Уорд Ларсен
Пасажер 19 (16)

16.

Джемър стана по изгрев и първата му спирка бе в ресторанта, където малко по малко ставаше редовен клиент. Поръча си голямо кафе, за да се зареди с енергия за ходенето до щаба и да се пребори с умората, която усещаше, че се настанява за трайно в него. Плати от намаляващия запас долари и току-що бе излязъл под вече заслепяващото утринно слънце, когато даденият му от посолството телефон сигнализира за получено съобщение. Маркес изискваше присъствието му на среща в осем, в която щеше да участва и Ечевария. Понеже му предстоеше само десетминутна разходка, Дейвис отговори, че ще пристигне един час по-рано.

Когато се размина с едва гледащия офицер от нощната смяна, който току-що си тръгваше, сградата беше притихнала, а чашата му празна. Дейвис видя на пропуска ново лице, затова отиде при човека и му подаде ръка:

— Джемър Дейвис.

Мъжът отговори:

— Паскал Делакорт.

Акцентът му можеше да бъде само парижки — Дейвис знаеше, понеже бе ходил там много пъти и знаеше френски перфектно. Делакорт бе едър, малко по-висок от Дейвис, макар и не толкова широк в раменете. След по-малко от минута се изясни, че Делакорт наистина е французин, а след още две се разбра, че също играе ръгби, което за Дейвис бе доказателство за сериозни мисловни способности и добродетелен характер.

— Аз съм инженер-конструктор за ВТА^[1] — каза Делакорт. — Ние изработваме две трети от основния фюзелаж на ARJ-35.

Дейвис добре познаваше ВТА европейски консорциум, доставящ части за почти всички авиокомпании по света. На хартия Делакорт тук щеше да бъде технически консултант. В действителност щеше да бъде повече като представителя на Pratt & Whitney — внедрен корпоративен шпионин, който щеше да подава на ВТА изпреварваща информация в случай на нежелано внимание в тяхна посока. За разлика от повечето разследващи, Дейвис гледаше положително на подобна практика. Хората, изпращани на подобни мисии, обикновено бяха топ инженери, така че бе все едно да имаш на разположение Оз, за да ти обясни своята машина. Или поне малка част от нея.

— Пристигнах снощи — каза Делакорт.

— Въведоха ли ви вече в ситуацията?

— Не, обещаха да го направят днес следобед. Междувременно се надявам да ме закарат до площадката, за да направя предварителен анализ.

Дейвис се поколеба дали да не разкаже на Делакорт с няколко думи какво са открили до момента, после реши, че не му е работа. В крайна сметка разследването постепенно се превръщаше в потъващ кораб и контролът над информацията бе една от последните кофи на разположение на Маркес.

— Чух за вас това-онова, мосю Дейвис — каза Делакорт. — Наистина ли дъщеря ви е била на борда на самолета?

— Вписана е като пасажер, но засега две тела липсват и Джен е една от тях.

— Да се надяваме на най-доброто, в такъв случай.

— Да, благодаря — кимна Дейвис.

Делакорт се извини: трябвало да подреди препоръчителните си писма. Дейвис се обърна към компютъра и започна да преглежда записите за случилото се през нощта. Възприетата от Маркес система не беше лоша. Полевите екипи, лабораторните техници и провеждащите разпити прехвърляха нередактираните си доклади в централна база данни, която след това се обработваше от персонала и се организираше в предварително създадена структурна рамка. Дейвис потърси нещо интересно в проведените вчера разговори: едната група от тях със задачата да се установи дали трупът в кабината е на Рейна, а другата — за да се състави профил на заподозрения похитител Умбрис. След десет минути разбра, че няма никакви новини за нито един от двамата.

Доля си кафе от грамадната кана — никоя катастрофа не може да бъде успешно разследвана без такава — и тъкмо се готвеше да се настани пак пред компютъра, когато Маркес и Ечевария дойдоха едновременно.

Маркес погледна Дейвис и го привика с пръст. Без да кажат нито дума, двамата колумбийци влязоха направо в заседателната зала. Дейвис пое дълбоко дъх и ги последва.

— Още не сме намерили дъщеря ви — без предисловие го информира Маркес, когато Дейвис влезе при тях.

— Това е добре — малко колебливо отговори Дейвис. — Или поне се надявам да е така.

— Добро утро, господин Дейвис — поздрави го Ечевария.

— Buenos dias.

Леко отегчен, Маркес извади куп документи от тумбестата си чанта и започна срещата.

— С майор Ечевария атакувахме нещата по независими пътища и вчера и двамата се опитахме да отговорим на въпросите около командир Рейна и нашия готвач от Картахена. Спря и погледна Дейвис в очите. — Оказахте се прав за тялото в кабината, то не е на Блас Рейна. Това бе потвърдено от членове на семейството, както и от главния пилот на „Так Еър“.

— Някаква представа на кого може да е?

— Не — включи се Ечевария. — Моето ведомство е най-добро в идентифициране то на неизвестни лица, но до момента нямаме успех. Никакви отпечатъци в нашата база данни не съответстват на тези на мъжа в моргата, а и не открихме по тялото му или в облеклото му нищо, което да ни подскаже самоличността му. Разполагаме с добър софтуер за разпознаване на лица, но при това състояние на трупа той е безполезен. Зъбната карта може да се окаже полезна след време… Засега обаче мистерията е пълна.

— Някаква представа къде се намира истинският командир Рейна?

Това, изглежда, бе в сферата на Маркес.

— Разпитахме осем членове на семейството му и трима втори пилоти, с които е летял. Поддържал е малък апартамент в квартал Германия, адресът му не е бил съобщен на „Так Еър“. Претърсихме го основно, но не намерихме нищо, което би хвърлило светлина върху изчезването му. Рейна е бил видян там за последен път от съсед в нощта преди катастрофата.

Дейвис потърка брадичката си и попита:

— Замесени ли са вече „Так Еър“?

— В какъв смисъл? — не го разбра Маркес.

— Шансът е малък, но трябва да изключим възможността трупът да е на друг командир на компанията. Може да е имало смяна на екипажа в последната минута, която да не е била отразена документално, а не е изключено и двама командири да са разменили разпределенията, без да съобщават на никого. Ако Рейна е хванал някого да поеме полета му, сега може да се излежава в апартамента на приятелката си. Такива неща не са чак толкова необичайни.

Двамата офицери се спогледаха и Маркес каза:

— Ще разпоредя да се провери, но ми се струва много лесно измъкване от ситуацията.

„На твое място, щях да търся именно такова“, помисли си Дейвис, а на глас каза:

— Добре, значи имаме втори пилот, който е бил екзекутиран, и неидентифициран командир, също застрелян в главата. Нещо от трасологията? — Този въпрос беше към Ечевария.

— Не — поклати глава той. — Ако включим и застреляния с два куршума пасажер, би трябвало да открием четири куршума и може би четири гилзи. За нещастие до момента не сме открили нищо.

— Това не ви ли се струва странно? — попита Дейвис. — Да, знам, че това е катастрофа и че при удара на метал в земята се случват необичайни неща. Но не би ли трябвало поне един от тези куршуми да се е забил в парче изолация, да кажем? — Никой от двамата не му отговори и той продължи: — Ами оръжието? — Погледна последователно и двамата, но погледите им бяха празни. Обърна се към Маркес и в тона му прозвуча безсилие: — Знаете ли, полковник… напоследък не спя добре. А когато не спя добре, ставам… изнервен. Не, думата не е достатъчно силна — ставам раздразнителен. Я да видим сега… Теорията ви е, че нашият методично действащ похитител застрелва пасажер двукратно, после разбива вратата на кабината, застрелва двамата пилоти и накрая заключва разбитата врата, преди тълпата отвън да се организира. Правилно ли ви разбирам?

Лицето на полковника беше вкаменено. Ечевария открито се наслаждаваше на притеснението на Маркес.

Дейвис продължи:

— При този сценарий в кабината трябва да има пистолет. Защо не сме го открили досега?

— Оръжието може да е изхвръкнало при разбиването — изтъкна Маркес.

— Изхвръкнало?

— Прозорец L-1^[2] се е счупил.

— Казвате, че оръжието е излетяло по идеална траектория през единствения отвор в кабината и се е запиляло някъде навън? — Дейвис поклати глава. — Дори да разгледаме сериозно тази нищожна възможност, нека припомня, че пистолетът представлява парче много плътен метал. С оборудването, което използваме, и както претърсваме джунглата сантиметър по сантиметър… убеден съм, че досега щяхте да го откриете.

Маркес не каза нищо: признаваше, че неубедителната му теория не издържа на аргументите на Дейвис.

Мълчанието разчупи Ечевария:

— Патоанатомът смята, че и трите убийства са извършени с оръжие от един и същи калибър. Според доктор Гусман трябва да търсим 9-милиметрово оръжие. Ако открием някакви куршуми, трасологията ще ни каже със сигурност.

Без да отслабва атаката си, Дейвис заби поглед в полковника и попита:

— Кажете ни какво научихте за вашия похитител.

Маркес не отговори и Ечевария го направи вместо него:

— Това е задънена улица. Разпитани са над десет души, познаващи Умбрис, и всеки от тях заявява, че самата мисъл той да е похитител е нелепа. Бил е на шейсет и две, женен от трийсет. Четири деца, шест внуци, напоследък се грижел за старата си майка. Живял в една и съща къща от 1980-а, без никакви намеци за крайни политически възгледи или финансови проблеми… поне нищо, с което да не се е сблъсквал през живота си. Човекът си е бил сладкар и е правил плодови пити и торти… нищо повече.

Дейвис беше започнал да съжалява Маркес и понеже вече бе изказал мнението си, реши да продължи малко по-кротко.

— Добре… може би трябва да се върнем в началната точка.

— Съгласен съм — каза Маркес. — Нужен ни е нов подход. Нека всеки от нас прекара деня в обмисляне на фактите, каквито са ни известни. Ако развием независимо един от друг отделни теории, това може да ни помогне да стигнем до единно мнение.

Дейвис кимна и каза:

— Има смисъл.

Ечевария се съгласи.

Уговориха се да се срещнат по-късно и Дейвис си тръгна първи.

Излезе и огледа пистата. Хюито току-що излиташе, вероятно с Делакорт на борда. Дейвис видя един ARJ-35 да захожда в далечината, снижавайки се плавно под купестите облаци. Както през изтеклата нощ, прелитащите през главата му неясни мисли нямаха нищо общо със самолетите. Кога започваше пролетният семестър за Джен? Беше ли успяла да говори с наставника си кои курсове да избере?

И преди му се бе налагало да се бори със злокачествения тумор на последствията от изтритото човешко съществуване. След седмица или месец той щеше да си е у дома и някой слънчев септемврийски следобед щеше да намери пощенската си кутия пълна с обичайните рекламни дивотии. Повечето от тях щяха да бъдат изпратени на негово име, но жестоката машина на американския капитализъм нямаше да пожали и Джен — изкушения за изгодни студентски заеми, предложения за кредитни карти, небивалици за европейски обиколки. Щеше ли да ги запази за дъщеря си с нарисувани върху тях усмихнати муцунки? Или щеше да ги смачка и да ги хвърли в контейнера за боклук?

Осъзна, че за малко не си бе изпуснал гнева пред Маркес. Беше се разминал на косъм с глупава постъпка, която като нищо можеше да го изхвърли от разследването. Разумът ли го бе спасил в рядка проява на самоконтрол? Съжаление към колумбиеца, на когото му се бяха струпали много неприятности? Щяха ли усилията му в крайна сметка да се оправдаят?

След три дни в небитието несигурността относно съдбата на Джен изведнъж бе излязла на първо място. В главата му се прескачаха факти. Всяко разследване се натъква на труднопреодолими препятствия, но в типичния случай проблемите имат външен източник. Никога досега Дейвис не бе блокиран отвътре. Чувстваше се именно сякаш замръзваше отвътре навън.

Обърна лице към издигащото се слънце. Провери колко е часът. Три часа до обаждането му на Соренсен. Три часа, които някак трябваше да издържи.