Уорд Ларсен
Пасажер 19 (4)

4.

Генералът не беше губил време.

Първата партида пристигна в Ел Сентро само след четирийсет и пет минути и съдържаше изображения в ИЧ спектъра, обхващащи целия район на издирване. Щеше да е нужно време информацията да се сортира, така че на Дейвис бяха придадени двама младши офицери от персонала на полковника. На смесица от английски и лош испански той им каза за какво да гледат и не след дълго тримата преглеждаха изображенията на банката компютри, инсталирани по нареждане на Маркес в оперативния център. За Дейвис Ел Сентро работеше гладко. Нямаше хаотични движения и почти всичкото доставено оборудване, изглежда, бе изправно. Поне засега главният разследващ оставяше впечатление за човек на място или поне за организатор от високо ниво.

Ангажиран най-сетне с конкретна работа, Дейвис блъскаше по клавиатурата с маниакалната отдаденост на осъден на смърт, който иска да заслужи помилване. След около час вече примигваше често, за да задържи погледа си фокусиран. На втория час — навън вече се бе спуснала нощта — привлече още двама униформени техници, които бе зърнал да се заседяват на изхода. Наближаваше полунощ, когато Маркес извика от съседната стая:

— Имам нещо! — И влезе с две разпечатани изображения в ръка. — Това пристигна от Вашингтон преди малко.

Маркес хвърли снимките на масата — две радарни изображения на един и същи участък на гората. Едната снимка бе маркирана с дата от миналата седмица, другата — преди трийсет минути. По-старото изображение показваше девствена гора, а по-новото — около 600-метрова бразда от натрошени дървета и разорана земя. Беше онова, което търсеха. Точно онова, което Дейвис се опасяваше, че ще намерят.

Новото развитие на нещата раздвижи духовете. Дейвис се изправи до масата, като незабелязано се подпираше на ръба й, и каза:

— Добре. Вероятно точно това търсим.

— Не го забелязахме досега — обясни Маркес, — защото този район е на осемдесет километра южно от нашия квадрат за издирване. Самолетът, изглежда, се е отклонил много от курса.

Единият от помощниците му забързано влезе и остави на масата нова снимка.

— Още една, господин полковник. Инфрачервена, същото място.

Маркес сравни географската мрежа.

— Да, координатите съвпадат. — Посочи грозд бели петна, явно горещи точки, след това погледна отметката за времето. — Имало е пожар допреди малко. Отделни места още са топли.

Дейвис гледаше с празен поглед, без да каже нищо.

— Не може да има съмнение — заключи Маркес. Обърна се към друг от помощниците си и издаде очевидната заповед: — Тези координати да се предадат на екипажа на хеликоптера, който чака в готовност. Искам да са готови до десет минути.

Дейвис беше престанал да гледа снимките. Нямаше смисъл — полковникът бе прав. Не можеше да има съмнение. В този изолиран район на колумбийската тропическа гора бе катастрофирал самолет, почти сигурно изпълняващ полет ТАС-223, и отломките му бяха димели вече над 24 часа. По време на полета си над Карибите Дейвис се бе опитал да се подготви за този ужасен момент. Беше се питал ще успее ли да задържи чувствата си под контрол. После, след кацането, беше потънал в други проблеми и фокусирането му върху задачата да се открие самолетът го бе накарало да забрави за кратко за ендшпила. Беше игнорирал онова, което щеше да се случи след като издирването приключеше успешно. Сега точното място на катастрофата бе ясно и истината се спускаше към него като метеорит. Какви бяха шансовете Джен да е оцеляла? Той знаеше най-добре от всички.

Едно на милион.

Каквито и да бяха, той трябваше да е сигурен. Трябваше да го види със собствените си очи. Оттласна се от масата, увери се, че фенерчето „Маглайт“ е в джоба му, и първи от всички излезе през вратата.

Хеликоптерът се носеше стремглаво в обсидиановото небе. Машината бе „Bell UH-1 Huey“ и оглушително се тресеше, докато разсичаше колумбийската нощ. Пилотите бяха избрали курс на югозапад и през първите няколко минути под тях царуваше цивилизацията — морето от светлинки бе малко размито заради скоростта и ниската височина, после кехлибареното сияние на Богота постепенно се стопи и под краката им се настани черна пустош.

В тясната кабина на хеликоптера имаше място само за четирима: Дейвис, Маркес и двама униформени седяха рамо до рамо. Дейвис беше летял толкова много през годините, че шумът и вибрациите не му правеха впечатление. Не толкова познат му бе начинът, по който ръцете му стискаха бедрата и гърбът му натискаше със сила металната стена. Премести ръцете си под краката, хвана преплетените ленти на седалката и ги стисна с всички сили. Усети, че му се повдига, но преглътна и се удържа. Помнеше това усещане прекалено добре — надвиснала гибел, точно както преди четири години, когато бе пътувал към моргата, за да идентифицира трупа на жена си. До този момент онова бяха най-дългите двайсет минути в живота му.

И сега пак бе там — на голата скала, и гледаше как последните нишки надежда се късат една по една пред очите му. Малко вероятни случайности, невъзможни обстоятелства… край на всичко това, погребано завинаги от няколко неоспорими сателитни снимки, направени от стотици километри над земята. Безстрастни и студени изображения, безжизнени като космически вакуум. Самолетът, в който бе летяла дъщеря му, се бе разбил в джунгла. Единственото му дете, на него и Даян, любовта на живота им. Деветнайсетгодишна.

Деветнайсет!

Отново му призля. Хвана здраво седалката и я стисна с такава сила, че нещо в тръбната конструкция не издържа. Седеше до отворената врата, пристегнат с колан до незаредена картечница. Завихрянията го блъскаха в лицето, а екваториалният въздух свистеше отвън и бръснеше късо подстриганата му коса. Усещаше го някак несъпоставимо студен и тъжен. Но дори това не можеше да се сравни с безнадеждността в пораженческите му мисли. Разпокъсани спомени за разглеждане на фотоалбуми след смъртта на Даян. Сети се как бе дал дрехите й на благотворителната организация „Гудуил“ и как бе закрил сметката й в телефонната компания. Щеше да се наложи да го прави пак. Но този път сам.

Самоизяждането му прекъсна, когато Маркес неочаквано се развика скорострелно на пилотите на испански. После полковникът се обърна към Дейвис и лицето му бе още по-мрачно от досега.

— Получихме известие от командния център на Министерството на отбраната. Наблизо е имало наземен отряд на армията и те вече са стигнали до мястото. Катастрофата е потвърдена. Заповядах им да приближат до самолета и да проверят за оцелели. Те също ще отцепят периметъра. Стриктно съм наредил нищо да не се докосва. Би трябвало да чуем новини от тях всеки момент.

Удивително дори за самия него, но Дейвис не реагира — просто нямаше как да се чувства по-отвратително. Загледа се с празен поглед в нощта и след няколко минути чу Маркес да разменя нова порция испански с втория пилот. Този път, с цялата деликатност, на която бе способен, военният само завъртя глава.

Оцелели няма.

Дейвис вцепенено кимна в отговор. Първите гвоздеи на примирението вече се бяха забили в душата му.

След десетина минути пред погледите им изплува мястото на катастрофата, осветено от фаровете на два големи армейски камиона. Сцената бе сюрреалистична. В джунгла, разсечена от два светлинни бели меча, Дейвис видя основната секция на фюзелажа и разпръснатите около нея отломки. Повече от ден след падането над растителността продължаваха да се вият струйки дим, издигаха се и се разтваряха в мрака. Неколцина войници отцепваха периметъра.

С ирония, която му се струваше нереална, под светлината на пълната луна Дейвис забеляза наблизо идеално чиста поляна, сякаш създадена от природата за площадка за кацане на спасителен хеликоптер.

Само че „спасителен“ вече не бе уместната дума. Операцията вече бе за разчистване. Хюито започна да се снижава над поляната и в сцената на катастрофата вече можеха да се различават подробности, защото над отломките запълзя и лъчът на прожектора на хеликоптера. Дейвис откопча колана си — ръцете му автономно търсеха нов живот.

„Ако Джен е там, трябва да й помогна — мислеше си той. — Трябва. Веднага“.

Подаде единия си крак през отворената врата и стъпи на стъпенката на шасито. Сърцето му се разтуптя, докато витлото се опитваше да смъкне дрехите му и да отнесе косата му.

Маркес извика нещо от другия край на тясната кабина, но Дейвис не разбра думите му. А може би и не искаше да ги разбере.

Контролираното снижение на хюито спря на три метра над земята, но краката на Дейвис, също като ръцете му, се задвижиха сами. Той се измъкна навън и седна на стъпенката, а машината се разлюля във въздуха от прехвърлянето на 110 килограма ляво на борд.

Сега вече Маркес крещеше и гласът му се извисяваше дори над рева на двигателя:

— Не! Недей…!

Но Дейвис вече бе скочил в нощта.

Залитна, падна, но бързо скочи на крака. Затича към останките от катастрофата, които го привличаха с противното си жълтеникаво сияние. Видя разбития фюзелаж — беше пречупен в средата и двете му половини се държаха една за друга под странен ъгъл. Беше преполовил разстоянието, когато на пътя му застана войник. Младежът вдигна длан, подобно на пътен полицай, правещ знак на кола да спре.

Но Дейвис мина покрай него, без да го погледне.

Втори войник, този път с пушка през рамо, вдигна двете си ръце. Дейвис го събори по задник с изпъната напред ръка. Тичаше неудържимо като локомотив, препъваше се по сплетени по земята лиани и подаващи се корени. След хиляди километри най-сетне бе на мястото.

Трябваше да знае!

Зад гърба му се разнесоха викове. Испански? Английски? Не му пукаше. Дори цялата колумбийска армия не можеше да го спре в този момент.

Оставаше един последен войник, едър мъж с картечен пистолет на гърдите. Беше разглеждал процепа в счупването на фюзелажа и сега се връщаше към групата си. Очите му се ококориха при гледката на връхлитащия срещу него американец, стоварил се сякаш от небето.

Действайки вероятно инстинктивно, мъжът хвана с две ръце пистолета и застана недвусмислено на пътя на Дейвис. Беше сериозно препятствие — 90-килограмов мъж, екипиран с поне 20 килограма снаряжение. Нямаше начин да бъде заобиколен, така че Дейвис изобщо не опита, а го блъсна. Войникът отлетя към шубраците като парцалена кукла.

След още пет крачки Дейвис най-сетне беше там, закъдето се бе устремил.

Вкара глава в назъбения процеп и с ужас огледа кошмарната сцена вътре. Беше гледка, която бе виждал многократно, но никога от тази гледна точка.

Гледаше в самото лице на смъртта.

Първичен рев се надигна в гърлото му, но така и не изригна, защото в следващия миг светът помръкна.