Уорд Ларсен
Пасажер 19 (3)

3.

Дейвис не спа. Вместо това седя загледан през прозореца. Често поглеждаше колко е часът. Игнорира броя на „Форбс“ в джоба на страничната стена. Удряше от време на време с всички сили облегалките на седалките. Час по-късно се показа брегова ивица, но това само означаваше, че се намират все още на над шестстотин километра от Богота. Географско ориентиране — проклятието да бъдеш пилот-пасажер.

Беше идвал в Колумбия само веднъж за кратко посещение в Кали, за да говори със семейството на загинал при катастрофа пилот. Както често се случваше, срещата бе протекла неловко за всички, а внимателно формулираните въпроси на Дейвис не бяха довели до нищо освен мъка и сълзи. Онзи ден така и не бе получил някаква полезна информация за командира на злощастния полет, който бе приземил самолета си километър преди писта в Бахамите. А там километър по-рано означава гарантирано приводняване в Атлантическия океан, точно където го бяха и намерили — стегнат с колан в седалката, на десет метра под изумрудено чистата вода, истински джакпот за ракообразните. Така че Дейвис бе седял в кухнята на родителите му, въртейки чашата кафе, без така и да намери удобен начин да спомене, че единственото им дете е заподозряно за извършване на услуги на наркобарон, както и да ги информира, че намереният товар от над четвърт тон неразмесен кокаин най-вероятно ще доведе до друго посещение, този път от бахамската полиция. За онзи ден загубата на син, чиято самоувереност е надвишила уменията, бе предостатъчна. Да, последното посещение на Дейвис в Кали бе протекло крайно неловко.

Но това сега вещаеше истинска катастрофа.

Гледката плавно се променяше и се превръщаше в овал, обрамчен от зелени гори и извисяващи се планини. Това беше горното ниво на Андите, осеяно с петкилометрови върхове, разделящи Тихия океан от водосбора на Амазонка. Най-слабото определение за терена бе, че е неравен, а комбинирането му с гъста растителност водеше до топография, която гарантираше изчезването на малък самолет за месеци наред. А може би и години…

Дейвис се питаше дали би могъл да понесе задълго живот в неведение. Предполагаше, че това означава всеки ден да отнема по мъничко надежда и да носи нови фалшиви следи. Не беше на себе си само от осем часа, а вече се чувстваше сякаш се разпада тотално. Представяше си как броди из джунглата и си пробива път с мачете в ръка, облечен в оръфани дрехи и с рошава брада. Ако се стигнеше дотам, щеше да го направи. Щеше да направи всичко, за да намери дъщеря си.

Докато гълфстриймът прелиташе последните километри, Дейвис се мъчеше да се отърси от черните си мисли. В класически случай на самосъжаление се мъчеше да си спомни какви бяха последните му думи към нея и реши, че са бащински съвет относно осъдителния морал на колумбийските младежи. Толкова бащински. И толкова прискърбно. Потърси в паметта си нещо по-позитивно… например да си спомни кога за последен път я бе видял да се усмихва.

Оборотите на двигателите паднаха, което означаваше, че започва снижение. Добрата Стейси се появи за последен път и подхвърли нещо за колана на седалката, а той се улови, че се заглежда в бенката на предмишницата й. Джен имаше такава на десния глезен. „Ще се стигне ли дотам? — запита се. — Да идентифицираме по родилни белези и зъбни карти?“

По природа не бе склонен към размишления и не бе податлив на самообвинения. Но в този момент се улови да попада в емоционален водовъртеж, от който се чудеше как да се измъкне. Спаси го гласът на командир Майк по високоговорителя:

— Кацаме до десет минути, Джемър.

 

 

Митницата се оказа действително подготвена. Гълфстриймът паркира през БОАТ^[1], където двама униформени поздравиха Дейвис и екипажа, след което направиха формална инспекция. Дейвис показа паспорта си с експресно издадената му входна виза и само след десетина минути бе на път за ВИП салона на оператора.

Там, на червения мокет, го чакаше полковник Алфонсо Маркес.

Беше дребен, под метър и седемдесет, с деликатно телосложение. Под царствен нос се мъдреше тънък фино подстриган мустак. Съзнанието на Дейвис си го представи с метален шлем и на кон — перфектният конкистадор. Запознаха се и името „Джемър“ някак извади Маркес от равновесие. Той го повтори два пъти, за да е сигурен, че го произнася правилно, защото началната съгласна при него се получаваше малко като X.

В момента, в който си пуснаха ръцете, Дейвис попита:

— Намерихте ли вече нещо?

— Не — разочарова го Маркес. — Отвън ни чака кола. Нека тръгнем и по пътя към управлението ще ви разкажа какво знаем.

Колата се оказа „Форд“ седан — стандартна за колумбийските ВВС, със зелен надпис и официална емблема на вратата. Емблемата бе нарисувана като герб, чийто главен елемент бе птица в бургундско червено, за която Дейвис реши, че му прилича на плешив червеноглав лешояд. Подозираше, че художникът е имал предвид нещо по-благородно, някаква хищна птица вместо любител на мършата.

Дейвис седна до Маркес, който шофираше, което на свой ред бе показателно за Дейвис. На полковник в страна като Колумбия би следвало да се полага служебен шофьор. Следователно или Маркес обичаше да шофира, или гледаше на шофьора като на разхищение на човешки ресурс. И двете възможности допадаха на Дейвис. От друга страна, бе напълно възможно полковникът да е професионално изолиран — например старши офицер, лишен от благините на високия чин. В немногочислен род войски, каквито са ВВС, призракът на кариерната политика сигурно виси над всекиго, така че назначаването в отдел за разследване на въздушни инциденти спокойно можеше да бъде връх в кариерата на офицер в категорията О-6.

Маркес започна на английски, в който се долавяше съвсем слаб акцент:

— Предполагам, че не сте запознат с начина, по който провеждаме разследване тук, в Колумбия, затова може би трябва да ви обясня моите правомощия. Повечето произшествия се възлагат на нашето Специално административно звено за гражданско въздухоплаване. При необичайни обстоятелства обаче разследването може да бъде прехвърлено на ВВС.

— И това разследване се смята за необичайно? — попита Дейвис.

Маркес сви рамене.

— Мога да ви призная, че се изненадах, когато ми заповядаха да поема контрол… особено в светлината на факта, че даже няма потвърждение за самолетна катастрофа.

Дейвис не беше сигурен дали въвличането на военните е добър или лош знак, но това поне предполагаше едно: интересът към инцидента бе достигнал до високо ниво в Колумбия. Представи си министри и генерали, които настояват за действие и изискват резултати. Разни хора напомнят на други хора за дължими им услуги. В крайна сметка Дейвис знаеше кой е основният фактор за успеха на всяко разследване: личността на натоварения с разследването. За зло или за добро човекът до него бе най-важният в живота на Джен и неговия живот.

— Какво можете да ми кажете за въпросния полет? — попита той, опитвайки се да прикрие загрижеността си.

— Самолетът е малък и за местни полети, модел ARJ-35, с регистрационен номер HK-55H. На борда са били двайсет и един пасажери и екипаж от трима: двама пилоти и стюардеса. Излетял е снощи в 20:21 часа от терминала, намиращ се на другата страна на това летище. Редовен полет по разписание за Кали. Очакваната продължителност на полета е един час, но след двайсет минути, на далечната страна на Кордилера Ориентал, тоест онова, което за вас е Източни Анди, самолетът е започнал да губи височина. Многократните опити на въздушните диспечери да се свържат с него са били неуспешни, а към 21:06 е загубен и сигналът от основния и спомагателния радар.

— Едновременно? — прекъсна го Дейвис. Основният сигнал бе обикновено ехо, измерващо разстоянието и курса, докато спомагателният представляваше електронен обмен по протокол, включващ транспондера, а това означаваше включване на данни за височината и позивната. Двата сигнала можеше да бъдат развързани, както се бе случвало в ред инциденти, например с прословутия малайзийски полет MH470, ако транспондерът престанеше да работи или бъдеше изключен.

— Да — отговори Маркес. — По първоначална информация двата сигнала са били изгубени едновременно.

— Било ли е започнато издирване без забавяне?

— Естествено. Нашите ВВС веднага започнаха мащабна операция по издирването на отломките.

— Отломки? Това не предпоставя ли най-лошия възможен изход?

Маркес за момент погледна Дейвис в очите.

— Имате ли дъщеря на име Дженифър Дейвис?

Дейвис извърна поглед към прозореца.

— Значи са ви казали.

— Би трябвало да признаете, че е нередно… да се участва в разследване, при което на борда се е намирал близък родственик. — Дейвис не отговори и Маркес разтри брадичката си с ръка, при което се разнесе звук като от стържене с шкурка — ясен сигнал, че денят му е бил дълъг. — Трябва да ви попитам, господин Дейвис… Смятате ли, че ще сте в състояние да участвате в това разследване с ясна глава?

— Честно… не. Но мога да участвам в него по начин, който ще донесе отговори. Не желаем ли това и двамата?

Дейвис усети, че полковникът го оглежда критично, по начин, по който би огледал ефрейтор с неопрятна униформа.

— Добре — каза Маркес. — Ще приема думите ви на вяра.

 

 

По залез — слънцето представляваше бронзов полукръг на обгърнатия в мараня хоризонт — Маркес влезе в паркинга на нещо, изглеждащо като изоставен отдел за въздушен превоз на голяма компания. Отпред се издигаше обикновен двуетажен административен блок, квадратен и безцветен, а зад него се намираше самолетна стоянка за малки машини; и всичко това бе свързано с по-кипящата от живот мрежа на международно летище „Ел Дорадо“ чрез артериална система сервизни пътища и полоси. По паркинга имаше познато изглеждащи коли, шест-седем седана, всеки във все същия зелен нюанс, украсен с все същия тъмночервен лешояд — това бе може би половината автогараж на колумбийските ВВС.

Маркес паркира до входа на сградата и каза:

— Добре дошли в щаба ни. Както виждате, вече сме му дали име.

Дейвис видя ръчно изработения надпис над входа: „Ел Сентро“. Нямаше нужда от превод. Вътре със сигурност се намираха станали на разсъмване хора, вдъхващи живот на място, което със сигурност е било мъртво само ден преди това. Полковникът въведе Дейвис и онова, което той видя, подкрепи теорията му, че предишният наемател на сградата явно е бил въздушен превозвач или пък тук се е намирал отделът за въздушен транспорт на изпаднала в несъстоятелност компания. Зад износена оперативна маса на стените се виждаха празни стойки, където явно някога бе имало монитори, а до тях се мъдреха две празни бели дъски, на които някога са били изписвани разписания и бележки. И всичко това бе върнато към живот от екипа на Маркес. Дейвис забеляза набързо организиран комуникационен център, жици, радиостанции, комплекти със слушалки и микрофони, свързани малко безпорядъчно. Малки зелени индикатори и характерната миризма на прегрята изолация подсказваха, че повечето оборудване работи, а една млада жена с униформа дори бе в процес на осъществяване на връзка. Групи ярки флуоресцентни лампи съскаха и пращяха, заливайки помещението с неравномерно разпределена бяла светлина.

Маркес го отведе до забодена на стената голяма географска карта на Колумбия и прекара два пръста по маркирана с червено тиксо линия.

— Това е регистрираният курс на полет ТАС-223.

Линията се забиваше на осемдесет километра западно от Богота и продължаваше над хълмовете на националната гора Сумапас. Там, малко преди средата на пътя до Кали, червената линия ставаше щрихована и спираше в очертан в зелено квадрат за издирване.

— Местността е изолирана — продължи Маркес — и изключително планинска. Теренът е тежък, а от другата страна на превала се простира джунгла, при това едва ли не най-гъстата в страната. Сигурен съм, че от собствен опит знаете как един малък самолет може да изчезне без следа на такова място.

— Това е така — съгласи се Дейвис, — и все пак зависи от ред неща. — Изпитваше облекчение да е на позната почва. За първи път от десет часа можеше да е продуктивен и усещаше определен комфорт да потъне в детайлите на професията си. — Ако самолетът е летял бързо или ако е навлязъл в гората под малък ъгъл, можем да очакваме забележима следа в растителността. Пожарът е почти сигурен, а той ще бъде забелязан от сателитите. Има ли вече някакви изображения в инфрачервения спектър?

— Не — оплака се Маркес. — Тази сутрин направих заявка по каналите на министерството на отбраната, но още не сме получили нищо. Имаме сигурно снимки от невоенни организации, но те са скъпи и най-често с недостатъчна разделителна способност. Да не говорим, че сдобиването със скорошни изображения също може да е проблем.

— Ще се обадя във Вашингтон и ще видим какво ще се получи. А пингове^[2] от радиомаяк^[3]? — Имаше предвид аварийните маяци, които щяха да започнат да излъчват импулси при действителна авиокатастрофа.

— Слушаме, но няма нищо.

Това се стори странно на Дейвис, но едновременно с това бе донякъде утешително.

— Мисля, че трябва да разгледаме и други сценарии. Възможно ли е самолетът да се е отклонил към алтернативно летище и още никой да не е разбрал това?

Маркес го изгледа продължително, но Дейвис търпеливо чакаше за отговор.

— Снощи в този район не е имало гръмотевична буря, която би наложила подобно отклонение.

— Отклонението може да е станало поради механични причини. Какво ни е известно за предисторията на този самолет? Проверихте ли дневника за поддръжка за някакви разминавания? Извършван ли е скоро ремонт? Имало ли е сервизни проблеми?

— Имаме хора, които в момента се занимават с всичко това. Знае се, че е имало СМО^[4] за неработеща антиобледенителна система на двигателя ляво на борд.

СМО беше съкращение от Списък на минималното оборудване. Самолетите в гражданска авиация са конструирани с вградени в тях дублиращи системи, които позволяват използването им за граждански полети с някои компоненти извън строя, макар това често да води до оперативни ограничения. Всичко бе подробно описано в одобреното от авиолинията ръководство за СМО за конкретния модел самолет. Споменатата от Маркес антиобледенителна система имаше за цел да пречи на образуването на атмосферен лед по лопатките на турбината на двигателя.

— Антиобледенителната система? — повтори Дейвис. — Това може да се окаже от значение.

— Както споменах, снощи в района не е имало значителни проблеми с времето.

— „Значителни“ или не, това е несъществено. Двигателят CFB-22 е подчертано уязвим на обледеняване на лопатките. Мисля дори, че имаше циркулярно писмо по този повод, разпратено до операторите миналата година.

Дейвис забеляза, че полковникът за момент се сепна: приемаше забележката.

— Да, въпросът заслужава да се проучи. Първата ни задача обаче е да открием самолета.

— Абсолютно съм съгласен.

Маркес отиде до едно от бюрата и извади от чекмедже мобилен телефон и зарядно устройство.

— Това е за вас. Една жена от посолството ви се отби и го остави за вас следобед.

Дейвис взе телефона. Беше ръчно устройство за сателитна връзка, точно от вида, който би закупило правителството на САЩ.

— Американското посолство? Дошли са и са го оставили специално за мен?

— Вашето правителство може да бъде много ефективно.

— Така ли мислите? — Телефонът беше зареден и Дейвис прегледа списъка на контактите, но там нямаше нищо предварително заредено. Набра по памет номера на Лари Грийн и след двайсет секунди чу гласа му. — Здрасти, Лари. В Богота съм.

— Чудесно! Някакви новини?

— Не, никакви.

— Нещо за онзи… Маркес?

Дейвис се поусмихна. Беше невероятно как двамата с генерала имаха един и същи възглед върху нещата.

— Полковникът изглежда наред… засега.

— Слава богу. Човек никога не знае с какво ще се сблъска на нула градуса. — Това си беше тяхна шега: колкото по-близко си до екватора, толкова по-голяма е вероятността в крайна сметка да се окажеш отговарящ за разследването.

— Виж, имам нужда от една бърза услуга… става дума за сателитни изображения. В момента издирването се върши на огромна площ и то предимно в гъста гора. — Дейвис се приближи до настенната карта и издиктува координатите на квадрата, добавяйки от себе си известен запас. След като Грийн му ги прочете за проверка, Дейвис добави: — Трябват ми ИЧ снимки, а може би и радарни.

— С достатъчна резолюция, за да се забележи малък пожар под растителността?

— Именно. Ще ни трябват и данни за съпоставка на радара — снимки от последните двайсет и четири часа, но и по-стари, за да направим разликата. Ще трябва да търсим промени в растителната пелена, които не могат да се обяснят с дърводобив или разчистване на терен. Предполагам, че УБН^[5] поддържат съпоставителна хронология за техните цели.

— Правят го, виждал съм ги.

— Как може да се разбере дали телефонът, от който ти се обаждам в момента, е надежден?

— На моя в момента се показва катинарче… но аз нямам вяра на тези неща.

— И аз. В момента най-важното за нас е бързината, Лари, бързината! Информацията ни е нужна за вчера, в случай че… — Млъкна, защото не искаше да изговаря ужасните думи „в случай че има оцелели“.

— Действам. Дочуване.