Уорд Ларсен
Пасажер 19 (35)

35.

— Къде отиваме? — попита Дейвис.

Седеше на задната седалка на джип „Тойота“ и сега имаше двама спътници — към викинга се бе присъединил шофьорът му, жилест тъмнокос мъж с явно вечна усмивка. Съобщиха му, че се казват Йоргенсен и Макбейн и че работят за УБН^[1], което бе достатъчно да вкара Дейвис в тойотата… горното и фактът, че изтънелите му средства вече не позволяваха разходки с таксита.

Макбейн караше безгрижно, сливайки се перфектно с надпреварата за разбиване на таратайки, която представляваше трафикът в Богота. Тойотата пропадна в улична дупка, но изскърцването на шасито само разшири усмивката на Макбейн. Колата изглеждаше здрава, поне в механичен смисъл, но подът беше затрупан с опаковки от закуски и вестници. Дейвис се съмняваше, че купето някога е било мито, с изключение на двете дъги от чистачките по предното стъкло. Беше олицетворение на термина „служебна кола“.

— Имаме апартамент наблизо — обясни Йоргенсен. — Там има някои неща, които трябва да видиш.

„Апартамент — помисли Дейвис. — Сигурно изглежда като този джип“.

— И защо УБН е решило да ме вади от ареста?

Йоргенсен, който седеше отпред до партньора си, се извърна към Дейвис.

— Просто изпълняваме заповед, Джемър. Между другото това истинското ти име ли е?

— В акта ми за раждане пише Франк, но никой не го използва.

Намеси се Макбейн:

— Шефът за нашия регион във Вашингтон е генерал от морската пехота в запас. Изглежда, му се е обадил стар приятел от ВВС, който му е казал, че се нуждаеш от помощ.

Това беше отговорът. Йоргенсен и Макбейн представляваха дългата ръка на Лари Грийн или по-скоро на старата генералска мрежа в действие. Това се случва, когато решиш да използваш за последно назначение старите звезди на Пентагона преди да ги пратиш в забвение. Те формират клики, навлизат в бизнеса, постъпват в тайни компании, работещи за правителството, поддържат връзка един с друг и си правят услуги.

— О, и между другото — продължи Макбейн, — семпер фай^[2].

— И това ли са ви казали? Че съм изкарал три години в палатка, на индивидуални пакети с храна, преди да сменя пустинята за синьото небе?

— Не мога да те обвиня.

— Тогава: семпер фай. Къде си служил?

— На Западния бряг, сапьор, два срока. Измъкнах се преди десет години и попаднах в УБН.

— Обезвреждане на експлозиви и борба с наркотиците… Какво следва? Изпитания на нови парашути?

Йоргенсен плесна игриво партньора си по рамото:

— Видя ли, казах ти, че този пич е наш човек!

Макбейн се ухили. Това бе моментът да разкаже повече за службата си. Винаги е лесно да разпознаеш онзи, който е видял истински бойни действия — тиловаците не спират да се хвалят с подвизите си и да преувеличават всяка крачка в пясъка на пустинята. Макбейн не каза нищо.

Йоргенсен пак се обърна към Дейвис и каза:

— Чухме какво си им направил на онези полицаи. Ние имаме ежедневни контакти с полицията тук. Някои момчета са страхотни, но други ще те продадат, преди да се усетиш. И никога не си сигурен на кого можеш да имаш доверие. Трябва да ти призная, че на няколко пъти и на двама ни се е искало да направим точно същото, което си направил ти.

Дейвис почти прошепна:

— Но аз не знаех, че са полицаи. Получи се много тъпо, защото последното, от което имах нужда, бе да ме заключат в килия. В момента имам една цел — да намеря дъщеря си.

Макар да гледаше през прозореца, всъщност не виждаше нищо. Джипът подскачаше по неравностите и това разкриваше нови огнища на болка в тялото му. Но това бе нищо в сравнение с болката в душата му.

Тойотата спря пред жилищен блок.

Адресът не предлагаше никакви визуални ориентири — сградата бе правоъгълна и безизразна, разположена на бетонна площадка и измазана с вече ронеща се мазилка. Извън естетическите съображения обаче изглеждаше солидна и това вероятно бе най-важното. Макбейн извади дистанционно, натисна един бутон и се отвори тежка врата на гараж.

Йоргенсен паркира на място с номер 16 и каза:

— Вече сме информирани за дъщеря ти, Джемър. В офиса ни горе имаме достъп до всички ресурси на УБН в Колумбия и повярвай ми, те са сериозни. Така че не се безпокой, ще я спасим.

На Дейвис му идеше да го разцелува.

 

 

Апартамент 16 бе на последния етаж и, да, наистина приличаше на джипа. Макбейн подхвърли, че са в него от месец, но на Дейвис му се струваше, че е по-скоро от година. В нишата за хранене имаше храна от заведение — недовършено китайско меню заедно с клечките и картонена кутия с две парчета пица с тънък блат с вече подвита нагоре периферия.

Обичайната мебелировка — диван, столове, център за забавление — бе избутана в края на стаята, за да се отвори място за много широка отрупана с компютри маса и два дебели кабела, извиващи се към прозореца, явно за връзка с антените на покрива.

— Както виждам, май не можете да вдигнете глава от работа — коментира Дейвис.

— Честно казано, напоследък няма особена динамика — съобщи Йоргенсен. После обясни, че към момента присъствието на УБН в Колумбия е несравнимо по-малко от дните на нарковойните, когато хора като Пабло Ескобар и съперничещите му наркокаубои бяха докарали страната до ръба на пълното беззаконие. — Голяма част от производството на кока този сезон бе изнесено в Перу. Иска ни се да го наречем победа, но картелите са жилава работа. Стратегията им е на водния балон — стъпиш на едно място и те се пренасят на друго. И все пак има още доста работа. Последната ни операция бе свързана с едни фермери, които бяха решили, че спадът в цената на кафето е покана да се прехвърлят на друга култура.

— Как всъщност се борите с такова нещо? Излизате и отваряте нови кафенета „Старбъкс“?

Двамата агенти се усмихнаха.

— Е, де да можехме да сме така проактивни — каза Йоргенсен. — Но ми допада позитивният ти подход.

— Каквато и помощ да можете да ми окажете, момчета, ще съм признателен. Но все пак искам да попитам… Това официално санкционирана операция ли ще бъде?

— Искаш да кажеш ще бъде ли информирана централата на УБН? — попита Йоргенсен.

— Точно това ме интересува.

— Нека ти го кажа по следния начин… най-хубавото в работата ни е, че имаме голяма автономност, в резултат на което никой във Вашингтон не знае със сигурност с какво точно се занимаваме в даден момент тук. Не и преди да ги информираме.

— Райска работа.

— Близко е до това, но все пак си е доста. Кажи ни сега какво знаеш за ситуацията около дъщеря ти.

И Дейвис го направи: обрисува с големи подробности похищението на двете момичета и последвалата въздушна катастрофа.

— Това е доста арогантно дори и за тази част на света — обади се Макбейн. Разбира се, наркобизнесът в наши дни не е каквото беше и е възможно някои от новите играчи да са се прехвърлили на отвличане и изнудване.

— Дори да е така, да разбиеш самолет, за да заличиш следите си…?! — каза Йоргенсен. — Не си бях представял такова нещо.

— Със сигурност не си представяш и за какъв заложник говорим — поясни Дейвис. — Не мисли, че става дума за моята дъщеря — тя просто е хваната в кръстосания огън. Основната цел е много по-високопоставена.

— Детето е на Бил Гейтс? — пошегува се Макбейн.

— Много по-лошо.

Двамата шегобийци се спогледаха и настроението им се скапа.

— Добре де — Макбейн го погледна внимателно, — може би трябва да знаем в какво се забъркваме.

— Мислих по въпроса… дали се налага да знаете. Вие сте сключили сделката преди много време. Семпер фай. — Помълча и продължи: — Но трябва да разберете, че само защото знаете може да ви гарантира трудни времена в бъдеще.

Двамата отново се спогледаха и този път се обади Йоргенсен:

— Ясно… Потвърждаваме, че сме били предупредени.

— Името на другото отвлечено момиче е Кристин Стюарт.

Ново споглеждане, този път с празни погледи.

— И коя е Кристин Стюарт? — попита Йоргенсен.

— Незаконородената дъщеря на Мартин Стайвесънт.

— Мамка му на припек! — възкликна Макбейн.

— Доста изразително, пехотинецо. Когато дошли да я свалят от самолета, Кристин се досетила какво става. Казала на дъщеря ми да заяви, че тя е Кристин Стюарт. Двете доста си приличат, така че изпратените бандити не знаели какво да правят и взели и двете. Това, оказва се, спасило живота на Джен. Сигурен съм, че мозъкът зад тази безумна схема вече е разбрал коя коя е. Значи… това е историята, в която се забърквате. Първо трябва да разбера къде държат двете момичета. След това ще отида да ги освободя.

— Сам? Самичък?

— Ако се налага. Разбира се, малко помощ винаги би била добре дошла. Проблемът е, че не вярвам на никого северно от линията Мейсън-Диксън^[3]. Някой във Вашингтон наблюдава изкъсо всеки мой ход. Затова мога да разчитам само на себе си.

— Леле — въздъхна Йоргенсен. — Прецакан си.

— О, има и по-лошо. — Дейвис извади дадената му от Ечевария бележка от джоба си и им я показа: — Някой ме заплашва с живота на Джен, ако не се прибера у дома със следващия самолет.

— Което ти не смяташ да правиш — досети се Макбейн.

— Вие бихте ли го направили? — Той ги изгледа един след друг и ги видя да поклащат отрицателно глава. — Естествено не. Моля ви само да ми помогнете да я намеря. Останалото оставете на мен.

Без никакво колебание Макбейн каза:

— Ами тогава да се залавяме за работа.