Уорд Ларсен
Пасажер 19 (23)

23.

Дейвис изчака в стаята почти цял час, но единствената му компания бяха нерадостните мисли. През десетина минути надничаше полицай, за да провери дали не е започнал да копае тунел през стените от пенобетон на стаята без прозорци. Накрая влезе човекът, когото очакваше да го посети.

— Добър вечер, господин Дейвис — каза майор Ечевария от отдела за специални разследвания на полицията в Богота.

— Не бих казал — поправи го Дейвис, без да става от сгъваемия си метален стол, за да се здрависа с него. — Определено не и за Маркес.

Ечевария придърпа единствения друг стол в стаята, завъртя го обратно и го яхна с лице към Дейвис през разделящата ги маса с пластмасов плот. Стаята за разпит — никакво друго наименование не би й подхождало — преди явно беше използвана за склад, така че сега бе буквално задръстена с празни кашони, хартия и кантонерки. Във въздуха се стелеше миризма на тонер и евтин почистващ препарат.

— Та какво се случи? — продължи Дейвис, след като видя, че Ечевария не бърза да започва.

— Точно това съм дошъл да разбера.

— Бил е прострелян.

— Да, три пъти. Много старателно свършена работа.

— Някаква идея кой може да е отговорен?

Ечевария разтри чело с месестия си пръст, като човек в края на изнурителен ден.

— Къде бяхте тази вечер?

Дейвис се усмихна и наклони глава на една страна.

— В часа на убийството? Сериозно ли?

Мълчанието на полицая даде отговора.

— Бях на отсрещната страна на улицата на бира с инженер от ВТА. Паскал Делакорт. Имаше и барман и съм сигурен, че ако бяхте проверили, щяхте да откриете поне десет очевидци, помнещи присъствието ни там.

Ечевария кимна.

— В действителност това вече го знам. Но имам проблем — поне двама служители в тази сграда са ви чули да се карате с Маркес не много време преди смъртта му.

— Ние с него спорехме през последните два дни. И това го знаете, също както знаете много добре, че нямам нищо общо със случилото се.

— Кой в такъв случай е отговорен?

Дейвис сви рамене.

— Сигурен съм, че Колумбия, както всяка друга страна, има своите бандити и престъпници.

— И там ли ме съветвате да ги търся? Сред бандитите и престъпниците от гетата? Какво знаете вие за тези хора?!

— Доста. Все пак играя ръгби. Но не говорех за гетата. Не дребен престъпник е застрелял военен офицер, който седи в колата си.

— Значи организираната престъпност?

— Това вече е по-близо. На ваше място бих се замислил над мотива. Кой би имал полза от смъртта му? Може да се окаже, че е уважаван член на обществото, да кажем от ВВС или от кметството… а защо не и от полицията?

Гласът на Ечевария видимо охладня.

— Нека ви го кажа по друг начин, господин Дейвис. Имаше ли някакво развитие в разследването, което би могло да създаде трудности за полковник Маркес?

— Ами… вчера разпердушиних теорията му за похищението. Това може да го е затруднило сериозно.

— А би ли създало проблем за някой друг?

Дейвис се наведе над масата и се подпря на лакти.

— Ето че зададохте най-добрия си въпрос за вечерта, майоре. Точно това би ме заинтригувало на ваше място. Пред кого се отчита Маркес?

Ечевария се поколеба и за момент Дейвис очакваше от него да му напомни, че той задава въпросите. Вместо това Ечевария каза:

— Маркес е придаден към Команда аерео де комбате 2. Под командването на генерал Суарес.

— Значи официално Маркес е негов подчинен. А неофициално?

— Не съм сигурен какво ме питате.

Дейвис помълча, после каза:

— Днес открих нещо, което ме навежда на крайно тревожни заключения относно катастрофата.

— Например?

— Не мога да кажа — отговори Дейвис. — Това е привилегирована информация, касаеща текущо разследване.

— Ако мислите така — повиши глас Ечевария, — значи не сте добре запознат с колумбийските закони.

— В такъв случай извикайте адвокат. Или ако не ви харесва, обявете ме за гост на страната^[1]. Виждал съм условията и не е чак толкова лошо. — И Дейвис се поизправи на стола си. — Само че както виждам нещата, никой от двама ни не може да си позволи загубата на време.

— Тази вечер тук бе извършено сериозно престъпление, господин Дейвис.

— Да, беше убит човек с две невръстни деца и съпруга. Проблемът е, че аз разследвам още по-сериозно престъпление: имам двайсет и едно тела и трима липсващи. — Ечевария не каза нищо и Дейвис продължи: — Много хора изглеждат заинтересувани от тази катастрофа. Още не знам точно кой и защо, но ще науча. Когато това стане, ще го споделя с вас, защото същите хора и мотиви стоят зад случилото се с полковник Маркес. Междувременно, предполагам, разследването ще забуксува за известно време. ВВС ще определят заместник на Маркес… примерно следващата седмица, ако имаме късмет. За нещастие обаче той или тя ще трябва да започнат от самото начало. Ще трябва време да се влезе в курса на нещата, а това означава, че за обозримото бъдеще единственият човек, способен да придвижи нещо напред, ще бъда аз. И не ми пука дали ме харесвате, майоре. Много се съмнявам дали ще си разменим коледни картички този декември. Но за момента… надявам се да разберете, че съм най-добрият ви приятел.

И Дейвис тръгна към вратата.

Ечевария проговори по начин, подсказващ, че го прави през стиснати зъби:

— Още ли имате надежда за дъщеря си?

Дейвис спря на прага и отговори, без да се обръща:

— Определено.

— В такъв случай ви желая успешен лов.

 

 

Ана Соренсен бе добре обучен агент на ЦРУ. Като такава имаше навика да отива рано на тайни срещи, за да огледа района и да вземе предпазни мерки. Но тази вечер нямаше време за това.

Стъпи на западната морава край паметника на Вашингтон в 21:33, с три минути закъснение. В действителност имаше две алеи, водещи към самия паметник откъм тази посока — тя не бе идвала тук от доста време, — и тя избра по-близката. Отляво на нея остана Елипсата^[2], а от другата страна — Белият дом. Зад нея беше Мемориалът на Втората световна война^[3], а по-нататък бе отразяващият басейн и паметникът, на който седеше Линкълн, загледан за вечни времена над Потомак.

Дори в този час туристите обикаляха осветения от долу нагоре паметник, снимаха със смартфоните си и качваха снимки към десетките милиони подобни вече съхранявани в уеб базираното хранилище, универсално известно като Облака. Соренсен стоеше на едно от най-сериозно наблюдаваните места на планетата Земя, което, разбира се, бе основната причина да го избере. Видя, че колите на парковата охрана, столичната полиция, а по Конститюшън Авеню и коли на окръг Колумбия, са паркирани почти залепени една за друга. Въпреки това изпитваше лека несигурност. Подобна близост до Белия дом означаваше, че наблизо се намира и Тайната служба… най-вероятно именно агенцията, с която й предстоеше да се срещне. Дали не бе дошла сама на вражеска територия?

Без никаква представа за какво да гледа, Соренсен спря на трийсетина метра от обелиска и се престори, че му се възхищава. Увереността й бе възнаградена.

— Госпожица Соренсен?

Тя се обърна и видя среден на ръст мъж, застанал точно зад нея. Беше с добре скроен костюм, макар видимо да не се чувстваше много уютно в него. Късата му коса и квадратната челюст издаваха в него военния.

— Да… А вие сте?

— Джоунс, мадам.

— Джоунс? — с усмивка се осведоми Соренсен. — Това фамилията ви ли е, или малкото име? Или може би единственото… сещате ли се, като Пеле или Боно?

На лицето му за момент се показа усмивка по устав, но бързо умря. Той посочи с дебел и видимо крив пръст на изток.

— Ще имате ли нещо против да се разходим към Мола? Тълпата тук ще ни пречи.

Соренсен се съгласи и закрачиха натам, без да бързат.

— Благодаря ви, че се отзовахте — каза той, когато спряха на светофара на 14-а улица.

— Не разбрах за кого работите.

— Не съм сигурен доколко това има отношение към…

— Обзалагам се, че е Тайната служба — прекъсна го тя. — Извършвах проучване на млада жена на име Кристин Стюарт и моментално бях блокирана. Не ми се бе случвало досега. Няколко минути по-късно ми се обадихте вие и ме повикахте на тайна среща. Малко мелодраматично, ако ми позволите тази оценка. Ако съобщя за всичко това на моя супервайзър, не съм сигурна как тя ще…

— Не — прекъсна я Джоунс. — Не работя в Тайната служба.

Соренсен го изгледа умерено изненадана, но й се стори, че е искрен. Светна зелено и тръгнаха да пресичат.

— Името, което споменахте, госпожице Соренсен. Това е колежанка… изчезнала.

— Изчезнала?

— Живеем в епоха, в която децата ни с лекота се забъркват в неприятности.

— От вашата уста изглежда все едно е скочила гола във фонтана на кампуса. Само че тя е била пасажер в самолет, разбил се при крайно подозрителни обстоятелства.

Погледът на Джоунс се изостри за първи път.

— Ситуацията се разследва. Доколкото това касае конкретно вас и вашия работодател, най-добре е да престанете и да оставите на мира Кристин Стюарт.

— Да я оставим на мира? — повтори Соренсен. — Това предполага, че е оцеляла. И ме кара да си мисля, че знаете къде е.

— Всичко е обвито в гъста пелена на несигурност — натърти Джоунс, — за което, мисля, вече ви е известно.

Соренсен не отговори, което бе признание, че е прав в предположението си.

— Имали сте контакт с господин Дейвис, поне така мисля. Доколкото ми е известно, вие сте приятели… в известна степен.

Соренсен не издаде неприятната си изненада, че Джоунс или онзи, когото представляваше, знаят за нередовната й връзка с Дейвис.

— Той е в Колумбия, търси Кристин Стюарт и ме помоли за помощ. Подозирам, че това вече ви е известно. Това, което не знаете обаче, е колко близко е до успеха.

— А вие знаете ли го? — попита той, докато заобикаляха група азиатски туристи.

— Както сам казахте… чуваме се от време на време.

— Мога да ви обещая едно нещо, госпожице Соренсен. Приятелят ви Дейвис може в крайна сметка да открие какво точно се е случило по време на онзи полет — всъщност ние дори се надяваме това да стане, — но няма никакъв шанс да открие Кристин Стюарт.

— Няма да сте първият, който го е подценил. Дъщеря му е била в същия самолет.

Джоунс спря и я изгледа малко странно.

— Дъщеря му?

Соренсен пък го изгледа критично.

— Е, май се оказа, че знам повече неща от вас, а? Дреболия… която може да се окаже много опасна.

Джоунс напрегнато обмисляше реакцията си. Стоеше на фона на Белия дом, който на свой ред бе изкусно обрамчен от тъмни кестени е дебели клони. Накрая каза:

— Госпожице Соренсен, не мога да ви разкрия кого представлявам, но можете да сте абсолютно уверена, че е човек, който не забравя направените му услуги.

— За какви услуги по-точно става дума?

— За възможно най-лесното нещо на света. Приберете се, изпийте чаша вино и се наспете добре. Отидете утре на работа и забравете за всичко това. Ако господин Дейвис ви се обади, кажете му, че сте стигнали до задънена улица в проучванията си за момичето… което си е истината. Нещата се движат на много по-високо ниво. Моля ви, повярвайте ми, като ви казвам, че ще е най-добре за всички, ако оставите нещата да се развият без ваша намеса.

— Най-добре за всички? Дори за Кристин Стюарт?

— Особено за Кристин Стюарт.

— А ако избера да игнорирам мъдрия ви съвет?

Джоунс въздъхна тежко, като учител, отегчен да се занимава с непокорен първокласник.

— Нека го кажа така. Ако не работехте за ЦРУ, госпожице Соренсен, и ако не бяхте в състояние да започнете възможно най-различна кариера в гражданския сектор… с какво бихте се занимавали?

Тя го изгледа в полумрака.

— Не знам… Никога не съм се замисляла.

— Може би следва да го направите.

И с тези думи фалшивият Джоунс се отдалечи. Соренсен го проследи как се слива с нощния вашингтонски пейзаж… силует на фона на Капитолия, облян в ослепително ярка светлина. Все още не можеше да реши за кого работи този човек и не разбираше връзката с Кристин Стюарт. Бе сигурна обаче в едно: които и да бяха тези хора, бяха уплашени. Ужасно уплашени.

 

 

Обаждането бе прието в офиса му на Джи Стрийт само след минути. Онова, което чу, никак не му хареса и президентът на „Група Аламоса“ прекара трийсет минути в търсене на допълнителна информация. Едва след това се обади на Бил Евърс.

— Осъществихме контакт с жената — каза Странд.

— Ще постъпи ли както искаме?

— Трудно е да се каже. Но е ясно, че не става дума за официално разследване. Тя просто помага на приятел.

— Дейвис — досети се Евърс.

— Да.

— Това е добре.

— Най-доброто, на което можем да се надяваме. Защото ако ЦРУ се замесят в историята масирано… можем да имаме сериозни проблеми. Но има нещо, което е изненадващо за нас… — Странд замълча: знаеше отлично, че Евърс ненавижда изненадите. — Оказва се, че Дейвис има дъщеря и… тя е летяла със същия самолет.

— Какво?!

— Тя е вторият изчезнал пасажер — поясни Странд. — Това обяснява няколко неща. Сега вече наблюдението ни над Дейвис има повече смисъл, особено защо полага толкова усилия. Но за всеки случай направих няколко обаждания. Дейвис работи за Лари Грийн в НКБТ — той е генерал от ВВС в запаса. Изглежда, Грийн е разпознал името на дъщерята в предварителния манифест на жертвите. Проверил, уверил се е, че е тя, и е включил Дейвис в разследването.

Настъпи дълга пауза, през която Евърс обмисляше последствията от наученото.

— Това притеснява ли ни? Искам да кажа… каква е вероятността Кристин да е в един и същ полет с дъщерята на разследващия катастрофата?

— Нищожна — отсече Странд, по аз го обмислих от всеки възможен ъгъл. Просто случайност.

— Случайност? — повтори Евърс повече на себе си. — Просто случайност?