Уорд Ларсен
Пасажер 19 (5)

5.

На следващата сутрин Лари Грийн пристигна на работа и започна с обичайния ритуал в началото на деня. С голяма чаша кафе в ръката той кимна на познатите лица във фоайето на „Л’Анфан Плаза“ и се качи по стълбите на петия етаж. В антрето на офиса поздрави Ребека — незаменимата му помощничка през последните пет години.

— Добро утро, сър.

— Как прекара уикенда?

— Страхотно! С Чарли се сгодихме! — И помаха многозначително с блещукащия си безименен пръст към него.

— Сериозно?! — Грийн я прегърна сърдечно. — Нямаш представа колко се радвам за вас! Чарли е голям късметлия! Кажи ми, ако ти трябва време за подготовка за сватбата!

Ребека започна да дрънка за годеника си — той бил младши прокурор в Министерството на отбраната, — а Лари я слушаше с целия ентусиазъм, който успя да наподоби. Едва когато най-сетне се озова в кабинета си, изражението му влезе в тон с мрачното настроение, с което се бореше цялата сутрин. Веднага провери електронната си поща, но не видя в нея нищо ново, което би помогнало на Джемър. По-скоро обратното — намери съобщение от шефа си, Джанет Сирило, главен директор на НКБТ:

Лари, моля те да ме държиш информирана за катастрофата в Кали на полет ТАС-223. Поне два пъти дневно и при всяко развитие. Съжалявам — притискат ме отгоре. Посолството в Богота е дало на Дейвис сателитен телефон: 011-57-9439220676.

Грийн отпи от кафето. За Сирило натискът отгоре можеше да идва от два източника: кабинета на председателя на НКБТ или… направо от Белия дом. На пръв поглед нито един от двата не изглеждаше особено вероятен, затова Грийн реши, че става нещо друго. Нямаше да е за пръв път някой извън обичайната хранителна верига да прояви интерес към една или друга катастрофа. Това можеше да е например сенатор от Средния запад, в чийто роден град са били произведени хидравличните помпи, използвани в падналия самолет, или може би лобист на производителя, чийто клиент очаква сключването на голяма сделка с Китай и който не иска негативни отзиви в пресата в критичен момент на преговорите. За Грийн това бе сложен танц — теориите и веществените доказателства, докладвани от разследващите, бяха привилегирована информация. Предполагаше, че до ден-два източникът на натиска ще стане ясен — или щеше да се разкрие, когато Сирило започнеше да задава конкретни въпроси. Той щеше да реагира както винаги — като съобщава на премерени дози подробности от общ характер и вежливо припомня на шефката си, че спазването на процедурата е от първостепенно значение.

Беше разочарован, че Дейвис не бе докладвал нищо, но от друга страна, той бе пристигнал на мястото едва снощи. Надяваше се изображенията, които му бе изпратил, да са от полза за откриването на мястото на катастрофата. Джемър никога не се бе изявявал като голям комуникатор, а с участието и на Джен потокът информация щеше да бъде по-оскъден от обикновено. Липсваха новини, което той щастливо докладва на Сирило, и се хвърли в киберпространството.

Изкушаваше се да използва сателитния телефон, но съобрази, че в Богота е един час по-рано. Дори и така беше готов да се обзаложи, че Джемър вече е буден. При тези обстоятелства той едва ли щеше да мигне и за минута, докато — за зло или за добро — не открие Джен.

Грийн реши, че в ситуацията е най-добре да използва есемес: „Обади се с новини, когато е възможно. Надявам се всичко да е добре“.

Помисли малко и натисна бутона за изпращане.

 

 

Ако нещастието на земята имаше адрес, Джемър Дейвис бе пристигнал на него.

Главата му бучеше, всеки удар на сърцето отекваше като систоличен чук, а ставите му сякаш бяха ръждясали за вечен покой. Колкото и отвратително да бе всичко това, нищо от горното не докосваше болката в гръдния му кош — болезнено физически тъп натиск без източник. Физиологически еквивалент на загубената надежда.

Мисълта за движение надделя и Дейвис си наложи да отвори едно око. Онова, което видя, първоначално бе объркващо — светът пред очите му бе разположен хоризонтално. Мозъкът му обработи картината, сумира към нея грубата повърхност, драскаща лявата му буза, и той реши, че лежи по очи на циментов под. Не бе най-смайващата дедукция в кариерата му, но бе полезна в момента.

Дейвис не бързаше — премести малко по малко едната си ръка в едната посока, а единия крак в другата. Отне му две минути да успее да седне. Сложи ръка на тила си и напипа цицина, още топла от съсирената по нея кръв. Всичко се наместваше бавно, кадър по кадър, като слайдшоу на ужаса: Лари Грийн му съобщава лошата новина на кея, петчасовият полет от „Андрюс“, който му се бе сторил петдневен, прелитането с хеликоптер над осветената от луната гора, скокът преди плазовете да бяха опрели в земята, тичането презглава към овъглените руини… Всяка отделна картина бе кошмарна. С изключение на последното изображение, останало запечатано по незаличим начин в мозъка му — вътрешността на разбития самолет. Гледка, толкова жива и разтърсваща, че можеше единствено да е истина.

Беше се нагледал на последици от падания на самолети. Беше виждал кръв, отломки и неразпознаваеми части от човешки тела. Позната му бе носещата се из въздуха миризма на гниеща плът дни след катастрофата, още по-непоносима от парите на разтопена пластмаса и разлят керосин. Нямаше нищо зловещо в тази картина — не бе видял родилния белег на глезена на Джен, не бе разпознал гривната й или блузката, които й бе дал като подарък за рождения й ден. Но нито едно от тези неща не бе нужно. Не и когато общата картина бе толкова изразителна.

Катастрофата на полет ТАС-223 бе типично разбиване, тоест опустошително събитие. Малък 21-местен самолет, изпълняващ вътрешен полет, се бе забил в земята и се бе пръснал в хиляди посоки. Резултатите бяха предсказуеми и оцелели просто бе невъзможно да има.

Той разтри тила си и се опита да се изправи, но не успя. Затова, все така с гръб върху студения бетон, се огледа. Доминиращи в обстановката бяха четири стени от сгуробетон. Зад него имаше прозорец с решетка, а пред него се виждаше масивна желязна врата с процеп над прага. Обяснението беше много просто — намираше се в затворническа килия и вероятно не без основание.

Все още седеше на пода и без желание събираше сили да стане, когато иззад тежката врата се разнесе познат глас. Ключалката изщрака, вратата се отвори и влезе полковник Маркес. Застана с ръце на гърба и огледа Дейвис сякаш гледаше ухапало съседа куче. Пазачът го погледна въпросително, интересуваше се дали да остане. Дейвис беше сигурен, че историята за безумната му атака на мястото на катастрофата е станала всеобщо достояние, така че вероятно го смятаха за опасен. С други думи, заплаха за себе си и другите… макар и да бе неспособен да стане.

Маркес освободи пазача.

— Съжалявам, че не мога да стана — проговори Дейвис.

— Как се чувствате?

— Флакон с ибупрофен в този момент би свършил отлична работа за подобряване на отношенията между двете ни страни.

Дори да се бе усмихнал, Маркес имаше от онези лица, при които това трудно щеше да се забележи.

— Онова, което направихте снощи, по никакъв начин не би помогнало на тези отношения.

— Да, знам.

— Може би… извинение? — подсказа Маркес.

Дейвис разтри челото си, което, кой знае защо, го болеше по-малко от тила.

— Имате ли деца, полковник?

Маркес се поколеба.

— Да, близнаци. Осемнайсетгодишни. Момче и момиче.

Дейвис остави отговора да виси в гъстия противен въздух на килията.

— Добре — продължи след малко Маркес, — мога само да си представя какво преживявате в момента. Но трябва да запомните… всички ние имаме своите отговорности, господин Дейвис. И задължения…

Отново тишина, след което Маркес се приближи. Коленичи на едно коляно, за да могат да се гледат отблизо очи в очи.

— Тази сутрин получих новини, които ме озадачиха — тихо каза полковникът, сякаш не искаше пазачът отвън да го чуе. — Координирах нещата в щаба, докато екипът ми изграждаше база на мястото на катастрофата. Хората ми действат бързо и са работили цялата нощ. Тази сутрин получих доклад и… — полковникът се поколеба и дори погледна зад гърба си, преди да довърши: — като че ли се намираме в необичайна ситуация.

— Каква ситуация по-точно? — попита Дейвис.

— Както ви казах снощи, даденият ни от „Так Еър“^[1] манифест изброява двайсет и един пасажери и трима души екипаж. Лично прегледах видеозаписите от зоната за приемане на пътуващите на борда — в тези дни на тероризъм просто е задължително да има такива, нали така? И мога да ви уверя, че всеки един от тези пасажери се е качил на борда на самолета.

— Какъв тогава е проблемът?

— Ще ви го формулирам под формата на въпрос. Какво бихте направили като разследващ, ако след оглед на падането откриете двама пасажери по-малко от вписаните в манифеста?

Думите му запалиха ярка лампа в мозъка на Дейвис.

— Телата са с две по-малко?

— Всички седалки са запазени, няма нито една изкъртена от пода при падането. Две обаче изглеждат… празни.

— Кои две?

— Не бих желал да конкретизирам, преди нещата да се изяснят. Все още сме…

Дейвис се хвърли напред и хвана ръката на полковника като в менгеме.

— Кои две?

Маркес нервно издърпа ръката си и се сопна:

— Хората ми все още разчистват труповете! Идентифицирането отнема време. Знаете, че това е дейност, в която грешките се недопустими.

Дейвис извърна поглед към тавана и затвори очи.

— Да… да, знам. Съжалявам.

— Осъзнавам колко е труден този момент за вас, господин Дейвис. Когато разполагам с точна информация, ще ви известя незабавно. А дотогава, моля ви да отговорите на въпроса ми: какво ще си помислите, ако ви се „изгубят“ двама пасажери?

Дейвис помисли и отговори:

— При по-леко разбиване, даващо шанс да има оцелели, това щеше да ми даде надежда. Бих допуснал, че някой си е разчистил път навън и се е измъкнал, без да осъзнава какво прави. Имал съм жертви, които са тръгвали без посока и са се озовавали в спешно отделение на километри от мястото на произшествието. Качвал съм ги на таксита и съм казвал на шофьорите да ги закарат в домовете им.

— Но това е отдалечено място, в средата на джунгла. Освен това… видяхте с очите си отломките!

Дейвис кимна — махалото на отчаянието отново се спускаше надолу.

— Да, видях ги. Никой не може да оцелее след такова разбиване. Опашната част я няма, нали?

— Да, намерихме хоризонталния и вертикалния стабилизатор, все още свързани, на половин километър зад зоната на основните отломки сред дърветата. Опашката явно се е откъснала още при първото сътресение.

— Ето, това е отговорът ви. Ще откриете липсващите тела сред клоните на някое дърво.

Маркес се изправи и закрачи безшумно по циментовия под.

— Да — каза след малко, — може да сте прав. Ако преминем сега на позитивните неща, мога да ви кажа, че открихме черните кутии със записите на разговорите в пилотската кабина и полетните данни. И двете са монтирани в задната част, но изглеждат в добро състояние.

— Радвам се да го чуя. Те ще ни помогнат да се ориентираме какво се е случило.

— Да се надяваме. Има още няколко неща, за които бих искал да чуя мнението ви, господин Дейвис.

— Карайте направо.

Маркес го изгледа странно. Английският му явно не бе стигнал до нивото на идиоматично изразяване.

— Искам да кажа, почвайте с въпросите си.

Маркес се поколеба.

— Всъщност… бих предпочел лично да погледнете някои находки. Не бих искал да повлияя предварително на оценката ви. Чувствате ли се достатъчно добре, за да дойдете на мястото на катастрофата?

— Сега?

Маркес кимна.

Дейвис усещаше главата си като разцепена диня и идеята да види на дневна светлина катастрофата не му изглеждаше привлекателна. Но беше дал на Лари Грийн обещание, което не му оставяше свобода: трябваше да положи максимални усилия да разбере какво се е случило — независимо от съдбата на Джен. Колко лесно му бе да го обещае тогава.

Огледа непривлекателната обстановка около себе си.

— Мисля, че мога да се откъсна за няколко часа.

— Отлично… Но трябва да поставя едно условие — каза Маркес.

— Условие?

— Господин Дейвис, вие явно сте добре осведомен в нашата област. Помощта ви ми е нужна. Но освен това сте и своенравен и упорит, а не сте официално под мое командване. Искам да разберете, че ако още веднъж се направите на каубой… просто ще ви отпратя. Разследването е мое. Ясен ли съм?

— Да — потвърди Дейвис. — Кристално.

Маркес му помогна да се изправи, което разкри нови огнища на болка в тялото му. Лявото рамо, вратът, кръстът — обичайните болки след нощ, прекарана в безсъзнание на мокър цимент.

— Между другото — каза Дейвис, — извинявам се за снощи. Ако видим момчетата, с които се сборичкахме, ще им го кажа лично.

Маркес кимна, без да отговаря. Подаде му лента, на която имаше карта с минимална информация — подпечатан документ със снимка, явно копирана от паспорта му. Полковникът тръгна към вратата, а Дейвис се замисли за онова, което Маркес бе премълчал. Те явно вече бяха идентифицирали някои от телата и ако сред тях бе и тялото на Джен, той щеше да му го каже. Сламката бе възможно най-тънката, но бе повече от онова, с което бе разполагал допреди десетина минути.

Дейвис разтри врата си и каза:

— Полковник, може ли да попитам нещо?

Маркес спря.

— Двете празни седалки… бяха ли с поставени колани?

— Коланите? Фотографът ми препрати няколко снимки… — Маркес се замисли. — Не. Не, сигурен съм, че коланите бяха откопчани.

Дейвис последва полковника навън и кимна на пазача на излизане. Опита се да игнорира пневматичния чук в главата си и цимента в крайниците си. Докато вървеше по коридора с все по-лека походка, въгленчето на надеждата пак припламна в сърцето му.