Уорд Ларсен
Пасажер 19 (37)

37.

Никоя правителствена организация на земята, в това число намиращите се на територията на Колумбия, не познава сложната топография на Северните Анди така добре както Управлението за борба с наркотиците на Съединените щати. Обявената сериозно още по време на президента Рейгън „Война срещу дрогата“ бе поставила началото на нова ера в прилагането на закона, вкарвайки обединената тежест на американското Министерство на отбраната, Централното разузнавателно управление и Държавния департамент в ескалацията на усилията по забрана на наркотиците. Високотехнологично следене, нискотехнологични информатори, пръскане с хербициди от въздуха — всичко това станаха части от голям план, чиито резултати бяха определено нееднозначни в оценката дали веригата на доставки е била прекъсната. Не така двусмислен бе опитът, натрупан от участниците в тази борба.

Докато Йоргенсен работеше на компютъра, Макбейн запозна Дейвис със структурата на колумбийските бунтовнически сили, елемент от които несъмнено щеше да се окаже тяхната мишена.

— ФАРК общо взето са господари на джунглата южно от Богота и източно от Кали, а това е районът, който ни интересува. Всичко е започнало през 60-те и в зенита си те са контролирали около една трета от Колумбия. През последното десетилетие обаче се преобразиха. От няколко години правителството им нанася тежки удари и влиянието им постепенно запада^[1]. Напоследък се посъвзеха под формата на малки клетки — pisa suaves, което се превежда като „стъпвай леко“. Това са роти с численост трийсетина души, които са в непрестанно движение. Разбира се, ние трябва да мислим не само за ФАРК — има и други крайнодесни паравоенни формирования и радикални маргинали. И те заработват насъщния си по същия начин — отвличане, изнудване и посредничество в наркотърговията.

— Отглеждат ли кока в действителност? — поинтересува се Дейвис.

— Нямат толкова работна сила. Оставят селяните да работят по фермите си и правят като законното правителство — налагат данъци върху продукцията, върху онзи, който бере листата, върху следващия, който ги преработва в прах, и накрая върху наркобарона, който транспортира крайния продукт през територията им, за да стигне до пазарите.

— Както ние правим с царевицата, но без субсидиите.

— Горе-долу — потвърди Макбейн. — Както е характерно за организираната престъпност, тези паравоенни групи са възприели бизнесплан, залагащ на няколко финансови потоци, сред които отвличанията стоят напред в списъка. Само че говорим за съпруги и деца на видни бизнесмени — нищо подобно на жертвата, която ще се опитаме да спасим.

— Тези… роти… независимо една от друга ли действат?

— В наши дни, да — повечето са самостоятелни.

— Значи, ако можем да разкрием коя е виновната, ще имаме добра представа за силата, срещу която се изправяме.

— Ние? — Макбейн повдигна вежда.

— Ами… просто казвам, че…

— Ясно. Нека първо видим дали ще разберем кои са.

Работиха цяла нощ. Дейвис помагаше с каквото можеше, но повече се опитваше да не им пречи. Малко преди изгрев го пратиха на мисия до близкия „Дънкин Донътс“, чиято верига тук бе по-сериозно представена, отколкото в Бостън. Дейвис се върна със сортирани дузина понички в кутия и три чаши кафе. С подобни поръчки конкретно тази конспиративна квартира на УБН нямаше да съхрани прикритието си задълго.

— Успях да преброя четиринайсет полоси в интересуващия ни район — каза Макбейн и посочи екрана на монитора, където имаше точно толкова жълти кръгчета. — В далечното минало големите наркокартели се чудели какво да правят с парите си. Докарвали материала за обработка и го отнасяли с малки двумоторни самолети, така че полосите изисквали редовна поддръжка. Някои са доста дълги, защото на натоварените с тази задача момчета им харесвало удобството да идват по въздух от вилите си в места като Кайманите и Панама, за да видят набързо върви ли работата както трябва.

— Като правиш по петдесет милиона месечно — обясни Йоргенсен, — кой би живял на палатка в джунглата?

Макбейн поднови разказа си:

— През годините следихме всяка разчистена поляна в джунглата, способна да приеме самолет. Тези полоси се появяват и изчезват — новите трябва да бъдат обработени неколкократно с булдозер, а други се изоставят и джунглата ги поглъща обратно. Има само две официални летища тук — едното в Ниева и другото в Сан Хосе дел Гуавиаре. И двете разполагат с асфалтови писти и в тях има поне минимален държавен надзор.

— Не — каза Дейвис, докато избърсваше с длан пудрата захар по брадичката си, — тези ги забравяме. Видях колесника — самолетът определено бе кацал на мека полоса.

Йоргенсен изтри през клавиатурата двете летища и съответстващите им жълти кръгчета изчезнаха. После попита:

— Колко дълга писта му е нужна на този самолет?

— Вече говорих с един инженер за основните технически характеристики. Кацането е лесно, защото съпротивлението на тревата съкращава спирачния път. За сметка на това излитането е по-трудно… да кажем километър. Това е занижена оценка — в действителност е нужна по-дълга писта.

Йоргенсен повтори магията си и изчезнаха още седем кръгчета.

— Окей, имаме известен напредък. Сега разполагаме с пет неподобрени полоси, които са поне километър дълги.

Загледаха се в екрана. Числото не ги плашеше, но все пак беше твърде голямо.

— Какво правим оттук нататък? — практично попита Макбейн.

— Надморска височина? Ако някоя от тези малки полоси е на голяма надморска височина, се налагат корекции, защото двигателите отдават по-малко мощност на по-голяма надморска височина, да кажем от километър и половина нагоре.

— Има една на хиляда и осемстотин метра.

— Заминава — нареди Дейвис и поредното кръгче изчезна.

От екрана ги гледаха вече само четири.

Дейвис взе кафето си и отпи дълга глътка през отвора в пластмасовия капак.

— Прекарай линия… Вземи последната известна позиция на самолета, преди въздушните диспечери да загубят контакт с него, и я свържи с мястото на катастрофата. — Дейвис посочи двете места на картата и Йоргенсен нарисува виолетова черта, свързваща едното с другото. Две от оставащите кръгчета докосваха линията. Останалите две лежаха над осемдесет километра на изток.

— Критериите ни стават малко изсмукани от пръстите — отбеляза Макбейн.

— Знам — отговори Дейвис. — Осемдесет километра… Самолетът е можел да ги прелети с лекота за времето, което ни интересува.

Всички се смълчаха. След малко Дейвис каза:

— Не… Мисля, че сме на прав път. Една от двете е. Трябва само да намерим начин да видим отблизо какво става там.

— Колко е часът? — попита Макбейн.

— Седем и трийсет — отговори Йоргенсен.

Агентите на УБН се спогледаха многозначително.

— Какво? — Дейвис усети нещо.

— Ще ти хареса да го чуеш — обади се Йоргенсен. — Имаме дрон, базиран на площадка край Кали. Той облита по разписание всяка нощ Националния резерват на ФАРК по предварително програмиран маршрут за регистриране на евентуални промени — пътища, по които е било пътувано през изминалото денонощие, коли, които са били преместени. По това време дронът вече е завършил облитането, но има прозорец за специални заявки, които се обслужват, докато запасът от гориво позволява.

— Значи дронът може да ни даде снимки от тези две площадки?

— Дори още по-добре — ако заявката ни бъде одобрена, ще можем да ги гледаме в реално време.

— Кой одобрява? — попита Дейвис.

— Регионалният мениджър за Колумбия и Перу — отговори Йоргенсен едва разбираемо, защото беше захапал поничка с ванилов крем. — Казва се Бърт Колимор, скапан копелдак. Има офис в Кали, макар да е по-правилно да кажа „имаше“. Уволниха го миналата седмица, което означава, че бремето на решението се прехвърля на изпълняващия длъжността заместник, тоест регионалния началник оперативна дейност.

— И кой е той.

Йоргенсен се усмихна широко.

— Аз, разбира се.