Уорд Ларсен
Пасажер 19 (11)

11.

— Donde es hospital? — попита Дейвис на ужасен испански.

Беше се събудил късно, беше се облякъл набързо и бе изтичал вън фоайето на хотела. Жената на рецепцията — усмихната едрогърда матрона, която несъмнено имаше някъде внуци — му отговори:

— Cuál?

Коя?

— Кенеди — поясни Дейвис.

Тя чукна върху място на картата под стъклото на бюрото си. Картата беше цветна и осеяна с извадени като от анимационен филм рисунки на музеи и детски въртележки.

— Taxi, a diez minutos. — И вдигна десетте си пръста, за да е сигурна, че е разбрал.

— Такси — повтори той и закима енергично.

Явно съжалявайки го, жената повика по телефона такси, а Дейвис я дари с muchas gracias, преди да излезе. Докато чакаше, извади малък късмет да открие ежедневник на английски на сергията до ъгъла и по-голям, защото продавачът не възрази да му бъде платено с един долар. Дейвис така и не бе намерил време да обмени валута.

След няколко минути вече пътуваше за Ал Оспитал Оксиденте де Кенеди, поверил живота си в ръцете на шофьор, чиито очила приличаха на дъна на чашки за шотове. Но дори човекът да имаше някакви проблеми със зрението, изглежда, изобщо не му пукаше, защото се провираше през трафика с лекотата на опитен слаломист. В един момент Дейвис реши, че е по-добре да не гледа, и запрелиства вестника.

Намери вътре пет снимки, свързани с катастрофата на полет ТАК Еър 223, всички на една страница под зърниста фотография на мястото на разбиването — беше сигурен, че е направена от борда на хеликоптера. Предния ден инцидентът бе новина от челните страници, но интересът явно бързо угасваше. Нямаше грабващи окото снимки на папараци, нямаше изчезнали холивудски знаменитости или футболни звезди. Най-доброто бе, че мястото бе отстъпено на по-забавни истории — кметът имаше нова любовница, а в Щатите се разгаряше все по-ожесточена президентска надпревара. Дейвис захвърли вестника. Подозираше, че ако Маркес реши да направи теорията си за похищението публично достояние, катастрофата бързо ще се върне на първа страница.

Опита се да насочи мислите си в по-позитивна посока, но беше безнадеждно. Дъщеря му бе изчезнала, предполагаше се, че е мъртва, така че предстоящата визита в моргата го хващаше за гърлото. Насили се да погледне пак навън и обърна внимание на града, през който минаваха. Напомняше му за Албакърки, смес от старо и ново, където хората се мъчеха да дишат разредения въздух на над километър и половина надморска височина. Богота, разбира се, беше много по-голяма: над 20 милиона души живееха, обградени отвсякъде от планини, най-голямата от които се казваше Монсерат и склоновете й бяха оплетени от кабели на въжени линии с оранжеви кабини, сгушени в ниската облачна покривка. Както при толкова много други градове, и тук бе пълно с приканващи места, но всички на една ръка разстояние.

Стигна до болницата, плати на шофьора, фехтува се с жената на рецепцията, която отказваше да разбере испанския му, и в крайна сметка бе насочен към сутерена. На стълбищната площадка видя на каменната стена двуезична легенда, изброяваща различните отдели, сред които такъв за лъчева терапия и медицинска радиология. Две минути преди дадения му час откри Маркес. Полковникът стоеше под надпис само на испански, но този дори Дейвис можеше да преведе: Depósito de Cadáveres.

Хранилище за трупове.

Маркес не беше сам. До него стоеше мъж с униформа, но тя не изглеждаше нито на колумбийската армия, нито на военновъздушните сили. Ако трябваше да залага, Дейвис би казал, че това е полицай. Двамата изглеждаха напрегнати и си говореха тихо.

Маркес го забеляза да се приближава и вдигна ръка, прекъсвайки другия мъж на средата на изречението.

— Благодаря, че дойдохте — каза той, докато се ръкуваше с Дейвис с делова официалност. — Това е майор Раул Ечевария. Той представлява Отдела за специални разследвания към Първи полицейски район на Богота.

Дейвис изпита удоволствие от правилността на предположението си.

Двамата колумбийци стояха до вентилационната решетка на климатичната система, което вероятно бе инстинктивно решение, продиктувано от живота в екваториалните широчини, и когато Дейвис стисна ръката на полицая, тя беше студена и влажна като мокра глина. Ечевария бе едър мъж, висок почти колкото Дейвис, но „подплатен“ в коремната област — ефект, който се подсилваше от близостта му до дребничкия Маркес. Униформата му бе украсена с бродирани нашивки, а изпод синята барета надничаха оредели кичури коса. В центъра на лицето му се кипреше мустак в стил „Саддам Хюсеин“, но над всичко доминираха две черни като въглени очи, чиито зеници бяха украсени по периферията с нещо като сив прашец, от което впечатлението бе като че ли човек надзърта в цевите на ловджийска пушка.

Майорът се усмихна, може би малко повече, отколкото бе необходимо, и попита:

— За първи път ли сте в Колумбия, господин Дейвис?

— Идвал съм тук веднъж, но беше преди много време — отговори Дейвис, подозираше, че Ечевария вече знае това.

— Маркес ми каза, че сте добър детектив.

Изпускането на „полковник“ не остана незабелязано от Дейвис. Бе виждал подобна поведенческа динамика и преди: тя бе типична във взаимоотношенията между военни и полицаи, които по принцип са свикнали да действат самостоятелно. В най-добрия случай това водеше до здравословна конкуренция и усърдна работа на хора, докладващи в отделни йерархии. В най-лошия случай кариеристични служители се сблъскваха с корумпирани министерства или дори с криминални елементи, държани на дълга каишка. По правило Дейвис се държеше настрана от вътрешните борби. Ако днес времето не бе критичен фактор, щеше да се махне оттук и да потърси най-близкото място, където сервират кафе и сандвичи.

— Ако наистина бях добър, сега никой от нас нямаше да бъде тук — отговори той. — Щяхме да сме по офисите си и да пишем отчетите си за приключената работа. — Ечевария понечи да отговори, но Дейвис го прекъсна: — Ако има какво да се види тук, нека го направим. Защото ме чака много работа със самолета.

— Да, и всички нас. Патоложката свърши с аутопсията на двамата пилоти. Понеже някои находки подсказват криминална връзка, полицията трябва да се намеси в разследването.

Дейвис не влезе в спор — криминалната връзка бе неоспорима. Тази нова траектория обаче не му харесваше. В някои страни всички самолетни катастрофи подлежат на задължително криминално разследване. Полицаи, напълно неграмотни по отношение на авиацията, унищожават улики и измъчват свидетели, а търсещи медийна изява прокурори генерират безумни теории. В Съединените щати е възприет съвсем различен подход. Въздушната безопасност е поставена на първо място, така че следователите на НКБТ получават ексклузивен приоритет. На екипажите, механиците и въздушните диспечери се дава широк имунитет, в замяна на което от тях се очаква пълната и абсолютна истина. И с изключение на редките случи на злоумишлена небрежност, криминалната правосъдна система не си навира големия нос, където не му е мястото. Този модел е широко признат за най-големия принос към въздушната безопасност след въвеждането на колана на седалката, макар да има нищожен принос за увековечаване кариерите на адвокати по граждански дела и прокурори. Съжалявайки, че не се намира в Канзас, Дейвис каза:

— За пълно криминално разследване ли говорим, господин майор, или сте тук само като наблюдател?

— Отвличането на самолет е сериозно престъпление — отговори Ечевария с глас, който контрастираше с думите му. — Тук, в Богота…

— Тук, в Богота — прекъсна го Маркес, — имаме амбициозен главен прокурор, на когото му пука по-малко за жертвите, отколкото за собствената му реклама. Мисля, че ще виждаме майор Ечевария доста често. — И двамата колумбийци си размениха погледи, които разсеяха всякаква престорена любезност.

„Само това ми липсваше“, помисли си Дейвис, а на глас каза:

— Да чуем какво ще каже патоанатомът.

Ечевария влезе първи в моргата, несъмнено добре познато място за офицер от Отдела за специални разследвания. Вътре изглеждаше и миришеше като във всяка друга морга, в която Дейвис бе влизал. Лепкава прохлада и шизофренично осветление, което оставяше едни места в полусянка, а други осветени като от свръхнова звезда. Декораторът бе заложил на сивото като доминиращ цвят — стените бяха в нюанса на боен кораб, циментовият под бе изровен на места, а оборудването бе с цвета на матирана стомана. В дъното на стаята имаше две метални маси под острата светлина на локално осветление. Чакаше ги жена с манта. Последваха нови представяния. Жената — казваше се Роса Гусман — веднага се залови със същността на огледа. За щастие английският й бе безукорен.

— Всички останки от мястото на падането бяха докарани тук. Снощи направих аутопсия на двамата пилоти. По настояване на полковник Маркес тази задача бе с първи приоритет, предвид наличието на огнестрелни рани.

Дейвис се приближи до първата маса и разпозна на нея втория пилот, Морено. Виждаха се следите от извършена аутопсия, но тялото вече бе зашито със запазване на достойнството на трупа и оставено по гръб. Сега изглеждаше съвсем различно откогато Дейвис го бе видял проснато връз командира и вклинено до панела на електрическите предпазители. Гусман се хвърли в подробно резюме на находките, по-голямата част от което Дейвис изобщо не разбра. По цял свят професионалистите обичат да сащисват лаиците. Съществените неща за Дейвис бяха, че Морено е бил застрелян в тила еднократно от упор и че останалите травми по тялото му са характерни за падането при самолетна катастрофа.

Когато Гусман приключи, Маркес и Ечевария изглеждаха удовлетворени.

— Можете ли да ми кажете по кое време е умрял? — попита Дейвис.

Гусман направи справка с клипборда, окачен на кука до масата за оглед.

— За мен това е станало в девет часа в нощта на катастрофата.

— Един час след излитането подсказа услужливо Маркес.

Дейвис погледна Маркес, после съдебния лекар, и попита:

— Точно в девет часа ли? Това е твърде ангажиращо. Обикновено има прозорец. — И като видя размяната на объркани погледи, се коригира: — Искам да кажа, не трябва ли да се дава интервал?

— Подобни оценки са винаги обвързани с различни предположения: времето на аутопсията, тоест периода между смъртта и извършения от мен оглед, е почти две денонощия, така че, да, определено има място за грешка — отговори Гусман. — Бих казала, със сигурност плюс/минус три часа.

Дейвис кимна и спря да пита. Никой друг нямаше въпроси, така че се преместиха на командир Рейна.

Тялото на командира беше в по-лошо състояние. Същите шевове, същата умиротворена поза, но определено с повече поражения на черепа, отколкото Дейвис бе забелязал в самолета. Вторият отчет на Гусман бе почти копие на първия, а накрая тя го погледна подчертано в очите и каза:

— Времето на смъртта грубо съвпада.

— Грубо — повтори Дейвис.

— Ако изобщо може да се говори за някаква разлика, неговата смърт е възможно да е настъпила малко по-рано. — И Гусман посочи забележимия зеленикав оттенък по корема на Рейна. — Това е резултат от разлагане, различните бактерии са започнали процеса на гниене. При този труп той е в по-напреднала фаза, отколкото при другия.

Ечевария зададе серия изключително подробни въпроси за входните и изходни прострелни рани, на които Гусман отговори компетентно. След това Ечевария попита Маркес дали вече са намерили куршумите.

Маркес отговори отбранително:

— Ние сме в процес на събиране на отломките на цял самолет, разпръснати из голям район в джунглата. Ще отнеме доста време да открием и идентифицираме всичко.

— Стрелбата трябва да е най-важната ви задача — назидателно контрира полицаят. — Смятам да пратя мой екип на място. Явно е, че сме изправени пред криминално разследване.

— Правете каквото ви е угодно — каза Маркес, — но не разчитайте на моя хеликоптер.

И това вече отприщи истински словесен порой. Маркес и Ечевария започнаха спор, който скоро премина на испански. Имаше заплашително размахване на пръсти, а малко след това и двамата влязоха в един от офисите, за да използват поред телефона — явно сигналът за мобилни телефони в сутерена бе слаб. Когато Гусман се присъедини към тях, за да играе роля на рефер, Дейвис видя шанса си.

Както стоеше до трупа на Рейна, бръкна в джоба си и извади писалките, които бе присвоил миналата нощ. Отвъртя капачките им, извади намастилените пълнители и ги разчупи с пръсти. Натри влажния материал върху десния палец на Рейна и извади от джоба си блокчето стикери. Притисна палеца на Рейна върху най-горния стикер, но имаше прекалено много мастило и първият резултат бе напълно нечетлив отпечатък. Хвърли бърз поглед към стъклената стена между офиса и залата, откъсна горния стикер и опита пак. Този път получи доста необработен, но видимо използваем пръстов отпечатък.

Гусман се върна и Дейвис прибра всичко в джоба си, като слепешката опита да сложи върху стикера с отпечатъка чист такъв, за да го запази.

Гусман го погледна страдалчески и попита:

— Има ли още нещо, с което бих могла да ви помогна?

— Всъщност има — отговори той. — Бих искал набързо да погледна едно друго тяло… на един от пасажерите.

— Имате ли име или идентификатор?

— Томас Мълиган.

Гусман направи справка с дъската на стената, намери името и поведе Дейвис към редицата хладилни чекмеджета.

— Успяхте ли вече да огледате това тяло? — попита я той, когато тя хвана дръжката.

— Не, имаме техник, който приема телата, а аз бях заета с аутопсиите на пилотите.

Изтегли чекмеджето и погледна Томас Мълиган за първи път.

Дейвис я наблюдаваше. Видя, че се досеща за кого става дума.

А после видя изненадата на лицето й.

 

 

Как точно функционира светът около него винаги бе било мистерия за Мартин Стайвесънт. От всичко най-много го озадачаваха простите неща. Баща му — той имаше епизодични спомени за него от детството си — така и не го бе научил как да използва отвертка или да спре водата към тоалетната. Майка му — която рядко беше трезва — пък не го научи да готви, макар веднъж един от по-разговорливите й любовници — прост готвач с татуирани до лактите ръце — да му бе изнесъл несвързана лекция за различното качество на видовете олио за фритюрници. Преди няколко години бе забутал някъде портфейла си, но не се бе разтревожил от загубата, която смяташе за незначителна, понеже рядко имаше налични, както и защото нямаше шофьорска книжка, тъй като нямаше и кола. За Стайвесънт не съществуваше такова нещо като житейски изненади или битовизми, което понякога опростяваше нещата. Недостатъкът на подобно отношение бе, че го правеше силно зависим от другите.

В момента стоеше до казан с яхния в кухня в Южна Тампа и слагаше нарязано говеждо върху купчина картофено пюре в една чиния. Лепкавата каша се разля твърде нашироко, преля през ръба на чинията и покапа по обувките на клиента.

— По дяволите! — изграчи мъжът, шейсетинагодишен грубиян с брада на поне седмица и сбръчкано лице.

— Съжалявам — неубедително се извини Стайвесънт. „Неблагодарен мръсник“.

Старецът избърса обувката си в крачола на другия си крак и се отдалечи.

— Не слагай толкова много — прошепна милата жена до него, която слагаше пюрето.

Опашката се премести и Стайвесънт плесна нова, по-малка порция върху следващата купчинка пюре.

— Много е вкусно — каза на жената.

Тя беше главният доброволец и двамата с нея вече бяха обядвали, преди да го направи помощник. Беше от онези, които често се срещат по такива места — добронамерена жена, може би малко по-млада от Стайвесънт. Виждаше му се привлекателна по някакъв странен… филантропичен начин. Докато обядваха, му бе благодарила за доброволческата изява и му бе казала, че би искала да има повече хора като него, готови да помагат. Цялата й реч бе изпълнена с оплаквания за оскъдното финансиране на приюта. Стайвесънт симулираше интерес, без да отмества поглед от дълбокото деколте на семплата й престилка — изработена от рециклирани пластмасови торбички за пазар, — и към края на ябълковия най тя поне два пъти решително бе избутала ръката му от коляното си. Фантазията беше глупава, безспорно, но бе едно от малкото удоволствия, които Стайвесънт можеше да си позволи. Да, имаше все още някъде съпруга, но отношенията им отдавна бяха останали само на хартия.

Стайвесънт бе на път да довърши следващата порция, прицелвайки се в купчината пюре както стрелец с лък се прицелва в центъра на мишена, когато мъжът с подноса внезапно го сграбчи за китката. Изненаданият Стайвесънт вдигна поглед и видя трийсетинагодишен латино с измъчен външен вид, чаенокафява кожа и потиснат поглед. Двамата застинаха в неуверен контакт. Едрият наблюдателен охранител, стоящ точно зад Стайвесънт, забеляза случилото се и веднага пристъпи напред. Латиносът избра този момент, за да се усмихне и да го пусне, и му подаде малка картичка, която Стайвесънт взе предпазливо. На нея беше написан библейски текст: „Защото платката, що дава грехът, е смърт, а дарът Божий е живот вечен в Христа Иисуса, нашия Господ“^[1].

Стайвесънт се усмихна, прибра картичката в джоба си и плесна 200-грамово лоясало парче говеждо върху пюрето. Латиното се премести към тавата със зеления фасул, Стайвесънт се обърна към следващия в опашката, а едрият охранител се върна на мястото си.

Първа смяна приключи без особени вълнения и за да си спести чистенето, Стайвесънт се сбогува с колегите си, които със сигурност нямаше повече да види. Излезе по стар обичай през задната врата и поспря навън, за да раздвижи болното си коляно. Болеше го адски, затова бръкна в джоба си за новия си запас от перкосет^[2]. Глътна две хапчета без вода — придобито умение — и прибра бутилчицата в джоба си. Ръката му напипа дадената му картичка и той я извади. Смяташе да я хвърли в близкия контейнер за боклук, когато забеляза, че на гърба й е написано нещо… нещо на английски. Текстът бе къс и по същество, Стайвесънт го прочете два пъти, затвори очи и обърна лице към небесата.

— Господи! — промърмори през стиснати устни.

Най-лошите страхове на Мартин Стайвесънт току-що се бяха сбъднали.