Уорд Ларсен
Пасажер 19 (42)

42.

Макбейн първи забеляза полосата. Посочи пролуката сред дърветата и каза:

— Да, изглежда ми позната. Веднъж проведохме съвместна операция с колумбийската армия… беше преди две или три години. Но закъсняхме с един ден и всички се бяха изпарили. Когато се намеси армията, слухът за придвижването й я изпреварва. Както и да е, поне затруднихме логистично противника. Трудно е да поддържаш преработваща фабрика, когато се налага да се местиш през две седмици.

Дейвис гледаше полосата и внимаваше да не се разсейва. Някъде в небето имаше дрон. Според Йоргенсен той кръжеше на горе-долу тяхната височина, обаче тук нямаше въздушни диспечери и сблъсък във въздуха щеше да развали деня на всички. Пилотираше команча, както бе пилотирал по време на първия си полет — малък самолет без автопилот и на принципа „отваряй си очите на четири“ по отношение на въздушния график.

Сатфонът изчурулика и Макбейн предаде казаното му от Йоргенсен:

— Джиповете са спрели и вече знаем къде са нашите хора. Мястото е на осем километра в южна посока. Има път, водещ дотам. Имало няколко странични пътеки, но според него нямало да имаме проблем да стигнем там без объркване. Било изоставена плантация, в която сме се заглеждали и преди — три сгради на ръба на разрухата. Йоргенсен казва, че там вече имало четири коли и грубо казано двайсетина неприятели.

— Неприятели? — повтори инженерът отзад. — Тази дума не ми харесва.

— На мен пък не ми харесва числото — каза Дейвис. Забеляза пътя лесно, защото други не се виждаха — тясна кафява лента през зеления килим. Прелетя над полосата и видя там самотната чесна, докарала куриера на Мартин Стайвесънт. Имаше дебели гуми и голямо крило над фюзелажа — характеристиките на корпус, създаден за използване на къси и меки писти. Пилотът погледна нагоре към тях. Не им помаха.

— Окей, Джемър, това родео е твое. Сега какво? Ще отидем ли на юг, за да поразузнаем?

— Не, само ще ги подплашим. Ако закарам тази щайга на три километра от тях, със сигурност ще ни чуят. Освен това какво ще постигнем? Докато дронът е над нас, имаме очи в обекта. Сега ни трябват ботуши на терен.

Огледа преценяващо полосата и онова, което видя, не му допадна. Изглеждаше неравна и определено не бе онази повърхност, която авиоконструкторите в „Пайпър Еъркрафт“ бяха имали предвид при създаването на „Туин Команчи“. От друга страна, само преди няколко дни колумбийският пилот Блас Рейна бе кацнал тук с по-голям самолет и след това дори бе успял да излети. „Щом той е могъл да го направи…“, помисли си Дейвис.

Опита се да разбере какъв е вятърът на нивото на земята, но въздухът в джунглата, изглежда, само се нагряваше и издигаше, без забележим вектор в нито една посока. Прелетя веднъж над поляната, търсейки с поглед най-равното място, и избра за първи контакт със земята точка, която се намираше веднага след най-очевидното препятствие — голяма локва, която я делеше само един добър порой от това да стане езеро. Пилотът на каравана ги наблюдаваше, застанал неподвижно под едната страна на крилото. Добър знак, реши Дейвис. Това означаваше, че мисли повече за сянката, отколкото да изпрати предупреждение по радиото в кабината.

Дейвис избра траекторията на захода и пристегна колана си. Макбейн направи същото, без подкана. На петнайсет метра над земята Дейвис различи в повърхността две дълги бразди, явно оставени от ТАК Еър 223 преди няколко дни. Коригира леко снижението, за да яхне една от браздите, съобразявайки, че всяка почва, издържала 20-тонна машина, ще издържи и много по-лекия команч. Ако не друго, поне мисълта бе успокоителна. Докосна земята леко като перо и докато се насочваха към мястото за спиране, чу облекчени въздишки отзад и отдясно на себе си.

Направи пирует в далечния край, колкото да не затъне в меката почва. Изгаси двигателя в мига, в който носът се извъртя по дължина на полосата — трик, който бе възприел в Африка от стар познат по време на също толкова безумна мисия: „Бъди готов да излетиш за секунди“.

Витлата застинаха и всичко утихна. Разнасяха се само звуците на охлаждащи се турбини и забавящи въртенето си жироскопи в приборното табло. Дейвис прищрака няколко превключвателя, за да изключи акумулатора, след което тримата насочиха вниманието си към другия самолет. Чесната се намираше на петдесет метра от тях и пилотът продължаваше да стои в сянката на лявото крило. Изглеждаше заинтригуван, но не и загрижен. Беше паркирал своята машина възможно най-близко до пътя, ориентирана така, че да съкрати в максимална степен ходенето на пасажера. Пилот, свикнал с клиенти, които не обичат да си цапат обувките. Това бе в подкрепа на оценката на Макбейн. Пред тях бе местен чартърен пилот, нает за тази сутрин. Вероятно нямаше никаква представа какво прави тук и за кого работи, но със сигурност пет пари не даваше за това. Пилотираше си чартъра с едно око затворено, не му пукаше, че не всичко е чисто като сълза, и беше напълно щастлив от петстотинте долара за една сутрин работа.

— Как ще го направим? — попита Макбейн.

— Не виждам много възможности — отговори Дейвис и очерта възможно най-простия план, който му бе хрумнал. Не последваха възражения, така че всички слязоха и тръгнаха безгрижно към пилота. Усмихваха се, а Делакорт дори помаха с ръка. Когато им останаха десетина крачки, Макбейн поздрави пилота, понеже най-добре говореше испански. Дейвис чу нещо, което си преведе като: „Това ли е пътят, водещ към проект Колумбийски тропици?“.

Всички знаеха, че не е. Идеята бе на Макбейн, който знаеше, че такава полоса и подобен път наистина съществуват, само че са прелетели над тях преди шейсет километра. Чартърният пилот се усмихна снизходително. Огледа Дейвис, като че ли току-що бе видял най-лошия навигатор на света. Общото настроение бе добродушно и лежерно. Пилотът отвори уста, за да отговори — и в същия момент Делакорт и Дейвис се хвърлиха към него и го хванаха за лактите.

 

 

„Иди да вземеш брадвата“.

Кехоу седеше търпеливо с ръце, кръстосани върху куфара. Може би подсъзнателно държеше онази с гривната отдолу. Цялата история с веригата и оковаването не му бе харесала от самото начало — виждаше му се аматьорска и опасна, но Странд бе настоял. Кехоу не обичаше да носи нищо ограничаващо движенията му — колани, вратовръзки, палта. Затова подобни аксесоари отсъстваха от гардероба му. Бронежилетка от кевлар бе единственото изключение, но бе сметнал, че не е подходяща за тази мисия. Ключът за белезниците бе в обувката му. Не беше най-умната идея, но какво друго, по дяволите, можеше да направи?

Сетивата му продължаваха да са изострени. Чу някакво провлачване наблизо, може би от ботуши, и изведнъж го сграбчиха, издърпаха го от джипа и го хвърлиха на земята. Куфарът отхвръкна от скута му и поне двама души го приковаха да не мърда. Не виждаше особен смисъл да се съпротивлява, поне до момента, когато някой хвана окованата му ръка и я издърпа максимално встрани. После издърпаха куфара докрай, веригата се опъна и всички спряха да се движат. Последвалата команда на испански беше елементарна за превод: „Сечи!“.

— Чакай! — изкрещя Кехоу. — Имам ключ! Нека…

Протестът му бе спрян с ритник с ботуш в главата. Миг по-късно беше сигурен, че чува изсвистяване във въздуха.

 

 

Пилотът на чесната не оказа съпротива, което според Дейвис доказваше точна преценка, още повече че от двете му страни имаше по петдесет килограма повече от теглото му. Изражението му издаваше максимална концентрация в подреждането на мозайката: превоз на американец с тежък куфар, два джипа с паравоенни, втори самолет с трима американци, явно от друг отбор — мъже, чиято мисия, меко казано, не съвпадаше с неговата. Надеждата за лесни и бързи пари се бе изпарила.

Макбейн го претърси, но не намери нищо. Агентът от УБН застана с ръце на кръста и недоумение на лицето:

— Не — каза той, — никой не идва на такова място без средство за защита. — Отиде при самолета и след пет секунди намери онова, което търсеше, под лявата седалка — 9-милиметров „Берета“. Огледа оръжието и каза одобрително: — Сега вече имаме нещо истинско. — Победното му изражение се изпари, когато освободи пълнителя и изтегли затвора: — Един патрон! — каза унило.

— Един? — недоверчиво повтори Дейвис. След това недоумяващо изгледа колумбиеца: — Ти не знаеш ли, че тук има опасни хора?

Макбейн повтори въпроса на испански, а пилотът само сви рамене. Не изглеждаше разтревожен, което за Дейвис означаваше, че или очаква някой да му се притече на помощ, или вече е попадал в трудни ситуации. Последното изглеждаше по-вероятно.

Макбейн претърси самолета по-подробно, но не намери нищо полезно.

— Сега какво? — попита той. — Имаме един патрон, един пистолет и осем километра между нас и двайсет тежковъоръжени войници.

— Не — възрази Дейвис, — имаме осем километра между мен и моята дъщеря. Най-близкото разстояние между нас от не помня кога.

— Добре — обади се Делакорт, — но как ще я върнем?

— Ще чакаме — предложи Макбейн. — Онзи с откупа скоро ще се върне. Самолетът и пилотът му са тук, което означава, че смята да се върне по обратния път — доставен с два джипа и петима-шестима гадни типове. Ще е взел своето момиче, а може би и твоята дъщеря.

Дейвис вече бе минал по същата логическа верига, но бе спрял, когато бе стигнал до Джен.

— Не мисля. Ако е донесъл откуп, той е за дъщерята на вицепрезидента. Похитителите нямат стимул да освободят Джен. А и щом освободят Кристин, ще се изнесат оттук. Аз казвам да тръгваме веднага, докато знаем със сигурност къде е тя.

Дейвис погледна Делакорт, после Макбейн. И двамата кимнаха.

— Но как ще го направим? — попита Делакорт. — Ако оставим пилота тук, той може да ни създаде проблеми. Може да се обади по радиостанцията или да повреди самолета ни.

— Нямахме ли един патрон? — напомни Макбейн.

Дейвис го погледна внимателно и забеляза намек на усмивка. Така поне му се стори.

— Добре де, само се шегувах — въздъхна Макбейн. — Нямаме нищо, с което да го вържем добре, а винаги има шанс тук да се появи още някой. Един от нас трябва да остане, за да сме сигурни, че ще се държи прилично.

И двамата погледнаха Делакорт.

— D’accord — отговори французинът. — Логично е да остана аз.

— Добре, кажи му — каза Дейвис.

Пусна ръката на пилота и Делакорт направи същото с другата му ръка. Макбейн започна да говори и посочи Делакорт. Пилотът погледна французина, който беше двайсет и пет сантиметра по-висок, два пъти по-тежък и гледаше заплашително. Изражението му издаваше, че съжалява, че не си е останал днес у дома.

Дейвис взе сака с фалшивите MP5-ици, хвърли в него сатфона и в последния момент добави от команча пакета за оцеляване. Накрая взе лоста за заключване и ключа. Колумбиецът наблюдаваше внимателно, когато отидоха при кабината на каравана и се опитаха да заключат щурвала с лоста. За нещастие конструкцията бе различна и лостът не пасваше. Дейвис излезе, огледа се и видя по-добро решение. Пилотът протестира яростно, когато Дейвис фиксира лоста около видимо скъпия винт „Хартцел“.

— Кажи му, че ще се върнем до час с ключа — каза Дейвис на Макбейн. — От него се иска само да мирува и да си почива в компанията на новия си приятел от Франция.

Макбейн преведе и пилотът стоически седна направо на земята.

— Нали не възразяваш? — попита Дейвис Делакорт.

— Absolument!

Дейвис и Макбейн тръгнаха, агентът на УБН бе нарамил сака. Слънцето продължаваше да се издига в небето, а температурата да се покачва. Дейвис усети ризата си вече залепена за гърба. По челото му бяха избили едри капки пот.

— Колко далече каза, че било? — попита той.

— Според Йоргенсен към осем километра.

— Значи около половин час.

— Половин час? — изумено повтори Макбейн. — И как, по дяволите, ще…

Но Дейвис вече тичаше.

 

 

Когато брадвата се стовари, Кристин ахна — със закъснение се сети, че не бива да издават и звук. Момичетата застинаха като статуи, ужасени, че са разкрили скривалището си. Изчакаха да видят някой да посочва към тях с пръст или да извика тревожно. Не се случи нищо подобно.

След цели пет минути Джен, която не можеше да вижда какво става навън, попита какво е станало. Кристин й разказа шепнешком и Джен се превъртя странично, в поносима поза, която все пак й позволяваше сама да вижда събитията в двора. Видя шестима застанали в полукръг войници, които се превиваха от смях. На земята седеше човек с качулка и разтриваше с едната си ръка другата си китка, на която висеше половината от чифт белезници. Другата гривна и отсечената верига бяха на дръжката на куфар. Карлос го бе сложил на капака на един от джиповете и се опитваше да го отвори с острието на брадвата.

— Това е Карлос — прошепна Кристин.

— Познавам го — отговори Джен. — Идва в стаята ми вчера.

— И какво искаше?

— Първо ми каза за разбиването на самолета… предполагам, за да ме изплаши. После каза, че му трябва информация. Искаше нещо, което само аз и баща ми знаем, за да го убеди по този начин, че още съм жива.

— И ти му я даде?

— Дадох му информацията, но по мои съображения. Баща ми е следовател на самолетни катастрофи. Ако самолетът се е разбил и баща ми е вярвал, че съм на него… сигурна съм, че сега е в Колумбия и се опитва да ни намери.

— Той има ли някакъв прякор?

— Казва се Франк, но всички му казват Джемър.

— Точно така — оживи се Кристин. — Чух Карлос да говори с баща си по телефона. Имало някакъв здравеняк, който създавал неприятности в Богота.

— Аха, това описва точно баща ми.

И двете видяха огромния войник — онзи, който Кристин бе казала, че е Пабло — да обяснява нещо на Карлос с много жестикулации.

— Карлос изглежда бесен — коментира Кристин.

— Мисля, че поемаш голям риск, като ми помагаш.

Карлос огледа имението, погледът му мина през скривалището им и двете момичета инстинктивно снишиха глави. Когато отново вдигнаха поглед, видяха Карлос да повтаря грешката си — беше заповядал на всички да претърсят джунглата за втори път.

Джен прошепна:

— Онзи, дето седи на земята… знаеш ли кой е?

— Не, никога не съм го виждала. Сигурно го е наел баща ми да донесе парите. Или е от Тайната служба.

— Наистина ли смяташ, че в куфара има седем милиона долара?

— Според Карлос такава е сделката — отговори Кристин.

— Значи откупът е платен и ще те пуснат.

Кристин се поколеба.

— Не съм толкова сигурна. Карлос не беше доволен, когато те видя до мен. Накарах го да ми обещае, че двете ще си тръгнем оттук заедно, когато платят откупа, но днес той размисли. Каза ми, че само аз съм щяла да бъда освободена.

— Защо? Мислиш ли, че ще иска втори откуп за мен? Баща ми няма такива пари, той е обикновен военен от запаса.

Двете се спогледаха в полумрака.

— Не, мен няма да ме пусне — каза Джен.

— Да, няма. — Кристин въздъхна.

— Затова ли дойде при мен?

Кристин кимна.

— Да… мисля, че затова.

— Благодаря ти.

Къса усмивка от дъщерята на вицепрезидента.

— Цялата тази каша е заради мен — пак въздъхна тя. — Онова, което се случи на Томас… на хората от самолета. Ти си последният ми шанс да направя добро. Ще те измъкна оттук, Джен. Кълна се.