, основният му стратег Маги Донован и един грубоват жилав мъж, когото виждаше за първи път.

Всички станаха, когато Стайвесънт се приближи, а Евърс каза:

— Мартин, представям ти Винсънт Кехоу.

Стайвесънт не пропусна да отбележи, че Евърс не използва титлата му на вицепрезидент — това означаваше, че който и да бе Кехоу, не беше богат спонсор. Мъжът едва не застана в стойка „мирно“ по начина, по който охраната на Мартин го правеше в Белия дом, когато по коридора се зададеше изкаралият само един мандат и напускащ поста си главнокомандващ Трует Таунсенд. Да, реши за себе си той, Кехоу несъмнено бе бивш военен — самият Стайвесънт не бе служил, но се бе нагледал на стойки от военните. Мъжът изглеждаше като сглобен от куп напрегнати пружини. Жили, мускули и нито грам тлъстина. Стайвесънт прецени, че е малко под трийсет. Беше гладко избръснат, с оредяваща коса, малкото останало от която бе подстригано по начин, показващ, че не му пука за косата. Двамата се здрависаха и Стайвесънт усети силното му стискане, в което долови голям резерв.

Когато всички седнаха, Евърс обясни:

— Успяхме да организираме събирането на сумата за откупа…

Стайвесънт го погледна остро и началникът на кабинета се смути, но само малко.

— Извинявам се. Господин Кехоу е пряко въвлечен. Той е човекът, който ще пътува до Колумбия, за да върне момичето. Работи за крайно дискретна частна компания и е възможно най-щателно проверен. Няма да ви занимавам с трудовата му биография… нека само кажа, че е правил това и преди.

— Знае ли… — Стайвесънт потърси думи — защо съм толкова загрижен относно това отвличане?

— Не, сър — каза Кехоу. — Знам, че имаме работа с отвличане на младо момиче, че аз трябва да извърша изплащането на откупа и да изведа жертвата по възможно най-дискретния начин. Това са моите заповеди и всичко, което е необходимо да знам.

Стайвесънт се усмихна.

— Добър отговор. Какво е организирано?

Отговори Евърс:

— Господин Кехоу ще отлети на юг по-късно днес с частен самолет, даден на разположение от неговия работодател.

— Тайната служба продължава ли да е замесена?

— Вече се споразумяхме с директора й по този въпрос. Те предпочитат повече да нямат нищо общо с проблема.

Стайвесънт съжали, че не се бяха допитали до него.

— Добре, ще позволим на директора да се оттегли. Но идния януари лично ще се погрижа да му смачкам топките.

Кимания край масата, както се случваше при наблюдение как взводът за разстрел се строява пред колега.

— Какъв е разчетът във времето за тази мисия? — попита Стайвесънт. Хареса му как това прозвуча по военному.

Отговори Маги Донован, която въпреки титлата си на стратег беше повече логистик:

— Господин Кехоу ще получи средствата веднага след тази среща. Ако всичко се развие по план, Кристин Стюарт ще бъде върната в Северна Каролина до утре вечер.

— Това ще направи майка й много щастлива. Тя как се справя?

— Достатъчно добре — обобщи Евърс. — Придържаме се към директивата ви: казваме й, че се прави всичко, което може да бъде направено.

— Както е — подчерта Стайвесънт.

Всички кимнаха. Обсъдени бяха още някои административни подробности, преди да пожелаят на Кехоу успех и да го изпратят да се погрижи за последните си приготовления. Когато Кехоу излезе, Евърс заклещи Стайвесънт, преди автобусът да е потеглил:

— Само че има едно усложнение. Някой задава въпроси.

— Въпроси? — не разбра Стайвесънт. — За какво?

— За Кристин.

Вицепрезидентът се хвана за релсата с дръжки, докато автобусът завиваше на завой. Видя през леко разтворената щора махащи с ръка доброжелатели. Игнорира ги — слушаше Евърс.

— Служителка на ЦРУ е правила проучване по официалните канали снощи, като е търсила в интернет информация с името на Кристин и с паспортните й данни.

— ЦРУ? Как, по дяволите, точно те са надушили нещо?

— Не смятаме, че е официално — отговори Евърс, — и разбира се, тя не е стигнала доникъде. Всичката отнасяща се до Кристин информация беше изтрита от официалните сървъри. Изпратихме човек да разговаря с тази жена снощи във Вашингтон. Оказва се, че тя е позната на разследващия катастрофата, изпратен от НКБТ в Колумбия.

— Това не трябваше ли да ни е от полза? Да имаме вътрешен човек в разследването?

— Такова ни бе намерението. Следихме го изкъсо, но по някаква причина този служител на НКБТ — впрочем, казва се Джемър Дейвис — се въздържа от обичайните канали за комуникация и лично помоли за помощ приятелката си в ЦРУ. Дейвис разкри самоличността на специален агент Мълиган и смятаме, че знае нещо по-специално за Кристин.

Стайвесънт за първи път усети, че започва да се безпокои.

— Тези двамата знаят ли, че е била охранявана от Тайната служба?

— Да, знаят, че има някаква връзка.

— Цялата проклета идея за охрана бе грешка от самото начало. Трябваше да стоим настрана, както сме правили винаги досега.

— След като те номинираха, Мартин, нямахме избор. Кристин беше изложена на риск…

— … на риск от точно каквото й се случи! Тайната служба направо се издъни.

— Знаеш, че им вързахме ръцете. Те искаха пълна охрана, но ние се възпротивихме. Настояхме да е по-малка и дискретна. Да не забравяме също, че те възразяваха срещу нейното пътуване.

Възбуденият Стайвесънт удари с юмрук по шкафчето над леглото.

— Това беше по вина на майка й, дявол да го вземе! Тя отказа да слуша, въпреки всичко, което съм й дал. Добре… този от НКБТ… Дейвис? Имаме ли някаква полза да остава в Колумбия?

— Не виждам в какво. Откупът е на път, а Кристин утре ще лети към дома.

— Тогава го изтеглете. Задава прекалено много въпроси. Трябва да приключваме възможно най-бързо, след което ще погребем всичко завинаги.

Евърс се обади нерешително:

— Съгласен съм, но… може да има проблем. Изтеглянето на Дейвис от Колумбия може да се окаже трудно.

— Защо?

— Това ни се стовари изневиделица… случайност едно на милион! Когато НКБТ трябвало да командироват следовател, началникът — мисля, че се казва Грийн — прегледал списъка на пътниците и видял там познато име. Дейвис има дъщеря и се оказва, че тя е летяла със същия полет.

— Какво?!

— Изглежда, двете с Кристин са се включили в една и съща програма „Семестър в чужбина“. Дъщерята на Дейвис е другата заложница, за която се споменава в искането за откуп.

— Която игнорирахме?

— Мисля, че използвахте фразата „не ни е първа грижа“ — напомни Евърс. — Исках да кажа, че откомандироването на Дейвис може да се окаже изключително трудно. Той има славата на твърдоглав, а и не си го представям да си тръгне оттам без дъщеря си.

Автобусът набираше скорост за среща на барбекю с ветерани. Стайвесънт седна на леглото.

— Има ли някакъв шанс Дейвис да я намери?

— Неговата дъщеря ли? Без странична помощ? Абсурд. Странд ме информира подробно. Ние вложихме много усилия и ресурси, а още не знаем с кого си имаме работа. Не са ФАРК^[2], но сигурно е някой като тях — откъснала се паравоенна група. В джунглата там има десетки подобни, но всички ги обединява само едно — безжалостни са. Изхранват се от наркотици и изнудване. Непрестанно са в движение и са въоръжени до зъби. ФАРК издържаха двайсет години срещу колумбийската армия, а другите не са по-малко упорити от тях. Не мога да си представя един вбесен американски баща да може да им направи нещо. Честно казано, загуби ли Дейвис мярка… няма да се изненадам, ако и той изчезне.

Стайвесънт погледна Евърс и се почувства неудобно. И двамата си мислеха едно и също. Ако Дейвис не се върнеше, задачата им по разчистване на следите щеше значително да се опрости. Евърс понечи да каже нещо, но в този момент Донован надникна иззад ъгъла, подаде на Стайвесънт конспекта за речта пред ветераните и съобщи:

— Десет минути.

Когато се скри, Стайвесънт нареди:

— Добре… просто се погрижете на дъщеря ми да не й се случи нищо лошо.

— А Дейвис? — попита Евърс.

Вицепрезидентът се извърна и започна да преглежда точките в конспекта.