Уорд Ларсен
Пасажер 19 (25)

25.

Находката на Делакорт променяше картината изцяло. Но и създаваше нови усложнения.

— Окей — каза Дейвис, — значи вратата се е отворила по време на полет. Могло ли е това да причини катастрофата?

— Това бе първата ми мисъл, но не мисля, че става. Вярно, крилото е повредено, но не по начин, който би променил аеродинамичните характеристики. Този самолет няма предкрилки, което би било фактор, способен да повлияе за възникване на нестабилност в случай на повреда. Опашката е по-критична повърхност, но не забелязах там поражения, които се съчетават с отделянето на вратата.

— Двигателят?

— Да, разгледах и това. По външния кожух има вдлъбнатина… бих казал вследствие удар от вратата. Това ме накара да огледам двигателя, и то както компресора, така и турбината. Не открих сериозни ротационни поражения… само плавни изкривявания, каквито би могло да се очакват при удар в гората. — Делакорт помълча, за да даде на Дейвис възможност да смели информацията, после продължи: — Разбира се, това, което ти казвам, е само мнението на един инженер. След време всичко може да се верифицира в лабораторията.

Дейвис поклати глава.

— Би било прекрасно, ако разполагахме с време, но според мен ти си издържал на най-критичния тест — звучи логично.

— Но каква е ползата за теб? Разбираш ли какво трябва да се случи на тази врата, за да се отвори тя по време на полет?

Дейвис разбираше. Беше се случвало — и медиите правеха от това сензации — психически неуравновесени индивиди да отварят вратите по време на полет. Онова, което привидно изглеждаше драматично и застрашаващо, всъщност бе технически невъзможно. Пътническите самолети са херметизирани заради разредения въздух на големи височини и производителите са се спрели на конструкция със значителна степен унифицирани технически характеристики, при която е заложено диференциално налягане от около 0,56 кг/см² на круизна височина. Грубо казано, вратата на пътническия салон с височина метър и осемдесет и широчина деветдесет сантиметра се задържа на мястото си по време на полет със сила над девет тона. Дори с помощта на целия си отбор по ръгби Дейвис не би могъл да избута напълно херметизирана врата.

Въпреки това имаше начин да се отвори вратата по време на полет, но този сценарий бе във висша степен проблематичен по една много добра причина — той изискваше пълно съдействие от пилотската кабина.

— Пилотите биха могли да разхерметизират салона — каза Дейвис.

— Това е единственият начин — съгласи се Делакорт. — Но защо екипажът ще прави това?

Дейвис се замисли и различни, досега несвързани подробности започнаха да се заплитат.

— Спомни си, че все още не сме решили загадката с липсващия командир Рейна. Да допуснем, че полет 223 е кацнал някъде на затревена полоса, после пак е излетял в някаква посока до разбиването си. Това изисква поне един пилот на борда да вдигне самолета във въздуха и да го насочи по нужния курс. В пилотската кабина намерихме трима. Двама, доколкото ни е известно, дори не са били пилоти. Третият е вторият пилот и той е бил мъртъв, преди самолетът да се разбие. При това, поне според мен, много преди падането на самолета, което означава, че Морено не е участвал в тази схема. — Дейвис виждаше, че Делакорт се мъчи да реконструира за себе си тази картина. — Ако се замислиш, има само един човек, който може да направи всичко това.

— Командир Рейна.

— Именно! Предполагам, че е застрелял втория си пилот, вероятно преди да са направили междинното кацане. Така никой няма да му пречи да смени курса. Когато са кацнали някъде в джунглата, двете момичета са били изведени, а на борда е бил качен трупът, който намерихме на седалката на командира. Облечен в униформа не по негов размер. Всичко това е възможно само ако командир Рейна е получил помощ от някого… от човек, който го е чакал на земята.

— C’est incroyable! — възкликна Делакорт.

— Не е по-невероятно от документите, на които се натъкнах само преди две вечери. Личното досие на командир Рейна е било манипулирано по такъв начин, че антропометричните му данни да съвпаднат с тези на мистериозния труп. Делакорт присви очи и Дейвис продължи: — Сигурен съм в това. Майор Ечевария разследва подробностите, но самият факт, че досега не го е опровергал, говори, че съм на прав път. Някой с официален достъп фалшифицира веществени доказателства. Както се оформя поне за мен, след второто излитане на полет 223 момичетата вече не са били на борда, а командир Рейна е бил в кабината в компанията на двама мъртъвци, вероятно зад заключена врата. Това, което ме измъчва, е самият Рейна — какво се е случило с него? Ти току-що ми даде отговора.

След дълга пауза потресеният Делакорт се досети:

— Искаш да ми кажеш, че е използвал парашут? Възможно ли е това?

— Д. Б. Купър е мислил така. — Празният поглед на Делакорт подсказа на Дейвис, че споменаването на легендарния похитител е останало неразбрано. — Това е станало през 70-те. Един тип отвлякъл „Боинг 727“ и заявил, че на борда има бомба. Самолетът кацнал, а докато чакал, Купър си поръчал два бърбъна и вода, дори платил за тях и дал бакшиш на стюардесата. След като получил откупа, освободил пасажерите, самолетът излетял и се насочил към планината Каскейд, източно от Сиатъл. Купър си свалил вратовръзката, преметнал на раменете си парашут, заповядал на пилотите да разхерметизират самолета и да спуснат стълбата при опашката. После скочил.

— Да — сети се Делакорт, — сега си спомних. Така и не го открили.

— Вярно. Но каквото и да се е случило по-нататък с Д. Б., той поне доказва моето предположение.

Делакорт все още имаше проблем с картината:

— Рейна убива втория си пилот и каца на отдалечена полоса, където момичетата са свалени? След това излита отново, разхерметизира самолета и скача с парашут, оставяйки машината на произвол?

— Да, в кабината остават само мъртвият му втори пилот и труп, който е бил качен на борда, докато са били на земята — това избягва несъответствията в броя на труповете и би сработило прекрасно, ако разбиването е било последвано от експлозия и пожар. След като Рейна е скочил, за пасажерите е останала последна надежда — сладкарят, който разбил сам или с чужда помощ заключената врата на кабината и опитал да спаси всички. Не успял да го направи, но поне задържал машината достатъчно дълго във въздуха, за да й свърши горивото, и може би накрая се е опитал да снижи плавно, което не е спасило никого, но е запазило за нас достатъчно веществени доказателства.

— Искаш да кажеш, че Рейна е пожертвал цял самолет, пълен с живи хора? Как може един пилот да направи подобно нещо?

— За морал ли ми говориш? Нямам представа. По-същественият въпрос е защо го е направил.

Делакорт го погледна откровено критично.

— Честно казано, никога досега, в никое мое разследване, не съм чувал толкова поразителна теория.

— И аз — съгласи се Дейвис. — За нещастие това е единственото решение, което не влиза в конфликт с никой от наличните факти.

— Може би. Но теорията, която предлагаш, приятелю, е удобна в едно друго отношение — тя оставя шанс дъщеря ти да е жива. И поради това се налага да те попитам: дали не оставяш на сърцето ти, а не на веществените доказателства, да диктува с каква хипотеза да излезеш?

Дейвис го погледна в очите.

— Не знам, Паскал. Наистина не знам.

Дейвис стана да си ходи и докато отиваше към вратата, усети тежестта на напълно резонния въпрос на французина. Кое бе водещото? Сърцето му или истината?

Дейвис беше доволен, че Делакорт е тук. Макар да бе инженер, инстинктите му бяха добри, и нещо по-важно, този човек разполагаше с полета на въображението, отличаващ добрите разследващи — способността да запиташ с чисто съзнание: „Ами ако?“.

Климатикът бълваше арктически въздух. Дейвис легна и се опита да заспи. Пусна в ухото си песните на Джен и както всяка от предните нощи малкият айпод в тигрова шарка се превърна в последната тънка като нишка на паяжина връзка с малкото му момиче. Последната връзка с разума. Прекара пръсти по екрана и видя символа на камера. Изобщо не бе имал представа, че устройството разполага с камера. Още едно нещо, което би следвало да знае. Пръстът му се поколеба. Щеше ли да е нередно да погледне снимките й? Естествено! Реши обаче, че ако някога се наложи да обяснява решението си, ще й каже, че е действал в качеството си на разследващ.

Надяваше се да му се наложи да обяснява.

Чукна върху бутона и запрелиства снимките. Нямаше нито една с него, но той не се почувства засегнат. Видя селфи на Джен със съквартирантката й. Джен с две азиатски момчета, които виждаше за пръв път. Най-старата снимка бе от миналата Коледа на Джен с три приятелки от старото й училище, всички с червени шапки с бели пискюли и малки чашки за шотове на фона на диво парти. Запази хладнокръвие. Чашките бяха пълни, но с какво… можеше само да гадае. Отдаде го на онова, което си беше — неизбежния ритуал на встъпване в зрялост. Да не би той да не бе правил същото на нейната възраст? Преди година, може би две, щеше да излезе извън кожата си. Пиене преди разрешената възраст?! Сега? Сигурно омекваше с възрастта. А по-вероятно бе, че след като бе заминала да следва, тя бе започнала отчаяно да му липсва! Някъде по пътя си Джен бе пораснала и от дъщеря се бе превърнала и в негов приятел. Но ако я уловеше да пие и да шофира, щеше да я опре с гръб в стената и да се превърне в старшината по строева подготовка — роля, която владееше до съвършенство.

Стигна до края на слайдшоуто. То спря на снимка, която не беше съвсем снимка — онова, което се случва, когато седнеш, без да си изключил режима на снимане. Свали за кратко тъчпада, после се сепна! Последната снимка не беше снимка и в още едно отношение — по средата й имаше дебела стрелка, показваща, че е видеоклип. Той чукна върху стрелката и пусна клипа. Картината не се промени — празен екран, едната страна размазана в кафяво. Аудиото, което обаче продължаваше да чува, едва не спря сърцето му.

Гласът на Джен: „Виждам отвън мъже с пистолети“.

Друг женски глас: „Не се безпокой. Всичко ще е наред“.

Отново Джен: „Има ли линейка? Казаха, че вторият пилот бил зле… може би заради това кацнахме тук“.

Някакви викове във фона… високи и властни, на испански. Две характерни изпуквания, остри и силни. Дори през „тапите“ в ушите си Дейвис разпозна звука на изстрели и веднага се досети срещу кого са насочени — специален агент Мълиган. И сякаш за да потвърдят заключението му, се разнесоха истерични викове и писък: „Томас! Не!“.

Отново гласът на Джен, този път разстроен: „О, боже! Убиха го!“.

Вик на мъж, надделяващ над хаоса: „No te muevas! Не мърдайте!“.

Тишина. Нападателите бяха постигнали своето и бяха взели нещата под контрол. Дейвис чу вторият женски глас да шепне. Думите бяха казани близко до микрофона, което означаваше, че са били произнесени от съседката на Джен по място. Момичето, с което бе видял Джен да говори в чакалнята преди качване — същото, което бе споменала в последното си обаждане по телефона.

Кристин Стюарт.

„Джен, слушай! Ако искаш да останеш жива, прави точно каквото ти кажа!“.

Пауза. Представи си как Джен гледа спътничката си с изумление, примесено е ужас: мъжът на съседната седалка умира, а наоколо стоят размахващи оръжие нападатели. Но Джен винаги бе имала добри реакции под напрежение и през тази пауза Дейвис си я представи как бързо взема решение. Просто я видя как установява контакт с поглед и леко кима на Кристин Стюарт.

Нова прошепната команда от Пасажер 19: „Отърви се от паспорта си и всякакви документи за самоличност!“ Пауза. „Направи го, за бога!“.

И Дейвис видя в съзнанието си двете момичета да изваждат паспортите си и да ги пъхват в джобовете на седалките пред тях. Точно където ги бе намерил.

„Другото няма значение умоляваше я Кристин, — но се представи с моето име. Кажи им, че си Кристин Мари Стюарт от Рали, Северна Каролина. И двете ще им кажем това и нищо друго! Разбра ли ме?“

И изведнъж… мъжки глас, който прозвуча смайващо познат. Говореше на английски, а думите звучаха като изпод каменотрошачка. Същият глас, който го бе попитал какво прави под крилото. Черни ботуши със сърповиден белег: „Махни се от пътя ми! Всеки помръднал ще бъде застрелян! — И по-близко до микрофона: — Ръцете на тила… всички!“.

Последен отчаян шепот от Кристин Стюарт: „Не казвай нищо друго, Джен! Нищо! Това е единственият ти шанс!“.

„Тихо! — заповядва гласът. Следващите думи прозвучаха оглушително в малката слушалка на айпода: — Кристин Стюарт! Коя от вас е Кристин Стюарт?“

Никаква реакция. Въпросът изгърмя повторно. И тогава Дейвис чу звук, от който едва не смачка устройството в ръката си — звук на кожа, плясваща кожа, последван от вика на момиче. Не знаеше коя е, но това нямаше значение. Някакво влачене, сумтене и нови заповеди, вече на испански. Накрая чу гласа на Джен за последен път: беше спокоен, без никакъв намек за паника. Сякаш Джен приключваше чат с баща си от компютърната стая в общежитието:

„Помогни ни, тате, ние сме…“

Последната дума бе грубо прекъсната.

Дейвис изслуша следващите три минути на видео без картина. Чу някакви викове в далечината, но нищо повече. Нямаше приглушени разговори между седящи наблизо пасажери, което той прие като указание, че в пътническия салон е останал да пази поне един от нападателите.

Записът прекъсна внезапно. Дейвис погледна лентата на времето и видя, че е продължил шест минути и десет секунди. В този момент айподът се бе предал. Дейвис не знаеше защо. Или батерията му бе паднала, или някой бе натиснал бутона за изключване.

Разгледа устройството внимателно, за да се увери, че не е пропуснал още нещо. Не видя никакви други видеоклипове или снимки. Позволи си да нахлуе изцяло в личното пространство на Джен и провери контактите й, бележките и календара. Нищо интересно.

Остана да седи на леглото като статуя от издялан мрамор. Беше ясно, че онази нощ Джен е била свалена от самолета, отвлечена по време на непредвиденото кацане от хора, дошли за Кристин Стюарт. Хора извън закона, застреляли хладнокръвно агент на Тайната служба. Замисли се… Беше ли оказал съпротива невъоръженият Мълиган? Беше ли опитал да се бори с непреодолима сила? Не, едва ли. Не бе чул шум от сборичкване, нито предупредителни викове на Мълиган към Кристин. Бандитите бяха нахлули на борда и просто го бяха застреляли. Бяха го убили, защото бяха знаели кой е, къде седи и защо е там.

Представи си останалото… Двете колежанки — блъскани, може би бити. Игра на въображението може би, но дори това бе достатъчно да му кипне кръвта. Колкото и разстройващ да бе, записът бе дошъл като дар божи. Сега вече знаеше със сигурност, че Джен е оцеляла. Знаеше, че тя и Кристин Стюарт най-вероятно още са живи. Някъде…

Оставаше само да ги открие.