Уорд Ларсен
Пасажер 19 (40)

40.

Самолетът се намираше в хангар недалече от Ел Сентро и докато минаваха покрай познатата фасада, Дейвис извика:

— Спри!

Макбейн рязко наби спирачки, което задейства системата срещу буксуване на колата:

— Какво?!

Дейвис му посочи един човек, който току-що излизаше от сградата.

— Трябва ни всяка възможна помощ.

— Кой е този?

— Приятел.

— И той ли е морски пехотинец?

— Не, французин е. — И понеже Макбейн не се впечатли, Дейвис доуточни: — Но е втори в списъка след морските пехотинци, защото е ръгбист.

Макбейн се примири и две минути по-късно Паскал Делакорт седеше на задната седалка.

— Къде все пак отиваме? — попита той.

— На една полоса, за която говорихме — каза му Дейвис. — Намира се на трийсет минути южно оттук и на шейсет и пет километра от мястото, където се е разбил самолетът.

— И дъщеря ти е наблизо?

— Мисля, че има голяма вероятност. Но има и хора, които няма да ни поздравят с добре дошли.

Дейвис видя инженерът да обмисля казаното, сякаш решаваше уравнение наум. После на лицето му се появи тънка усмивка.

— Да — промърмори Дейвис, — точно както си мислех.

Стигнаха до хангара, Макбейн тръгна да вземе ключовете от офиса, а Дейвис мълчаливо огледа мястото. Освен команча вътре се виждаха три едномоторни витлови самолета и голям „Лиърджет“, всички с маркировка на колумбийското правителство.

Делакорт забеляза накъде е насочено вниманието му.

— Търсиш ли нещо?

— Надявах се тук да има самолет, който да е по-подходящ за нуждите ни.

— Наистина ли би откраднал самолет?

— Докато дъщеря ми не е в безопасност, всеки самолет, автобус или танк в Колумбия е разрешен улов.

Заедно изритаха встрани клиновете изпод гумите на команча и отвориха с избутване вратата на хангара. Макбейн се върна с два ключа — единият за запалването на самолета и другият за дебелия заключващ лост, сложен върху щурвалната колонка. Изглеждаше като авиоверсия на системата за заключване на волана и педалите, която се използва при колите.

— Няма да повярвате колко много самолети се крадат тук — обясни Макбейн, отключи лоста и го хвърли на задната седалка.

След малко всички бяха вътре — Делакорт отзад, Макбейн отпред вдясно, а Дейвис на седалката на командира отляво.

Дейвис издърпа седалката си максимално назад и започна да разглежда панела с празен поглед.

— Нали каза, че си пилотирал такъв?

— Да, но… — Дейвис се поколеба, — беше много отдавна. — Видя кожен джоб на стената до коляното си и намери в него каквото му трябваше — контролната карта. Прокара пръст надолу по ламинираната карта, подмина частите за външния оглед и за предполетната проверка и спря на раздела „Запуск на двигателя“.

Макбейн го наблюдаваше внимателно.

— А останалото… Което прескочи?

— Не е важно. Прави се само пред инспектор.

Макбейн не изглеждаше убеден. Делакорт мълчеше.

Дейвис започна да изброява за себе си съществените стъпки:

— Главен превключвател — включен… Горивна помпа — включена… Смес — обогатена, впръскване, изключена тяга… Магнето — включено… Стартер — на контакт.

Десният двигател се завъртя и бързо влезе в режим. Дейвис регулира дросела и коригира горивната смес. Когато работата се стабилизира, включи левия двигател и не след дълго напуснаха хангара и рулираха по пистата. Дейвис знаеше, че следващото препятствие ще е контролната кула. „Ел Дорадо Интернешънъл“ е натоварено летище, а той рулираше без полетен план, без разрешение и без зареден в транспондера код. Последният летял с команча пилот бе оставил настроена в основното радио честотата за връзка с наземния контрол и от високоговорителя над главата си Дейвис чуваше оживен обмен, най-вече на испански — диспечерите по света трябва да могат да комуникират на английски, но имат правото да дават инструкции на родния си език за местните пилоти.

Използваният от УБН хангар се намираше на отдалечено място, почти на километър от основния пътнически терминал, а в другия край на полето Дейвис видя „пътя на динозаврите“ — дълга опашка от тежки чудовища, чакащи разрешение за излитане, основно „Боинг“ и „Еърбъс“, гарантираща най-малко трийсет минути чакане. Реши, че е време да добави нова квалификация в трудовата си биография — тази на въздушен диспечер.

Насочи команча встрани от основния терминал и забеляза сервизен път, пресичащ пистата за рулиране. Наблизо не се виждаха коли, нямаше кола за регулиране на движението на самолетите, нито ван на поддръжката. След един десен завой щеше да разполага с шестстотин метра права пътека от черен асфалт. Беше му предостатъчно. Направи завоя, увери се, че задкрилките са спуснати, и избута докрай лоста за тягата. Малкият самолет скочи напред. Товарът му бе незначителен — триста и двайсет килограма пасажери и две фалшиви оръжия в найлонов сак. Когато излетя, Дейвис остана на ниска височина и мина на метри над дърветата в далечния край на летището, преди да завие в пролуката между два жилищни блока. Маневрите му напомняха на тези от миналата неделя, с разликата, че не пилотираше хидроплан, нито се забавляваше в бръснещ полет.

Всъщност беше в най-важната тактическа мисия на живота си.

Не чу разтревожени викове по радиото, което го караше да мисли, че излитането му просто е останало незабелязано. Не беше изненадващо — диспечерите със сигурност бяха гледали в обратна посока, към излитането и кацането на големите самолети. Със сигурност бе имало местни жители, забелязали стрелването на нещо бяло покрай прозорците на дневните си, когато бе прелетял между блоковете и над паркингите. Някои от тях може би щяха да решат да се оплачат официално, а можеше и да има един-двама, успели да снимат малкия двумоторник, нарушаващ всички мислими правила. Колумбийските власти щяха да разследват — след ден или седмица — и в УБН може би щеше да постъпи официално възражение с въпрос кой е пилотирал команча в този конкретен петъчен ден.

Но за Дейвис това беше проблем на далечното бъдеще и можеше да изчака. Единственото важно сега бяха осемдесетте километра пред него.

Първоначално се насочи към Монсерат, но малко преди да стигне до планината остро зави надясно. Огледа навигационната система и след няколко проби и грешки успя да въведе координатите на отдалечената полоса, които бе запомнил. Сега вече можеше да отвори дроселите и да лети по прав курс. След двайсет минути щеше да дойде времето за решения. В момента го вълнуваше само скоростта.

 

 

Джен беше станала още когато в ключалката бе изщракал ключът. Не беше сбъркала гласът, който бе чула отвън, бе на Кристин Стюарт.

Кристин мина през вратата и се хвърли към нея с разтворени ръце. Джен не реагира, но се остави да бъде прегърната от момичето, с което се бе запознала само преди седмица, но чиято съдба сега изглеждаше неразделно свързана с нейната. В дните след като ги бяха свалили от самолета под заплаха с оръжие тя бе започнала да мисли за Кристин като за сестра или най-малкото сънародничка, подложена на същите изпитания. Този мит бе приключил преди секунди, когато я бе чула да заповядва на пазача отвън.

Пред погледа на стоящия на прага сплашен пазач Джен се откъсна от обятията на Кристин и я погледна.

— Какво става, по дяволите?

— Трудно е да се обясни — отговори Кристин. — Но аз ще те върна у дома.

Пазачът каза нещо, което премина през филтъра на испанския на Джен. Кристин не му отговори и той се отдалечи като куче с подвита опашка.

— У дома? — повтори Джен. Звучеше прекрасно, но нещо не се връзваше. В погледа на Кристин нямаше облекчение, нямаше я въздишката на „всичко свърши“. Вместо това Джен виждаше само безпокойство. По-лошо — виждаше страх.

— Дълга история — каза Кристин. — Няма време за обясняване. Ще ми се довериш ли?

Джен я изгледа със съмнение.

— Последния път когато ми каза същото, бяхме заедно в самолета. Тогава ми нареди да кажа, че съм „Кристин Стюарт“. — Огледа многозначително затворническата си стая. — Виж къде ме докара това.

— Можеше да е и по-лошо. Онзи самолет…

— Знам, разбил се е.

Кристин я изгледа умолително.

Джен гледаше отворената врата. Струваше й се безкрайно широка.

 

 

Пабло видя пазача да тича през двора на комплекса. Младежът едва не се удари в него и обясни, че момичето на Карлос е настояло да види другата американка.

— Пусна ли я в нейната стая?

Пазачът призна, че я е пуснал.

— След което си изоставил поста си?

Плахо кимване.

Огромният юмрук на Пабло се стрелна във въздуха, улучи пазача в брадичката и го просна на земята по задник върху пушката му.

— Малоумник!

Пабло посочи с пръст други двама и те го последваха, докато пресичаше двора като набиращ скорост влак. Изрита една изпречила се на пътя му коза и стигна в стаята, където бяха държали заключено момичето.

Вратата беше отворена. Стаята беше празна.

Пабло изхвръкна навън и се огледа. Единственият път за бягство бе през джунглата, но той не забелязваше никакво движение, не виждаше никакви счупени клони, издаващи накъде са тръгнали двете американски студентки. Но не можеше да са се отдалечили много. Най-близкото село се намираше на над трийсет километра и до него се стигаше през непроходими стени от плътна растителна маса. Та те дори нямаха представа накъде да тръгнат.

Въпреки това стомахът на Пабло се сви.

Обърна се и изгледа пазача. Питаше се дали да не го екзекутира на място. Щеше да е добър урок за другите, а можеше донякъде и да смекчи собствената му вина. Но накрая реши да не го прави. Сега имаше нужда от всички очи, защото все още имаше някакъв шанс да открият момичетата преди Карлос да се върне.

Нареди на отряда си веднага да се разпръсне и дванайсет души навлязоха в джунглата с готови за стрелба оръжия.