Уорд Ларсен
Пасажер 19 (22)

22.

Соренсен се върна на работа рано същата вечер, след като повечето хора от дневната смяна вече си бяха тръгнали. Макар по неизбежност Центърът за разузнаване „Джордж Буш“ да работи денонощно, голяма част от служителите са на редовно работно време като счетоводители или банкери. Така че коридорите бяха тихи, а нейната секция — пуста. Това вероятно нямаше никакво значение.

Привидно ровенето й за информация беше безобидно. Трябваше само да идентифицира 21-годишно момиче, заминало наскоро за Колумбия, което на свой ред водеше най-вероятно до два сценария: Кристин Стюарт беше студентка, на която й предстоеше да изкара семестър зад граница, или бе млада жена на мисионерска мисия. Соренсен планираше да знае житейската история на това момиче още преди осем тази вечер, което й оставяше достатъчно време за чаша малбек преди лягане. Ключ бе номерът на паспорта. Той щеше да стане връзката между име и адрес, а оттам базата данни на ЦРУ щеше да продължи към номера на шофьорската книжка, успеха в училище и евентуалните сблъсъци със закона. Ако се наложеше, Соренсен щеше да се върне назад чак до акта за раждане и детските пръстови отпечатъци.

Седна зад бюрото си, влезе в системата и отвори интерфейса към базата данни за по-малко от минута. Основната страница представляваше въпросник, уточняващ цялата налична информация за неизвестния субект, включително снимка на лицето, която можеше да бъде качена и въведена за разпознаване. Соренсен въведе онова, с което разполагаше — пълното име, номера на паспорта и датата на раждане на Кристин Стюарт, — и натисна бутона за търсене. Компютърът се поколеба по-дълго от обичайното, докато смилаше заявката. Отговорът, който накрая се показа на екрана, бе такъв, какъвто тя виждаше за първи път. В действителност дори не бе знаела, че подобен отговор съществува:

ОПИТ ЗА НЕОТОРИЗИРАН ДОСТЪП

— Какво, по дяволите…? — прошепна тя.

Обмисли дали да не повтори опита, но се поколеба над входната страница, в която всички попълнени полета вече бяха изчистени. Подозираше, че и вторият опит ще завърши по същия начин. Беше ставала свидетел как основният сървър излиза от строя и често бе въвеждала невалидни по една или друга причина заявки. И бе виждала различни реакции, но никога такава. Опит за неоторизиран достъп. Беше използвала същата система за проучване на терористи, финансисти от Уолстрийт, чуждестранни държавни глави и поне един похотлив американски посланик. Но никога досега не й бе отказвано.

Оттласна се от бюрото и обмисли възможностите, с които разполагаше. Ако беше през работно време, можеше да се изкуши да се обади на Мелани Браун — приятелката й в Тайната служба, Чикаго. Обаче Мелани веднъж вече бе рискувала заради нея, а името „Кристин Стюарт“ явно задействаше някаква аларма. Соренсен нямаше никакво съмнение, че отказът за изпълнение на заявката й вече е регистриран и съобщен на когото трябва, и че за него ще стане дума на утрешната оперативка. Но в чий офис? МНС? Държавният департамент? Някаква вътрешна служба на ЦРУ? Беше лошо, че й бяха отказали достъп, но много по-лошо бе, че бе задействала аларма.

Изключи компютъра и след минути вече бе в колата си. Пресече празния паркинг диагонално и бе почти на портала, когато мобилният й иззвъня. Тя погледна номера. Беше непознат. Изчака сигнала да се повтори пет пъти — остър, пронизителен. После намали скоростта и прие обаждането.

— Ало?

— Здравейте, госпожице Соренсен. Трябва да се видя с вас във връзка със заявката ви за търсене на информация от съвсем преди малко.

Соренсен отби към бордюра на паркинга и спря все така диагонално на празните клетки. Форд фокусът й бе осветен от високите натриеви лампи. Внимателно сложи колата на ръчна спирачка, преди да попита:

— Кой се обажда?

— Ще разберете. Трябва да се видим. Моля ви, бъдете във Волта Парк в осем и трийсет. Това е до университета „Джорджтаун“.

Соренсен си погледна часовника. Половин час.

— Не! Девет и половина на западната алея при паметника на Вашингтон.

— Госпожице Соренсен…

Тя затвори и изключи телефона. Който и да бе, ако държаха да се видят с нея, щяха да се съгласят на нейните условия, а това й даваше известен контрол. Даваше й и деветдесет минути да се ориентира в какво се е забъркала.

Дейвис изтича през улицата, но като приближи паркинга, забави ход. Видя служебна кола като на Маркес и малка тълпа около нея. Полицаи си пробиваха път към колата, но като че ли никой не бързаше особено.

Дейвис позна Рафаел, младежа, помогнал му с видеото преди две нощи, и попита:

— Какво е станало?

— Простреляли са полковник Маркес.

— Жив ли е?

— Не мисля — отговори Рафаел.

На паркинга се изсипаха още полицейски коли и Дейвис видя Маркес в рамката на прозореца до шофьорската седалка, точно над герба с лешояда. Полковникът бе проснат върху облегалката на седалката, на гърдите му имаше голямо петно кръв, главата му бе клюмнала. Нямаше начин да е жив.

Като най-висок от зяпачите, Дейвис огледа паркинга над морето от глави. Не изглеждаше по-различен, отколкото преди половин час, когато двамата с Делакорт бяха минали покрай него на път за бара. С една съществена промяна: пет полицейски коли и мъртъв полковник. Дейвис ревизира предишната си мисъл: „Човек, на когото му остават броени дни“.

Отстъпи назад и попита високо:

— Видял ли е някой кой е направил това?

Колата бе наобиколена от поне двайсетима души. Никой не отговори. Той се обърна към Рафаел и го попита:

— Какво точно се е случило?

— Никой нищо не е видял. Всички бяхме вътре.

— Чути ли са изстрелите?

— Не, нищо…

Пристигна линейка и двама парамедици затичаха към колата. Беше им достатъчен един поглед и от забързаността им не остана и следа. След малко един от полицаите започна да разпитва присъстващите на испански. Човекът до него, ефрейтор от ВВС, когото Дейвис бе виждал в офиса, го посочи недвусмислено с пръст.

Дейвис остана на мястото си, принуждавайки полицая да дойде при него. Не се изненада, когато той го хвана за лакътя и му нареди на английски:

— Ще дойдете с мен, сеньор.

Дейвис го изгледа за момент, после погледна обвинителя си.

Заведоха го в тиха стая в Ел Сентро и му казаха да не я напуска. Дейвис се опита да обясни на полицая, че го чакат по-важни неща във връзка с разследването на катастрофата на самолет.

Но вратата се затръшна пред лицето му.

Преди няколко години Соренсен бе започнала магистратура по бизнесадминистрация в университета „Джордж Вашингтон“. Беше сметнала това за добър ход, разширяващ перспективите й в кариерата, едно от задължителните изисквания при кандидатите за израстване в Компанията. Не без известна доза ирония добрите й намерения бяха подкопани от назначение зад граница. Както често се случваше, и то съвсем не само в професионалния й живот, тя се изтегли от програмата само след два месеца. Но макар да не бе спечелила никакви червени точки, които да й се зачетат, бе научила ценни уроци. Сред тях — че библиотеката „Екълс“ е достъпна за всички, отворена е до късно и на втория етаж предлага работа на компютър.

Започна да проучва Кристин Мари Стюарт изключително от общодостъпни източници. След като разгледа проблема от няколко ъгъла, ограничи лова си до двама заподозрени. Едната беше 20-годишна девойка, живееща в Меса, Аризона, която имаше зад гърба си един арест за притежание на марихуана — по-малко от двеста грама — и беше документирано със снимки, че е участвала в поне три конкурса „Мис Бански костюм“ в различни курорти. Беше пищна блондинка, получила силиконовите си гърди на невръстна възраст. Изглеждаше убийствено с пепитени прашки.

Другата кандидатка бе 20-годишна, но от съвсем друг сой. Тази Кристин Стюарт бе завършила гимназията в Рали, Северна Каролина, с почти най-добър успех от всички. Бе проявила активност в ред извънучебни дейности, беше член на Испанския клуб и отбора по лакрос, после бе получила стипендия от местния „Елкс Лодж“, което — ако се вярваше на написаното под фотографията й — трябваше да подпомогне получаването на диплома по почвознание в университета на Вирджиния. Имаше тъмна коса до раменете и заразителната усмивка на млада дама, решила да завладее света като вихрушка. На снимката от „Елкс Лодж“ се виждаше и майка й, Джийн Стюарт, която вероятно също бе от Рали, Вирджиния.

Соренсен бе убедена, че е намерила момичето, което търси.

Провери колко е часът и видя, че й остават двайсет и пет минути до срещата при паметника на Вашингтон. С кого… нямаше представа, но не беше особено обезпокоена. Срещата бе белязана с всички белези на междуведомствената борба за надмощие. Джемър явно се бе набъркал в нечия деликатна тайна операция и сега паралелните й проучвания бяха нагазили допълнително в свещената зона на една или друга агенция в сянка, от онези с трибуквените съкращения, с които вече бе имала вземане-даване. Въпреки това смяташе, че дори среща очи в очи трябва да се провежда на публично място. Съмняваше се, че вече е нагазила необратимо в дълбокото. Едва ли… Не още… Ако случаят беше такъв, срещата нямаше да бъде поискана чрез анонимно обаждане по телефона. Щеше да се проведе в заседателна зала в Лангли по нареждане, което щеше да дойде като търкаляща се надолу канара по стълбата на нейната служебна йерархия. Не, реши тя, срещата под звездите щеше да е абсолютно неофициална.

Докато се надигаше от стола, й хрумна една последна предпазна мярка. С когото и да й предстоеше да се срещне, той вероятно щеше да опита да я сплаши и в най-лошия случай накрая щеше да й се обади прекият й началник с нареждане да престане да се занимава с каквото се бе захванала. Ако това се случеше, тя щеше да се подчини, разбира се… привидно. Защото нямаше да се откаже. Не и докато Джен не бъдеше намерена.

Отне й четири минути на компютъра да намери нужното. Записа си адреса и напъха листчето в чантичката си.