Уорд Ларсен
Пасажер 19 (33)

33.

Дейвис се извъртя кръгом и веднага забеляза още двама, вперили поглед в него. Те бързо прекосиха улицата под ъгъл, за да му отрежат пътя. Дейвис направи онова, което според него беше най-непредвидимото — тръгна да пресича претовареното с трафик пътно платно.

Разнесоха се клаксони и засвистяха гуми. Той погледна наляво и надясно и видя, че го преследват четирима. Стрелна се през лентите, отскочи встрани, за да не бъде съборен от един мотоциклетист, и когато стигна до отсрещния тротоар, се озова пред пететажна сграда с магазини на нивото на улицата. Избра посоката обратна на тази, от която се задаваха футболистът и партньорът му, и спринтира с максимална скорост, за да се озове във фланг на маневрата им да го обградят.

Но не успя.

Другите двама му пресякоха пътя с петнайсет метра аванс. Единият беше с бяла риза, другият със зелена.

Вторият бръкна под долния край на незагащената си риза и извади пистолет, което остави на Дейвис един-единствен избор — магазина точно пред него. Той нахлу през вратата и спринтира по пътеката към задната част. Регистрира с периферното си зрение сервизни комплекти на чинии, „Уеджуд“ и „Микаса“, а покрай стените бяха подредени витрини с прибори за хранене. Смаяната продавачка — слабичка добре облечена жена — стоеше на щанда в дъното ококорена и онемяла, докато наблюдаваше единствения си клиент да се носи неудържимо по централната пътека.

Той бе разчитал да намери някакъв изход в дъното на магазина, но когато стигна до края, се опита да спре, плъзна се до плочките и изруга. Единственият заден изход бе блокиран — непоклатимата на външен вид врата бе затворена с дебел железен прът с прорез, в който влизаше вградено в рамката ухо, в чийто отвор имаше грамаден катинар. Единственият друг отвор на магазина бе високо разположен тесен прозорец, чието древно стъкло бе надраскано до непрозрачност и защитено с желязна решетка. Чу зад себе си входната врата да се отваря, след което преследвачите му закрещяха на продавачката нещо на испански. Изход нямаше.

Завъртя глава в търсене на някакво оръжие. Имаше само едно и то бе подпряно на стената — здрава дъска 5×10 сантиметра, с дължина метър и двайсет. Той я сграбчи, хвана я за единия край и блъсна прозореца. Стъклото се пръсна и през отвора проникна слънчева светлина — лъчите се забиха в мрачното помещение сякаш идеха от купола на църква. Дейвис се опря на стената до коридора към горния етаж.

Пистолетът бе първото, което видя — дулото му се показа, насочено нагоре към разбития прозорец. Дейвис замахна с дъската на половин метър над него, там, където, както очакваше, се появи и главата. Дъската осъществи контакт с нея, но не съвсем чисто, и мъжът залитна назад. Вторият замах на Дейвис се оказа по-удачен и заби ръката с пистолета в касата на вратата. Оръжието отхвръкна на пода, а мъжът със зелената риза се преви и извика от болка. Дейвис подпря с длан края на дъската и я заби като таран под брадичката му. Мъжът рухна. Тялото му още не бе паднало докрай, когато отекна първият изстрел. Дейвис се хвърли, опрял рамене на стената, но без никакво прикритие. Единственият път навън бе същият, по който бе влязъл. Трябваше му някаква защита и нямаше нищо по-подходящо от един тежък сребърен поднос. Беше овален, с габарити на капак на улична шахта, и изглеждаше също толкова здрав. Той се хвърли към него. Последва втори изстрел, който за щастие го пропусна. Дейвис сграбчи подноса за дръжките и го вдигна едновременно изненадан и окуражен от тежестта му. Бялата риза се намираше на десет крачки и Дейвис се хвърли към него, вдигнал подноса като щит. Изгърмяха три бързи изстрела, но куршумите рикошираха безобидно от дебелия поднос. Наоколо се посипаха стъкла, а отражението в огледалото по дължина на цялата стена му показа, че онзи с бялата риза се отмества встрани. Дейвис коригира посоката на атаката си и се хвърли върху него.

Паднаха, посипани от водопад от кристални късчета. Дейвис се превъртя по-бързо и нанесе удара си на деня — удар с лакът в челото, който просна мъжа в несвяст. Скочи без забавяне на крака и добре, че не се забави, защото в същия момент другите двама се втурнаха в магазина. За щастие никой от тях не носеше огнестрелно оръжие, но единият бе вдигнал заплашително черна палка. Дейвис се отмести, но недостатъчно бързо, и получи болезнен удар по рамото.

Сигурно болката му придаде сили, а може би не болката, а бяха дните на безсилие, през които не знаеше жива ли е, или мъртва дъщеря му. Освен това имаше някаква вероятност тези мъже да са съпричастни на отвличането. Гневът никога не е стратегия, най-малко от всичко успешна, но в този момент той понесе Дейвис като цунами.

Палката се върна в обратен замах, но подобни удари рядко са ефикасни — на тях им липсва сила и въртящ момент. Дейвис избягна замаха с лекота, хвърли се напред и удари тежко мъжа с лакът в ключицата. Коленете на мъжа с палката се подгънаха и той застина за миг парализиран, а Дейвис го подхвана в чатала, вдигна го и го запрати през стаята както шотландец хвърля отсечено дърво. Ударът помете цяла редица витрини, които излагаха чаени сервизи. Керамичната експлозия сигурно се чу в целия квартал. Преди да успее да се обърне, последният, стоящ на краката си — онзи с футболната фланелка — го удари по темето с някаква ваза.

Заболя го адски, но вазите са калпаво оръжие, понеже са крехки. Със счупената керамична дръжка в ръка мъжът стоеше лишен от каквито и да било идеи пред страховит с размерите си противник. Дейвис започна с точен ляв и разви атаката си с не толкова точен десен. Юмруците му свистяха във въздуха като перките на излязла от контрол вятърна мелница и когато футболистът залитна, Дейвис го хвана, затича се и го запрати през шкафчетата по дължина на шоурума. Главата му премина през комплектите високи кристални чаши и два подноса със статуетки, преди да се срещне със страничната стена на една от особено здравите витрини. Тук се излагаше нещо, което се наричаше „Бакара“. Големият шкаф се разлюля, поколеба се за миг и се стовари на пода, разпръсквайки фонтан от блестящи парчета.

Дейвис спря. Беше задъхан и окървавен. Пуфтеше като парен влак по нанагорнище. Четирима мъже лежаха неподвижно на пода. Всъщност почти всичко беше на пода. Килимът от стъклени парчета и кристални отломки на места беше дебел пет сантиметра. Зад единствения останал изправен щанд Дейвис усети присъствие и след малко младата продавачка се надигна предпазливо иззад него. Първо видя черната й коса, после двете ококорени очи, а накрая и останалата част от тялото й. Тя го изгледа неразбиращо и едва след това огледа разгрома около себе си. От магазина практически не бе останало нищо.

— Знаеш ли английски? — попита той.

Тя кимна.

— Трябва да извикаш полицията.

Тя го изгледа въпросително, след това спря поглед на проснатия на пода до унищожения шкаф с „Бакара“. Посочи надолу.

Дейвис погледна футболиста. Той лежеше по гръб, но малко по малко започваше да се съвзема. На пода до него се виждаше малък кожен портфейл, който явно бе изхвръкнал след финалния удар. Само че не беше точно портфейл. Беше калъф за карта — удобно разтворен, за да покаже снимката на мъжа, когато бе приличал на човек. До картата бе значката му.

Дейвис въздъхна.

— Мамка му!

— Магазин за порцелан… — смаяно повтори Лари Грийн, след като затвори.

Соренсен го изгледа неразбиращо.

— Какво?

Двамата се бяха срещнали на обяд с намерението да обсъдят възможностите да помогнат на Дейвис. Тежките плата с овкусени с уасаби тайландски деликатеси бяха започнали да отрупват масата, когато бе дошло позвъняването.

Грийн обясни:

— Джемър току-що се е разправил с четирима полицаи и междувременно е превърнал магазин за „Уеджуд“ в плаж от порцеланов пясък и стъкла.

Соренсен увеси глава. Знаеше какво означава Джен за Дейвис. И още по-добре знаеше, че смиреното чакане светът да се завърти около оста си не е сред силните му страни.

— Никога не се е славел с голямо търпение — коментира тя.

— Това е хубаво, когато прехвърляш обгорени части от самолет, разпръснати из царевична нива в Канзас. Но случаят е различен. От онова, което ми казваш, заключавам, че той има вземане-даване с безжалостни типове, които имат връзки във Вашингтон. — Грийн поклати глава. — Не трябваше да го пращам там. Провалът беше неизбежен.

— Добре ли е? — попита тя.

— Джемър? Много добре знаеш, че е неунищожим. Но сега вече много силно привлече вниманието към себе си. Това обаждане беше от началника ми в НКБТ, Джанет Сирило, която на свой ред е получила много специфични указания от Държавния департамент.

— От Държавния департамент?!

— Както разбирам, преобладаващото мнение там е, че Джемър излага нацията ни. Било й е заявено по най-недвусмислен начин да го откомандирова от Колумбия, преди да причини — по думите на самия държавен секретар — „непоправими щети на традиционно мирните взаимоотношения със стратегически съсед“.

— Той няма да се върне — каза Соренсен. — Не и без Джен.

— Двамата с теб знаем това.

— Значи няма да го отзовеш?

Грийн въздъхна.

— Ще му изпратя съобщение на телефона. Той ще го пренебрегне. — Грийн я гледаше как върти безцелно вилицата си в чинията. — Кажи ми… как сте двамата?

— Джемър и аз ли? Имаш предвид в личен план, предполагам.

Той кимна.

— Не толкова добре, колкото би могло да бъде… Обичайното.

— Той не е от хората, които изливат чувствата си, но доколкото го познавам, мисля, че наистина те харесва, Ана. Вкисва се всеки път, когато се разделите.

— Така ли?

— Познавах Даян. Беше същият с нея, когато го изпратеха на мисия. Заминава за Италия и първата седмица всичко е наред. Но след месец е нещастен.

— Може би това е един от проблемите ни — въздъхна тя. — Призраците могат да хвърлят много дълги сенки.

— А дъщерите?

— Не — каза Соренсен. — Знам колко много означава Джен за него и не бих искала да е иначе. Всъщност точно това ме тревожи сега. В най-лошия случай, ако тя не се върне… не знам как Дейвис би могъл да го понесе.

— Никой от нас не би могъл.

Соренсен го погледна умолително.

— Ти каза, че можеш да му помогнеш.

— Казах, че работя над някои възможности.

— Е, сега е моментът.

— Да, мисля, че си права. — И Грийн взе телефона си.

Докато той набираше, Соренсен ровеше с вилицата си в храната. След малко безпокойството й отстъпи на едва доловима усмивка.

— Какво? — попита той, докато чакаше да му отговорят.

— Ама наистина ли…? В магазин за порцелан?

Грийн само поклати глава.