Уорд Ларсен
Пасажер 19 (43)

43.

Макбейн тичаше двайсет метра пред него и това вбесяваше Дейвис. Истината, че агентът на УБН имаше телосложението на бегач, а освен това бе и десет години по-млад, нямаше значение, защото на километър-два напред беше неговата дъщеря. Дейвис затича по-бързо и почти беше настигнал Макбейн, когато той внезапно спря. Дробовете му пухтяха като ковашки мехове.

Агентът извади телефона, а Дейвис се прегъна на две до него с ръце на коленете.

— Остаряваш, пехотинецо — подкачи го Макбейн.

— За твое… сведение… аз играя… ръгби — обясни Дейвис, докато дишаше на пресекулки, — а в този спорт не се грижим да изпреварваме съперника. Там е… по-директно.

След къс разговор Макбейн предаде последните новини от Йоргенсен:

— Джиповете още са в имението на километър пред нас. Но май вече сме изгубили елемента на изненадата. Преди няколко минути войниците са се разпръснали из джунглата.

— Разпръснали? Както се прави при изграждане на отбрана?

— Не може да се каже със сигурност. Разгърнали са се въоръжени и сега всички са в движение.

— Прилича ми повече на издирване.

— Възможно е. Мислиш, че дъщерята на вицето е избягала? Или твоята дъщеря?

„Да, защо не — помисли Дейвис. — Ако Джен е видяла възможност да избяга, сигурно се е възползвала от нея“.

— Да се надяваме. От друга страна, възможно е пилотът на каравана да ги е предупредил, преди да кацнем. Или край поляната да е имало още някой, когото не сме забелязали.

— В който случай — подчерта Макбейн — те знаят, че ние двамата сме тръгнали към тях.

Спогледаха се. И двамата знаеха. Нямаше начин да се разбере.

— Опитват се да удължат полета на дрона чрез икономия на гориво, но критичната точка наближава — продължи Макбейн. Едно е сигурно — онзи път е единственият за влизане и излизане от имението, така че със сигурност се наблюдава. Ще трябва да влезем в джунглата и да изминем остатъка през нея. И ще е още по-трудно, понеже „червените“ вече са там.

— Да — съгласи се Дейвис. — Но все още има шанс да не знаят, че идваме. Това би означавало, че търсят Джен или Кристин, а може би и двете. Ще очакват две колежанки, а не нас.

— Чудесно. — Макбейн се ухили.

Кехоу реши, че не му плащат достатъчно. Седеше на влажна почва и беше вързан със „свински опашки“ за бронята на един от джиповете. Слънцето нагряваше жестоко черната му качулка, поради което той се потеше обилно в тропическата жега. За да бъде удоволствието пълно, отначало го бяха сложили да седне върху мравуняк и сега десният му крак бе възпален от безбройните ухапвания на някакви кръвожадни амазонски насекоми. Въпреки помръдванията и почесванията чрез триене на крака гадините се наслаждаваха в обувките и чорапите му и хапеха на воля. Не за първи път Кехоу се замисли дали да не прекрати работата на терен. Консултантската дейност щеше да бъде върхът на скуката, защото когато се сблъскаш с гнездо жилещи насекоми, е достатъчно да извикаш съответните хора и те да напръскат дюшемето на офиса.

Размишленията му бяха грубо прекъснати от крачки, които се приближиха до него и спряха.

— Нашите задължения по сделката са изпълнени — каза Кехоу. — Може ли най-после да приключваме?

— Търпение — каза гласът, в който Кехоу вече разпознаваше водача на жалката банда. — Сигурен съм, че знаеш испански и следователно знаеш, че момичето не е налице.

Кехоу го знаеше прекрасно.

— Не е налице? Изразът издава надежда от ваша гледна точка.

— А от твоя гледна точка е най-добре да се надяваш да бъде открита скоро. Иначе, приятелю, остават малко възможности.

„Само една“, помисли Кехоу. Вече беше направил това пресмятане и за свое разочарование бе установил, че не разполага с план за действие в непредвидена ситуация като тази. „Ами ако момичето избяга?“ Реши да възприеме позитивна тактика:

— Бих могъл да помогна с участие в издирването. Възможно е да е наблизо и да реши да ми отговори. Приберете хората си и ме оставете да опитам. Ако я намеря, ще си тръгнем… и всички ще са доволни.

Командирът помълча, може би обмисляше предложението.

— Да… но ти вече престоя тук по-дълго, отколкото нито ние, нито вие сте очаквали. Не мисля, че съм готов да ти дам такава степен на свобода. Сигурен съм, че си инструктиран да разбереш колкото може повече за мен и екипа ми.

— Екип? Така ли наричаш тази паплач?

Усети някакво размърдване и нещо твърдо се заби в главата му. За миг пред очите му светнаха звезди, после светът отново бавно се върна на краката си.

— Дори с качулка на главата си чул достатъчно, за да ни вгорчиш живота. Ако малкият ни проблем се разреши скоро, съм склонен да приема сделката ни за приключена. Ще ти бъде разрешено да си тръгнеш, а ние ще вземем мерки да избегнем наказателни действия. От друга страна, ако тези глупави момичета продължат да се…

— Момичета? — попита Кехоу. — Плащам само за една. — Ботушите отново се размърдаха и Кехоу се стегна за нов удар. Нищо не се случи обаче и той усети, че е регистрирал малка победа. Изглежда, държаха още едно момиче. Кое бе то и защо бе тук, не го касаеше. Кехоу обаче бе свестен човек и съвсем не от онези, които можеха да седят и да гледат как силните изяждат слабите. Опитваше се да вмести наученото в болящата го глава, когато дойде краят на утринното безгрижие. Чу някакво „уууууш“, последвано от пиротехническо „поп“.

Изпърхаха изплашени птици. От всички страни се разнесоха викове. Гласовете се смесваха от джунглата, неотличими и неразбираеми. Напомняха му за общия шум от тълпа на полупразен стадион. Те всички виждаха онова, което Кехоу бе чул.

Командирът хукна нанякъде, като крещеше заповеди.

Второ „уууууш“, от малко по-друг ъгъл, и второ „поп“. Този път Кехоу бе сигурен, че е разпознал звука — или по-скоро най-общо знаеше от какво е. Но не разбираше кой стои зад всичко това. Момичетата не бяха обучени, едва ли разполагаха с екипировката, а на него му бяха казали да не очаква помощ отникъде. Това на свой ред означаваше, че зад тези звуци не стои никаква американска „кавалерия“. А колумбийската армия определено нямаше да подходи към проблема по точно този начин.

Следващо „уууууш“… Ново „поп“.

Сякаш бяха под разгръщаща се атака.

„Кой, по дяволите, е това?“, запита се Кехоу.