Уорд Ларсен
Пасажер 19 (34)

34.

Затворническите килии, беше решил някога Дейвис, приличат много на хубавото вино. Всяко има своя отличаващ букет, деликатни нюанси във вкуса и аромата, които съставляват уникална комбинация. Едно плътно мерло може да предлага нюанси на боровинки или къпини, докато изтрезвителят може да намеква за телесните функции на лежалите в него миналата нощ. Ако шардонето съдържа аромата на дъбовата бъчва, то стените на килия за незаконни имигранти от Третия свят предлагат драсканици и следи от удари с глава от години. Характерните отлики винаги са налице, трябва само да ги потърсиш.

Конкретните десетина квадратни метра не бяха най-лошото, което бе виждал. Три циментови стени, а в четвъртата — стандартната желязна решетка във врата на панти. Не беше стара, не беше нова, а по коридора се виждаха още три подобни. По-нататък следваше ярко осветен офис, в който влизаха и излизаха униформени полицаи. Макар Дейвис да бе виждал отвътре достатъчно на брой килии, две за седмица му беше личен рекорд. Останалите му посещения бяха в резултат на дребни прегрешения, повечето след консумация на алкохол. Празнуванията на ръгбисти по принцип стигат далече. Бой в бар като новак морски пехотинец — беше изкарал един мандат като такъв, преди да постъпи в академията на ВВС. Все пак при цялата си невъздържаност никога досега не бе преспивал две нощи в една седмица на „топло“. Беше постигнал рекорд, който силно се надяваше да не подобрява.

Седеше на изцапания нар, размишляваше върху нещастния развой на събитията и се опитваше да схване какво се бе случило. Откъде би могъл да знае, че са полицаи? Дъщеря му бе отвлечена, полковник Маркес бе убит, така че бе нормално да е изнервен. Беше видял двама да влизат непоканени в стаята му и бе заподозрял най-лошото, а то бе, че са свързани с изчезването на Джен. Изобщо не му бе минало през ума, че е възможно да са полицаи. А и нито един от четиримата не се бе легитимирал като такъв. Смяташе, че е най-добре да не се задълбочава в това кой кого беше проследил след хотела. Имаше законното право да заяви, че единият се е опитал да го застреля, а другият бе замахнал към него с палка. Това, общо взето, бе нелоша история, която в повечето от петдесетте щати можеше да се приеме като аргумент в полза на самозащита. Но тук, в Колумбия?

Едва ли.

Знаеше, че отново се е издънил, като бе действал нелогично. Не, не беше така. Действията му може би имаха основание, но не бе проявил предвидливост. След всичко случило се спокойно можеше сега да е в болница или дори на металната маса под ярката светлина на доктор Гусман. И ако това се бе случило, кой сега щеше да търси Джен?

Размърда се и започна да крачи из килията, опитвайки се да разкара болката в новите места. Раздруса решетката, за да привлече вниманието на униформения пазач в дъното на коридора. Поиска да му разрешат телефонно обаждане и пазачът извика: „Silencio!“. Настоя да се свърже с американското посолство и двама мъже в съседните килии се опитаха да го прекъснат на испански. Дейвис продължи да настоява близо час, като вдигаше шум и се опитваше да накара да му обърнат внимание. Едва след здрачаване, когато включиха прожекторите зад прозореца в края на коридора и след смяната на пазачите, пристигна онзи, с когото искаше да говори.

Майор Раул Ечевария към Първи полицейски район, Отдела за специални разследвания, се приближи и застана пред вратата.

— Не знаех, че са полицаи — каза Дейвис, поддавайки се на нетърпението и забравяйки за подготвената си реч.

Ечевария само го гледаше, този път без лекото подсмихване — устните му оставаха прави под гъстия мустак. Изглеждаше изморен, сякаш бе работил цял ден. Дори и така, ризата му беше без гънки, а униформените му панталони — с идеален ръб. Може би се бе прибрал за кратко след дългия си работен ден, а после го бяха повикали да поработи извънредно.

— Наранил ли съм някого? — попита Дейвис.

— Повечето ще се оправят. Офицер Нунес има сътресение и вижда двойно.

— Трябваше да се легитимират. А и определено не трябваше да започват със стрелбата. Вие какво бихте направили? — Дейвис прекрасно знаеше, че всеки адвокат в този момент би му забранил да продължава да говори. Освен, разбира се, адвокат, чиято дъщеря е заложничка във враждебна джунгла. — И какво са правили в стаята ми?

— Разследвали са.

Дейвис се сепна: самият той бе отговорил по подобен начин: „Разследвам“. Погледна обувките на Ечевария. Излъскани до блясък обувки с връзки, без нито петънце.

— Откога съм обект на разследване?

— Катастрофата е криминално престъпление, господин Дейвис, няма никакво съмнение в това. А вие сте укрили улики. — Ечевария бръкна в джоба си и извади запечатан пластмасов плик, в който бе айподът на Джен.

Дейвис се затрудни как да отговори. Имаше много варианти — че е попаднал съвсем скоро на аудиозаписа, който би могъл да представлява интерес за полицията; че си е позволил да задържи устройството като лична вещ на дъщеря си или дори като част от разследването на катастрофата. Но не опита нито една от възможностите.

— Не разбирам — каза вместо това.

— Какво не разбирате?

— Нищо. Катастрофата, изчезналите пасажери, изстрелите и фалшивите самоличности. Всичко е толкова нескопосано и очевидно.

— И сигурно смятате, че дори колумбийски детектив би трябвало да схване, че става дума за дело на престъпни сили?

Дейвис не се поддаде на провокацията.

— Онзи, който е зад това… практически рекламира извършеното престъпление. — И обясни теорията си за отклоняването на самолета и похищението на момичетата.

— Това ли мислите, че се е случило? — поиска да се увери Ечевария.

— Не е доизпипано. Авторите на замисъла са уверени в две неща. Първо, изглеждат сигурни, че само един човек извън Колумбия разбира какво се случва.

— И кой може да е този човек?

— Бащата на Кристин Стюарт.

Ечевария приглади с ръка широките си мустаци в театрален жест на размисъл.

— А второто нещо?

— Хората, които търсим… те са сигурни, че няма да ги заловим.

Полицаят сви рамене.

— Идеите ви, господин Дейвис, неизменно са много забавни. Ще ми липсват. — Извади от джоба си американски паспорт — не беше необходимо Дейвис да се досеща чия снимка има вътре — и му го подаде през решетката. — Времето ви тук приключи. Външното ни министерство изпрати нота, че искаме да ви приберат оттук. Получихме незабавен отговор… мисля, от вашия НКБТ: отзован сте незабавно. Следващият полет за Вашингтон е утре в седем сутринта. Вземете го на всяка цена! Дотогава ще се престоря, че не съм чувал за новите неприятности, в които сте се забъркали.

Дейвис го погледна и попита:

— Имате ли деца, майоре?

Не последва отговор.

— Предполагам не, защото ако имахте, щяхте да разберете защо няма да тръгна заникъде… без дъщеря си.

— Сеньор, не допускайте грешка! Вчера сте нападнали четирима полицаи пред много очевидци. Да не забравяме и убийството на полковник Маркес. Неговото разследване е още на ранна фаза и би трябвало да ви разпитам подробно. Правя ви предложение, което няма да повторя — тръгнете си, докато имате тази възможност. Влиянието ми не е безгранично. Ако влезете в съда за тези престъпления, най-вероятно ще се озовете на доста по-непривлекателно място от това. И то за много, много дълго време. — Дейвис не отговори и майорът продължи: — Можете да бъдете сигурен, че разследването на катастрофата и съответно съдбата на дъщеря ви ще продължи. Отделът ми поема случая изцяло, докато не бъде намерен подходящ заместник на бедния полковник Маркес.

— Което ще отнеме дни, дори седмици.

Полицаят само сви рамене.

— Отделът ви няма представа от авиация.

Ечевария пак бръкна в джоба си — започваше да прилича на лош фокусник — и му подаде малко листче.

— Ако моят съвет не ви звучи достатъчно убедително, може би това ще повлияе на решението ви. Намери го в стаята ви един от полицаите, които нападнахте.

Бележката бе написана с печатни букви:

„РЕЙНО“ ПРЕДИ ДВЕ СЕДМИЦИ. ПОЗВОЛИЛИ СТЕ НА ДЪЩЕРЯ СИ ЧАША ВИНО. НАПУСНЕТЕ СТРАНАТА ВЕДНАГА, АКО ИСКАТЕ ДА Я ВИДИТЕ ПАК.

Стомахът на Дейвис се сви. Всички мускули в тялото му се напрегнаха и той изгледа полицая.

— Ще открия дъщеря ви — обеща Ечевария. — Но ако останете в Колумбия, се опасявам, че тя няма да е в желаното от вас състояние. — Помълча, после направи знак на надзирателя в края на коридора. Той дойде с връзка ключове и отключи килията. — Сбогом, господин Дейвис — каза Ечевария и го покани с жест към широко отворената врата.

Дейвис се почувства като войник в стар военен филм, на когото предлагат свобода, но той очаква да го застрелят в гръб при опит за бягство. Искаше да му върнат айпода на Джен, но знаеше, че е безполезно да го споменава. Мина покрай Ечевария и излезе в дългия коридор.

След малко вече беше навън. Тъмнината се сгъстяваше, насечена от светлите прозорци и фаровете на минаващи коли. Нямаше представа в коя част на града се намира, но видя светлините на планината — Монсерат — отляво. Зави в обратна посока. Във всеки град летищата са строят по-далече от планините и Богота не бе изключение.

Рамото го болеше, а главата му се въртеше след двата удара — единият с палката и другият с надрасканата бележка в джоба му. „Напуснете страната, ако искате да я видите пак“.

Знаеше, че не може да го направи. Можеше да се наложи да претърси хиляда квадратни километра джунгла или да бъде затворен в друга килия, но всъщност не се налагаше да взема никакво решение. Щеше да открие Джен или щеше да умре, докато опитва. Опитваше се да претегли практическите последици на това заключение, когато от някакъв безистен се разнесе глас:

— Джемър Дейвис?

Той погледна нагоре и видя страничен вход на полицейския участък — врата, която изглеждаше неизползвана от години. Над входа пишеше: PROHIBIDA LA ENTRADA. От сянката се показа небрежно облечен мъж с външност на скандинавец. Беше висок и добре сложен, с дълга руса коса, падаща върху раменете, и гъст мустак. Истински викинг, загубен в тази част на света, със свободна памучна риза и износени дънки.

— Кой сте вие? — попита Дейвис.

Тънка усмивка. Ясносините очи блеснаха под светлината от уличния стълб.

— Онзи, който току-що ви извади от затвора.

 

 

Дългата лимузина стоеше неподвижна на черната писта на границата между щатите Мериленд и Вирджиния. Рампата беше осветена в сярножълта мъгла, а наблизо, като вечно бдителна хищна птица, чакаше издължен частен самолет в цвят яйчена черупка. На задната седалка на лимузината, отделени с непрозрачна преграда, седяха Фредерик Странд, изпълнителен директор на „Група Аламоса“, и началник-кабинетът на вицепрезидента Бил Евърс. С напрегнат глас след прекаран в пътуване мъчителен ден Евърс даваше последни указания на Винсънт Кехоу.

— Още не знам с кого си имаме работа. Ако изобщо е възможно, бихме желали да разберете това, в случай че проблемът възникне пак.

— Началникът ви ще разполага с повече огнева мощ след няколко месеца? — предположи Кехоу.

Странд го изгледа сурово.

— Не ви се плаща, за да упражнявате хумора си или да правите предположения, Кехоу. Забравете това.

— Слушам, сър. Извинете.

Намеси се Евърс:

— Не забравяйте основната си цел, а тя е първо и най-вече да върнете момичето живо и здраво.

Кехоу обеща да го направи и две ръкостискания по-късно вече крачеше енергично по пистата с голям куфар в ръка. Двамата в лимузината го проследиха да се качва по стъпалата и да се скрива в големия „Гълфстрийм“, всъщност същия G-III, откарал Джемър Дейвис в Колумбия само преди няколко дни. Вратата на самолета се затвори и двата турбовитлови двигателя се събудиха за живот.

— Ще се справи ли? — попита Евърс.

— Да върне момичето ли? Мисля, че да. Парите са много, което, знам го от опит, е залог за успех. От друга страна, мисля, че те не са глупаци. Само след няколко месеца Мартин Стайвесънт ще е последният човек на земята, когото някой с всичкия си би искал да ядоса.

— А другото? Ще може ли Кехоу да идентифицира с кого имаме работа?

Странд реши да се подсигури:

— В това не съм толкова сигурен. Зависи колко са внимателни. Но получим ли момичето, останалото е несъществено. Мисля, че всички ще бъдат доволни.

Телефонът на Странд издаде мелодичен сигнал и той прочете новополученото съобщение.

— Нашият господин Дейвис се оказа пълен провал. Не успя да се опази дори от ареста.

— Арест?

— За жестоко пребиване на четирима полицаи.

— Четирима? — Евърс поклати глава. — Този човек ще ни съсипе репутацията. Нищо чудно, че не е стигнал до никакъв резултат.

— Заслужаваше си да опитаме. Когато атакуваш подобни проблеми, добре е да го правиш от всички възможни ъгли. За щастие „ъгълът“, който Кехоу носи в куфара, е по принцип най-ефикасният. Но вие се справихте добре с намирането на толкова много пари за толкова кратко време.

— Струваше ни скъпо — оплака се Евърс.

— Посланическо място?

— По-лошо — министерска позиция.

— Коя? — попита Странд.

— На финансите.

Странд изгледа Евърс за момент, после си спомни, че министърът на финансите бе обявила намерението си да се оттегли в края на текущата администрация. Естествено, че беше любопитен кой ще я замести, още повече че информацията бе валутата в този град. Мениджър на хедж фонд от Уолстрийт? Партньор на Голдман Сакс? Странд знаеше, че не може да попита, и се примири, че ще научи отговора едва през пролетта.

Самолетът със сержант Кехоу започна да рулира по пистата и след две минути се заби в небето.

— Кехоу обаче имаше право — каза Странд. — Ако Стайвесънт спечели изборите… няма да има повече нужда от такива като мен. На негово разположение ще са целите въоръжени сили на Съединените щати.

— Тревожите се за работата си? — шеговито попита Евърс.

Адмиралът в оставка се засмя.

— В никакъв случай. Междинните избори за Конгреса са винаги зад ъгъла. Четиристотин трийсет и пет членове на камарата, една трета на Сената — всички те ще треперят дали ще ги преизберат. С такава клиентела, господин Евърс, винаги ще имам работа. Винаги.