Уорд Ларсен
Пасажер 19 (38)

38.

Дронът беше на „Дженерал Атомикс“, модел „RQ-1B Предатор“, преди това притежаван и поддържан от ЦРУ. След дълго висене на опашката за ползване на безпилотни летателни апарати УБН отчаяно се стремеше да влезе в играта и наскоро бе взело под наем два БЛА от своенравния си братовчед в Лангли. Според Макбейн бяха остарели и предвидени за изваждане от експлоатация, но намесата на УБН ги бе спасила от моргата на подобни машини. Беше нещо като братско подаяние на федерално ниво.

Предаторът се управляваше от двама оператори — единият разположен до пистата край Кали, а вторият свързан с апарата чрез Ку-банд сателитна връзка. Вторият работеше в невзрачен бункер над един от завоите на Панамския канал.

Буквата R в обозначението на апарата означаваше, че конкретният модел е предназначен за разузнаване^[1] — като повечето по-стари модели, даденият на УБН дрон втора ръка беше „зяпач“ и изобщо нямаше по крилата конструктивно заложени точки за закрепване на някакви муниции. С изключение на излитането и кацането цялата мисия беше под контрола на оператора в бункера под надзора на един супервайзър. Понеже не се пренасяха оръжия, командната йерархия бе минимална и в рязък контраст с бойните версии, изискващи присъствието на представител на военната прокуратура, от когото се очакваше да е сведущ по военните закони и правилата за използване на въоръжена сила и който бе длъжен да присъства във всяка фаза на мисията.

Йоргенсен и Макбейн оставиха Дейвис да избере с коя полоса да започнат. Беше му все едно и той избра по-близката. Заявката бе подадена в Панама и дронът пристигна на мястото след петнайсет минути, малко преди девет сутринта. Скоро след това започна поточното видео от височина три хиляди и шестстотин метра над обекта. Дейвис бе поразен от чистотата на образа.

— Дронът има три камери — обясни Йоргенсен. — Монтираната на носа е цветна и се използва основно от пилота. След това имаме втора инфрачервена с променлива апертура за общо наблюдение и радар със синтетична апертура за наблюдение през облаци и мараня. Не може да се използват и трите едновременно. В момента гледаме през инфрачервената.

Край поляната Дейвис видя няколко 200-литрови варела, захвърлени и ръждясали, и купчини боклук, в който се различаваха тръби, ламарина и стари гуми. Полосата бе от трева и пръст и от тази височина изглеждаше равна и гладка. В инфрачервеното изображение обаче се различаваха по-студени петна, издаващи големи локви, които можеха да създадат проблеми — пилотите на кацащи самолети трябваше да ги избягват или да имат късмета да не ги улучат.

— Виждам коловози от гумите на самолети — каза той. — Има ли начин да се разбере кога са били оставени?

— Трудно е да се каже със сигурност от такава височина — отговори му Макбейн, — но има ясни следи от скорошна дейност. Бих казал на около две седмици.

— Вие, момчета, сте посещавали подобни места. Достатъчно плътна ли е почвата, за да издържи осемнайсеттонен самолет?

— Зависи от условията — обясни Йоргенсен. — Ако е валяло силно наскоро, няма начин. Тази полоса ми изглежда в сносно състояние, но е невъзможно да се каже точно, без да стъпиш на нея. Но ние сме измислили начин за приблизителна оценка. — На отделен екран той наложи върху картата друго изображение, състоящо се от петна с неправилна форма в преливащ цвят от зелено през кехлибарено до червено. Части от полосата останаха напълно скрити под петната.

— Какво е това? — попита Дейвис.

— Валежите — поясни Йоргенсен. — Миналата година Колумбия получи сериозно обновление на националната си мрежа от метеорологични радиолокатори, което бе платено от организация за опазване на околната среда, желаеща да следи нивата на валеж в Амазония. Добра информация и източник със свободен достъп.

— Значи чрез налагане на нивото на валежите може да се предскаже колко подгизнали са отделните участъци?

Йоргенсен смени датата на предната седмица и петната се разместиха.

— В известна степен. Правим това от няколко месеца, но се оказа изненадващо точен метод. Тръгна се оттам, че търсехме начин да изследваме състоянието на пътната мрежа. Но принципът е същият за меките полоси. — Когато екранът спря да се променя, той добави: — Ето, това е. Миналата седмица там са паднали 110 милиметра валежи. Това е страшно много, ако живееш в Тексас или Вирджиния, но за тук не е нищо особено.

— Мога да сваля дрона по-надолу, за да се вижда по-добре, но, както казах, без да стъпиш с крак там винаги ще има елемент на гадаене.

— Всъщност — обади се Дейвис — няма нужда от гадаене.

Двамата агенти на УБН го погледнаха неразбиращо, а Дейвис им посочи екрана, на който вървеше поточното видео, постъпващо от предатора. Картината показа малък едномоторен самолет да захожда за кацане, да се плъзва над короните на високите дървета и меко да докосва поляната.

Кехоу слезе от малкия „Чесна Караван“ и стъпи право в една кална локва. За щастие се бе подготвил — беше с непромокаем ловджийски клин и ботуши за джунгла. Стюардесата на G-III го бе изгледала доста странно, когато се бе качил във Вирджиния, тъй като явно бе свикнала на пътници в костюми на „Армани“ и вратовръзки с диамантени игли. На Кехоу това му бе напълно безразлично — той бе войник, а войниците знаят отлично предимството на съдържанието пред формата. Бе слязъл от G-II1 веднага след кацането в Богота и бе извървял не повече от двайсет крачки, за да стигне до чакащата чесна за свързващ полет, организиран от онзи, кой то го бе докарал дотук. Единствените думи на новия пилот бяха: „Кехоу?“, и след кимването му: „С мен“. След трийсет минути вече бе тук.

Трябваха му десет големи крачки, за да стигне до суха земя — по-скоро парче позасъхнала почва, която изглеждаше изненадващо равна. Зад него пилотът на чесната — единственият друг жив човек, който се виждаше — слезе от кабината, обиколи машината си и заби пета в меката земя. След това погледна Кехоу с опечалено смръщване.

Кехоу му извика на испански:

— Ще има ли проблем да излетим обратно?

— Не, всичко окей. Слънце скоро ще е високо и неща станат добре. Но не трябва да стоим дълго. Следобедът горещ. Ако удари силна буря… ще висим тук с дни.

Кехоу нямаше намерение да остава тук толкова дълго.

— Ще побързам. Ти имай готовност.

Пилотът махна с ръка, за да го увери, че ще е в готовност, а Кехоу се извърна, без да хаби повече думи. Отдавна бе заключил, че специалистите работят най-ефективно, когато ги оставиш да си вършат работата. Пилотите в частност ставаха неуправляеми, опиташ ли се да им даваш съвети. В колкото по-трудна ситуация попаднеха, толкова по-рационално започваха да действат, което бе обяснимо, защото и техният живот ставаше застрашен.

Листата наоколо не помръдваха в абсолютно тихата утрин. Единственият шум бе слабото цъкане от охлаждането на двигателя на чесната, а единствената миризма — на употребеното авиационно гориво. Пред него започваше дълъг черен път, който влизаше с лек завой в изумрудената стена. Той тръгна натам с куфара в ръка. Само след двайсетина метра чу някакво изръмжаване. Не на животно. На поляната изпълзяха два джипа. Точно както бе договорено.

„Дотук добре“, помисли си той.

Запази изправената си стойка, понеже съзнаваше деликатността на ситуацията. Бе направил нещата необратими с кацането на чесната преди пет минути. Сега се намираше абсолютно сам в чужда джунгла, на път да осъществи контакт със закоравели убийци, докато на ръката му бе гривната на верига, вързана към куфар, съдържащ седем милиона щатски долара.

Вероятността за усложнение, меко казано, бе значителна.

Тръгна към джиповете с усещането, че върви в сауна. Уж ранното слънце прежуряше и изсмукваше от почвата влага, за да насити въздуха с нея. Джиповете изглеждаха идентични, някакъв китайски вариант на класическите американски армейски уилиси от Втората световна война. Преброи седем мъже — предполагаше, че са мъже, което не бе напълно сигурно, понеже всички носеха ски маски.

Кехоу веднага разбра кой командва. Предният джип, мястото до шофьора. Носеше бойна униформа, по-чиста от униформите на останалите, и слезе пръв. Набит мъж с дълга коса, излизаща изпод плетената маска, която сигурно бе голяма досада за носене в тази жега. От телосложението и движенията му Кехоу разбра, че е млад, но това май се отнасяше до всички. Още от пръв поглед видя, че не са обучени — личеше си от начина, но който носеха оръжието си, и от факта, че всички бяха приковали погледи в него. Не че това бе някаква изненада.

Армиите тук, подобно на онези в другите джунгли, които бе виждал, се състояха от деца, които бяха набрани — приложима ли бе тази дума в смисъла на наборна служба? — или под заплаха с оръжие, или — в най-добрия случай — защото семействата им бяха приели петдесетте долара заплащане за предлагането на здрав младеж. Седемнайсетгодишни деца, които трябваше да бъдат в училище или да орат нивите, но вместо това бяха хранени, даваха им пушка с няколко патрона, които да изстрелят в близкия пън, за да се научат, обличаха ги в униформа и… толкова. Край на бойната подготовка.

След като за секунди бе осъзнал всичко това, той разбра, че в момента тук има един-единствен важен човек.

Командирът се приближи до него и спря.

— Добре дошли в Колумбия. Надявам се пътуването ви да е минало безпроблемно.

Първата изненада — английският му бе добър, почти без акцент. Това накара Кехоу да реши, че този човек има пръст в измислянето на цялата схема. Много искаше да види лицето зад маската, понеже това бе допълнителната му задача. Трябваше му само един бегъл поглед. Ако се изключеха тактическите съображения, Кехоу бе избран за тази задача по една много конкретна причина — той имаше изумителна памет, особено ще се отнасяше до лица.

— Бих желал да приключим всичко това възможно най-експедитивно — каза Кехоу, щракайки с фотоапарата в главата си във всички посоки. Стар сериен номер на един от джиповете… гривна на китката на водача.

— Сигурен съм, че бихте желали — отговори командирът.

— Не виждам момичето — отбеляза Кехоу с възможно най-небрежния възможен тон.

— Когато му дойде времето. Още сме на предварителната фаза. — Командирът кимна на хората си и двама от тях се приближиха до Кехоу. Американецът зае позата — разкрачен, с разперени ръце. Последва обиск с потупване от главата до краката. Едва ли ги интересуваше оръжие, по-скоро бяха загрижени дали не носи предавател или устройство за проследяване. Кехоу — държеше куфара в изпънатата си встрани ръка — каза нетърпеливо:

— Побързайте, ако обичате… Това са много пари и тежат.

Мъжете отстъпиха назад и единият кимна, за да покаже, че са свършили. В този момент един от войниците извади черна качулка. Кехоу го бе очаквал, така че не протестира, когато му я нахлузиха на главата. Представи си как в този момент всички смъкват с облекчение маските. Оттук нататък, ако някой щеше да се чувства некомфортно, това щеше да е само той.

Някой го прихвана под лакътя и го поведе към джипа. Сбутаха го първо наляво, после надясно и по мястото за крака той разбра, че са го наместили на предната седалка почти сигурно във втория джип.

След като не виждаше нищо, вече бе важно да анализира какво чува. Двама от войниците си прошепнаха нещо, но думите останаха неразбираеми. После чу удара на приклади по металния под на джипа. Докато чакаше двигателят да запали, му се стори, че чува много слаб звук, почти като… като изжужаването на далечно насекомо. Почувства ирационална нужда да вдигне поглед към небето и в миг на палава безразсъдност, докато се пържеше в черната качулка, се запита дали не би могъл да направи някакъв знак, който да се възприеме отгоре като вълна. Защото знаеше, че чува дрон, най-вероятно под командването на намираща се кой знае къде Авиационна експедиционна група, натоварена със задачата да следи как се развиват нещата. Кехоу изрично бе инструктиран да не очаква никаква подкрепа, но не се изненада, че някой все пак го наблюдава. „Да — каза си, — адмиралът не оставя нищо на случайността“. Не че това му носеше дори и минимален комфорт. Ако нещата се развиеха зле, нямаше никакъв шанс дронът да участва в спасяването му — камерите отгоре само щяха да запечатат смъртта му.

Дори колумбийците да се бяха усетили какво има в небето над тях, Кехоу не ги чу да го споменават. Както пилотът на чесната бе казал при кацането, видимостта в долината бе много лоша, а косо падащата слънчева светлина се разсейваше като воал в неподвижния влажен въздух. „Дори да са чули дрона, няма начин да са го и видели“.

Джиповете включиха на скорост и след малко започнаха да разплискват локвите на път към сърцето на джунглата.