Уорд Ларсен
Пасажер 19 (19)

19.

Дейвис подпря лакти под прав ъгъл, за да поеме с длани удара на крилото. Тежестта бе смазваща и заби лактите му в меката пръст, но ръцете му издържаха, макар едно от колелата да висеше на сантиметри от носа му. Краката му затърсиха опора, докато търсеше начин да се измъкне, но бе прикован под крилото, неспособен да помръдне като щангист на пейката под непосилна за него тежест.

— Помощ! — извика той. Опита се да си спомни испанската дума, а междувременно крилото започна да пружинира нагоре-надолу. Представи си как мъжът с черния ботуш подскача над главата му с всички сили.

Крилото вибрираше като взривена сграда, колебаеща се в коя посока да рухне. Ръцете на Дейвис бяха на път да се подгънат. Колко бе предположил, че е? Половин тон, плюс тежестта на един мъж… вероятно сега издържаше поне половината на тази огромна тежест. Но най-лошо бе движението и хаотичното клатене.

Усети вътрешен прилив на сили. Беше реакция не на трийсетте секунди върховно усилие, а по-скоро на трите дни гняв и безсилие. Вълна на неизпитвана досега ярост се надигна у него. Ръцете му се задвижиха, отначало бавно, но все по-неумолимо. Крилото започна да се повдига, но ботушите над него затропаха още по-силно. Усети пауза в мига преди ръцете му да се разгънат във вертикално положение. Пое дълбоко дъх и преодоля последните сантиметри, за да изправи ръцете си в максимална степен. И в този момент всичко се промени. Тежестта олекна и той чу бързи крачки да се отдалечават през храстите. И да заглъхват.

„И какво, по дяволите, да правя сега?“

Ръцете му бяха изпънати, крилото беше застинало на шейсет сантиметра над него.

— Помощ! — отново извика той.

Ръцете му затрепериха безконтролно и Дейвис разбра, че може да издържи така още само няколко секунди. Помисли да се претърколи настрани, но всяко движение щеше да накара капана, в който бе попаднал, да се срути върху него. Ако изгубеше опората, ако се поколебаеше дори за миг, щеше да свърши смачкан като яйце под чук.

Лявата му ръка започна да поддава и той размърда рамене, за да спечели още няколко секунди.

И изведнъж… спасение!

Някой застана разкрачен над краката му. Чу се изпъшкване и тежестта над него изведнъж намаля наполовина. Дейвис продължаваше да държи ръцете си изпънати, но с олекването вече можеше да се плъзне бавно навън. Видя някакъв мъж, подпрял гредата с рамо. С едно последно върховно усилие Дейвис се измъкна и се претърколи. Краката му подкосиха мъжа над него и крилото се стовари на земята, като одраска скалпа му по пътя към земята.

Дейвис задиша дълбоко. Проснат до него на застлания с папрати под на джунглата бе Паскал Делакорт.

— Само проп^[1] може да се окаже в такава situation difficile — каза французинът. Говореше за онзи ръгби пост, за който най-важните изисквания са габарити, сила и най-вече здрав череп.

— Всъщност… да, там обикновено заставам аз.

— И какво правехте отдолу?

Дейвис едва не каза: „Разследвах“. Вместо това впери поглед в ботушите на Делакорт. Бяха кафяви. Завъртя пръст в широк кръг и попита:

— Видяхте ли някой друг наблизо? Някой, който да се отдалечава забързано?

Делакорт сви рамене.

— Не. Пиех вода до палатката и ви чух да викате за помощ.

— Благодаря, че се отзовахте.

Подадоха си ръце и се вдигнаха, както би станало на игрище за ръгби. Крилото се бе опряло плътно в земята и Дейвис остана загледан в него за един дълъг момент.

— Телефонът ми остана там отдолу… правех снимки.

— Следващия път потърсете помощ. Бяхте в крайно опасно положение.

— Това някак ми се удава. — Дейвис раздвижи ръцете си и усети, че започва да ги чувства пак. — Вода ли казахте, че имало при палатката?

— Дори е студена.

 

 

Под сянката на палатката Дейвис се опита да се успокои окончателно. Извади от хладилния сандък пластмасова бутилка вода и започна жадно да пие. Продължаваше да раздвижва ръцете си в кръгове. Скалпът му бе одраскан и когато прокара ръка по него, усети, че оттам се стича струйка кръв. Огледа палатката и всяко лице в нея, като търсеше погледи, които да го отбягват. Вслуша се в гласовете, мъчейки се да разпознае онзи, който го бе попитал какво прави.

„Разследвам.“

Такава бе мисията му преди три дни, когато бе пристигнал тук — процес, който му бе еднакво познат и удобен. „Разбирам причината, намирам дъщеря си.“

Само че не бе станало точно така. Съвсем не.

След три дни разследване той не се бе приближил до откриването на Джен. Само бе научил къде тя не е. Беше разбрал и че някой в Щатите го използва, както вероятно използва и Лари Грийн. Използва ги като фигури в някаква настолна игра. Нямаше представа с каква цел е всичко това, но очевидно ставаше дума за нещо важно, след като някой се бе опитал да го убие.

Отпи поредната голяма глътка и в същия момент усети тектонично разместване в съзнанието си. Задачата му в Колумбия вече не бе да разследва самолетна катастрофа. А може би и никога не беше била. Беше дошло време за нов подход в издирването на Джен.

Доизпразни бутилката и я смачка с ръка. По пътя към кошчето за боклук регистрира шестима мъже под палатката и двама навън. Погледна ботушите на всички, но не видя онези, които го интересуваха.

 

 

Снимките се регистрираха на компютрите на Джи Стрийт минути след като Дейвис ги бе направил. Мъжът и жената извикаха изпълнителния директор в офиса си — новата директива бе всичко от Колумбия да му бъде докладвано незабавно.

Странд влезе през вратата след секунди.

— Какво имате?

Всички разгледаха внимателно снимките, но никой не знаеше какво да търсят в тях. Явно ставаше дума за някаква част от разбития самолет, снимана от различни ъгли. Валцован метал, тръби и пръст. Две затънали в тревата колела.

— Това ли е всичко? — попита Странд.

— Да, сър — отговори жената. Джипиес връзката потвърждава, че снимките са направени на площадката на инцидента.

Странд я изгледа унищожително.

— Е, това беше бисер на съобразителността.

Коментарът увисна във въздуха, докато не проговори мъжът:

— Не е използвал телефона си за обаждане от двайсет и четири часа.

Странд премести погледа си към отрупаната с оборудване и кабели маса и вече малко по-деликатно попита:

— И как да разбираме това?

— Ами… използва телефона си за снимане, така че знаем, че го носи на площадката.

— Какво необичайно има в това?

— Привидно нищо — обясни мъжът, — но вчера забелязахме, че прекара в стаята си необичайно дълго вечерта. Не уловихме нищо през микрофона, а камерата през цялото време остана насочена към тавана. Решихме, че е заспал. Но… възможно е да е излязъл.

— Не сме сигурни в това — възрази жената, продължавайки спора им отпреди малко.

— Мислех, че сме сложили датчик на вратата му.

— Загубихме този сигнал вчера следобед. Изглежда, е забил хотелският компютър. Нямаме нищо общо с това — отбранително подчерта тя.

Мъжът настоя:

— От доста време не е използвал телефона, за да се свърже с началника си в НКБТ.

Странд обмисли този факт.

— Може би защото няма какво да докладва.

— Не, аз определено смятам, че Дейвис е напипал нещо — каза загледан в снимките на колелата мъжът. — Тези снимки доказват, че се движи напред. Но държи НКБТ в неведение по въпроса.

След кратко размишление Странд попита:

— И защо да го прави?

Всички обмислиха въпроса и накрая жената отговори с въздишка:

— Има само една причина… Дейвис знае, че някой го наблюдава.

 

 

Делакорт изчезна някъде и се появи след десет минути с телефона на Дейвис.

— Нали каза, че е останал под крилото — заяви дружелюбно. — Порових малко и… voila!

Дейвис взе телефона.

— Благодаря. — Използва няколко салфетки от масичката, за да го избърше. Когато натисна бутона за включване, екранът светна за живот. — Изглежда, са ми дали военния модел, с подсилен корпус… сякаш са знаели, че ще изпусна самолет върху него. — Погледна безизразно в обектива на камерата, след което прибра телефона в джоба си.

— Та, какво казваш, правеше под крилото? — попита французинът.

— Исках да разгледам колесника.

— Подозираш механичен проблем?

Дейвис се поколеба.

— Ще ти обясня по-късно. А ти с какво си се захванал?

— Тясната ми специалност е главният фюзелаж.

— Фюзелажът? Не съм чувал някой да споменава за загуба на херметичността.

— Така е — съгласи се Делакорт, — но има много неща, които предстои да се научат. Ние конструираме не само с цел да избегнем инциденти, но и да осигурим оцеляване в най-лошия сценарий, какъвто е случаят. ARJ-35 е относително нов вариант с подобрен дизайн. Структурната цялост разчита на композитното влакно, добавено към металната сплав на силовия набор. Аз се занимавам с анализ на степента на съхранение на корпуса след разбиване, за да видя дали разбираме физиката на разбиването толкова добре, колкото се надяваме.

— Успех в това начинание. Но това оставя на мен трудната част — да разбера защо изобщо самолетът се е разбил.

— Не ти завиждам — каза Делакорт. — Напоследък това все по-често е човешка грешка, което обаче е много трудно да се докаже.

— По-трудно е, отколкото си представяш.

— Е, трябва да се връщам на работа. Смятах да взема следващия полет за Богота, но ми съобщиха, че хеликоптерът няма да излети заради лошо време. Чакат ни часове до следващия полет и дотогава вече ще има опашка, така че ще са нужни поне няколко совалки, преди да си осигуря място. Може би ще се видим по-късно вечерта.

— Да.

Делакорт се обърна, за да тръгне.

— Паскал…

Французинът го погледна.

— Още веднъж ти благодаря за помощта.

Делакорт махна приятелски с ръка и тръгна към разпръснатите отломки.

Дейвис погледна притъмняващото небе, което явно бе замислило да им усложни работата поне още веднъж този следобед. Мисълта да седи в джунглата още четири часа не му допадаше. Беше намерил онова, за което бе дошъл, а с него имаше и нова теория. Лошото бе, че тази теория предлагаше само частично решение. За да стане завършена, му трябваше помощ, каквато нямаше да получи тук, на терена, а още по-малко от хора като Маркес или Ечевария. Трябваше да говори със Соренсен.

А това означаваше да се върне в Богота максимално бързо.