Уорд Ларсен
Пасажер 19 (20)

20.

Дейвис отвори втора бутилка вода. Улови се, че гледа камиона с багажа. Двамата души, помогнали му да повдигне крилото, още бяха там и тъкмо вдигаха задния капак. Явно бяха завършили с изпразването на товарния отсек, а това означаваше, че камионът скоро ще се отправи към цивилизацията. Той тръгна към тях и когато се приближи, спря на няколко крачки и погледна ботушите им. После, удовлетворен, попита:

— Момчета, към града ли потегляте?

— Si, con los equipajes — отговори кандидатът за ортодонтско преобразяване. Изведнъж английският му стана не толкова гладък и Дейвис разбра, че се опитват да се измъкнат, преди да ги е хванал за някаква работа. За щастие разбра важната дума в отговора на мъжа, понеже вече я бе виждал в терминалите по летищата.

— Окей, тръгвате с багажа. За колко време ще се приберете?

— Два часа… три. Зависи.

„Тук винаги зависи“, помисли Дейвис.

— Имате ли нещо против да пътувам с вас? Хеликоптерът ще закъснее много, а аз трябва да се прибера възможно най-рано.

Двамата колумбийци размениха скорострелно няколко думи, чийто смисъл остана напълно скрит за Дейвис. Накрая англоговорещият каза:

— Да, окей. Но ще трябва да пътувате отзад.

На Дейвис кабината му изглеждаше достатъчно голяма, за да побере четирима, но автостопът си беше автостоп. Така че се съгласи:

— Става.

Двамата тръгнаха към кабината, а Дейвис преметна крак през задния капак… и изведнъж спря.

— Кажете ми нещо…

Войниците замръзнаха.

Той посочи с пръст нахвърляния отзад багаж.

— Това тук вече претърсено ли е?

— Не мисля, сеньор. Вчера докараха кучета, за да душат за наркотици, но те не намериха нищо.

И преди Дейвис да се сети за още нещо, двамата се качиха в кабината.

Дейвис се прехвърли през капака и се приземи сред багажа. Каросерията бе скрита под зелено брезентово платнище, закачено в четирите ъгъла в неудачен опит товарът да се предпази от слънцето и дъжда.

Камионът потегли и след десетина секунди Дейвис съжали, че не си бе извоювал място отпред. Пътят бе ужасен, амортисьорите сякаш подчертаваха всяка неравност, а вибрациите на двигателя се предаваха право в костите му. Слънцето излезе иззад облаците. Камионът се носеше по извиващия се път между две стени от плътна зеленина.

В предната част на платформата бяха хвърлени две назъбени парчета метал — ако не грешеше, това бяха частичните останки от опашката и носещата греда на задната половина. Останалото бе безразборно нахвърлян багаж. Дейвис седна стратегически в средата на стигащата до коляно купчина куфари и пътни чанти. Камионът подскачаше лудешки, но Дейвис улови ритъма и успяваше да запази равновесие, държейки се със само една ръка за канатата. Никога досега не бе разглеждал веществени доказателства в каросерията на движеща се машина. Но не за първи път се намираше сред купчина багаж, който никога нямаше да бъде потърсен от собствениците си.

Всъщност Дейвис гледаше около осемнайсет багажа с различна форма и големина. Започна отзад напред, поглеждайки първо стикерите. Системата за проследяване на „Так Еър“ печаташе името на всеки пасажер върху сгъваем лепящ се стикер в общоприет за авиолиниите формат. Дейвис съпоставяше всяко име със списъка на пасажерите, който вече бе запомнил. Сравняваше тази информация и с имената и адресите, оставени от самите пасажери в специалните джобове на багажите им за целта. Всички съвпаднаха с изключение на един, който бе с често срещано фамилно име — явно жената бе взела назаем куфара от роднина и бе пропуснала да смени информацията със своята.

Намери чантата на Томас Мълиган в центъра на купчината. Отдели я встрани и продължи с останалите. Стомахът му се сви на топка, когато видя чантата на Джен — тя едва се познаваше. Беше кална и със скъсан цип. Подмина я, защото личните вещи на дъщеря му нямаха никаква стойност за разследването. Или поне така смяташе той.

Когато стигна до предната част на купчината, се увери, че Мълиган е чекирал само един багаж. Освен това не намери багаж на името на Кристин Стюарт, което бе любопитно. Върна се и взе куфара на Мълиган, който бе доста лек. Сложи го легнал върху останалия багаж. Дръпна ципа и отметна горнището.

Отначало не видя нищо интересно. Няколко чисти ризи, изгладени панталони, обувки. Но като разрови по-надълбоко, Дейвис напипа нещо познато. Под сгъната и закопчана догоре риза, скътан в самия център на багажа, лежеше кобур за през рамо с оръжие в него. Дейвис нямаше никакво съмнение, че това е служебният пистолет на Мълиган — полуавтоматичен „Зиг Зауер“. Имаше и два резервни пълнителя, заредени. Дейвис остави пистолета, където си беше, и продължи да рови по дъното на куфара. Намери несесер за бръснене, туристическа ютия, дезодорант — все неща, които един командирован бизнесмен би взел. Камионът изведнъж пропадна в кошмарна дупка и Дейвис излетя във въздуха. Падна обратно на коляно и се замисли какво да прави. Изкушаваше се да вземе зигзауера и да го пъхне под колана си. Беше сигурен, че багажът се е разминал с предварителния оглед. Ако го бяха направили, екипът на Маркес щеше да е намерил оръжието и щеше да го е прибрал на сигурно място.

Неохотно се отказа от мисълта да задържи пистолета. В разгара на разследването въоръжаването с откраднати улики щеше само да внесе ненужни усложнения.

Но намирането му отговаряше на един въпрос — ако Мълиган бе на борда, за да защити Кристин Стюарт, защо не го бе направил? Сега Дейвис знаеше. Мълиган бе пренасял оръжието си в чекиран багаж вероятно защото колумбийските власти не му бяха разрешили да го остави в себе си. Това на свой ред поставяше нов, по-важен въпрос: кой бе знаел, че Томас Мълиган ще е на борда на конкретно този полет? Едва ли беше случайност, че единственият застрелян пасажер бе невъоръжен агент на ТС.

Затвори ципа на куфара и го хвърли обратно върху купа. Облегна се и се опита да намери удобна поза, но подскачанията на камиона правеха това невъзможно. Насили се да затвори очи и се замисли за Джен. После мислите му се прехвърлиха върху калта и тревата по блока на колесника и пистолета в куфара. След това се сети за липсващия пилот и тримата убити, единият от които оставаше загадка. Но докато двутонният камион го подхвърляше немилостиво, мислите му неизменно се връщаха към една все по-голяма мистерия.

Коя, по дяволите, бе Кристин Стюарт?

 

 

Стигнаха в Ел Сентро малко преди шест вечерта. Шофьорът паркира пред малък склад, който бяха наели, за да съхраняват в него багажа. Дейвис благодари на двамата, че са го докарали, и влезе в централния корпус.

Маркес беше зад бюрото си. Дейвис се поколеба, но продължи покрай вратата му към компютърната зала. Единственият човек там бе млада жена в екип за работа в джунгла, която се преструваше, че не го забелязва. Дейвис отиде при копирната машина — голям офис модел на „Ксерокс“, чийто панел за управление светеше подканващо в зелено: „Готов съм, използвай ме“. Дейвис не му обърна внимание. Взе кошчето до машината и го вдигна високо.

Младата жена стана и припряно излезе от залата.

Въпреки всичките си усилия да се модернизира, Колумбия, или поне Богота, така и не бе възприела практиката на рециклиране. Дейвис обърна кошчето и по линолеума се посипаха най-различни отпадъци. Кенове от безалкохолни напитки, опаковки от храна, топчета опаковъчен стиропор и най-вече хартия. Кошът бе голям и Дейвис подозираше, че не е бил изпразван от началото на кризата. Не трябваше да е Холмс, за да досети кои документи ще се окажат на върха на преобърнатата купчина.

Започна да ги преглежда един по един. Седмият се оказа онова, което търсеше. Той го взе и отиде в офиса на Маркес.

— Трябва да поговорим — каза, като влезе, без да почука.

Видимо измъченият полковник го покани със знак да седне.

— Намерихте ли нещо полезно на площадката?

— Всъщност искам нещо от вас. Искам да видя данните от черната кутия. Разполагаме ли вече с тях?

Лицето на Маркес потъмня. Той стана, отиде до вратата и внимателно я затвори. Това бе различен Маркес от онзи, който бе посрещнал Дейвис на летището. Изглеждаше някак по-крехък и изражението му бе като на болен от коварна болест, който очаква всеки момент да му мине магически. Човек на смъртен одър.

— С кутиите има проблем.

— Какъв проблем?

— Разбрах за него едва днес следобед. Техниците казаха, че изтеглената информация е абсолютно неизползваема… както полетните данни, така и аудиото.

Дейвис замръзна.

— Това наистина е проблем! — Нещо го бе глождило през цялото време — в крайна сметка кутиите бяха намерени рано в понеделник, а от тях не бе постъпила никаква информация. — При разбиването ли са били повредени?

— Не, и двете бяха взети в перфектно състояние.

— Как тогава е възможно да нямаме данни?

Мъченическа въздишка.

— Оказва се, че поддръжката на „Так Еър“ е свалила и двете кутии два дни преди катастрофата за задължителна профилактика. Когато са ги монтирали обратно, техниците явно са пропуснали да свържат кабелните снопове. И към двете кутии…

Дейвис обмисли чутото и се осмели да предположи:

— В такъв случай разполагаме с данните за полет, състоял се три дни преди нашия.

— Именно.

— Пилотите не са ли били длъжни да проверят тази функционалност по време на предполетната проверка?

— Да, има самотест. И пилотите е трябвало да го изпълнят преди всеки първи полет за деня, съгласно инструкциите за работа в „Так Еър“. Самият тест няма отношение към ежедневната работа. Но съм чувал, че някои пилоти го игнорират…

Дейвис не беше изненадан. Знаеше, че пилотите имат много грижи и невинаги проверяват абсолютно всичко в кабината. А що се отнасяше до така наречените черни кутии, на света имаше само една група хора, която се интересуваше от правилното им функциониране — следователите като Маркес и него.

— Това ни връзва ръцете — безпомощно каза Дейвис.

— Да — съгласи се Маркес. — Аудиозаписът със сигурност щеше да обясни случилото се в пилотската кабина.

Дейвис не беше толкова сигурен. Него повече го интересуваха полетните данни, които щяха да му разкрият курса на самолета преди фаталното му разбиване.

— А успяхте ли да разберете защо не сме имали пингове? Аварийните маяци би трябвало да се включат след катастрофата.

— И това е нещо, което също научих днес. Инспектирахме маяците и се оказа, че единият е бил с паднала батерия. Другият е дефектирал, но не сме сигурни защо. Сигурен съм, че след време ще научим причината.

Дейвис се размърда на стола си.

— Всичко това не ви ли се струва крайно необичайно? Ние тук с вас двамата си блъскаме главите да намерим обяснение за липсващи пътници и изчезнали пилоти. Трима екзекутирани по време на този полет, за бога! Никога не съм имал разследване с толкова ясен криминален момент. А вие сега ми казвате, кършейки пръсти, че някакъв си техник неумишлено е изключил два от най-надеждните източници на информация! На всичко отгоре и двата аварийни радиомаяка са отказали едновременно, което, разбира се, е направило по-трудно откриваемо мястото на разбиването. Каква е вероятността за всичко това според вас?

Маркес не отговори.

— Знаете ли, върнах се преди малко от площадката с камион. Не беше върхът на комфорта, но ми даде време да помисля за някои неща. И не говоря за останките от самолета или профилите на пилотите. Мислех си за вас, полковник.

Маркес седеше неподвижно, лицето му беше безизразно.

— Мислех си колко добре е организирано това разследване. Само едно денонощие след катастрофата вие намирате сграда и я оборудвате с работещи компютри, свързани към света. Това е много ефективно. Не, това е върхът на ефективността. Лично аз никога не бих могъл да се справя толкова добре. — И Дейвис се наведе напред и сложи на бюрото страницата, която беше взел от коша до копирната машина.

— Какво е това? — попита Маркес.

— Не знам. Някаква процедура за отстраняване на неизправност при архивиране в мрежа на Windows. Предполагам, че е била изтеглена и разпечатана, защото техникът е имал проблем с инсталирането в първия ден.

— И това е важно за разследването ни?

— В никакъв случай. Важното е в долния край на страницата… ето тези ситни букви и цифри. Те са били отпечатани в онази стая миналия петък вечерта. В деня преди катастрофата.

Маркес гледаше безмълвно листа.

— Също се замислих как така се случи, че военен патрул е имал учения точно в района на падането на самолета. Голям късмет, нали? Хората започнали да търсят оцелели и дори отцепили мястото на разбиването преди хеликоптерът да стигне дотам.

— Какво намеквате? — с равен глас попита Маркес.

— Говорих с няколко войници от патрула. Казаха ми, че не е имало никакво учение. Имало е още два отряда в района, но никой от тях не е бил на учение. Никакви тактически маневри, никакви ориентирания в джунглата. Просто са били пратени там, като на къмпинг… и са чакали самолетът да се разбие едва ли не в скута им.

— Казвате… че съм планирал тази катастрофа?!

Дейвис поклати глава.

— Не мисля, че сте толкова умен.

— Махайте се! — отсече Маркес с омраза.

Дейвис стана, но не тръгна към вратата. Вместо това се надвеси заплашително над бюрото на полковника. Между телата им имаше един юмрук разстояние.

— Дъщеря ми е някъде там и аз ще я открия. Просто не заставайте на пътя ми!

Маркес също стана и изръмжа:

— Съберете си багажа и си вървете у дома! Вече не сте част от това разследване.

— Не съм ви подчинен, полковник, така че никъде няма да заминавам. Можете да изискате отстраняването ми по официалния ред, но това ще ви отнеме много време.

Маркес понечи да каже нещо, присвил очи в цепки, но се въздържа.

След минута Дейвис вървеше целеустремено в топлата вечер, вперил поглед напред. В един момент човекът, с когото се размина, се отмести встрани и долепи гръб до близката стена. Дейвис бе толкова потънал в мисли, че дори не го забеляза.