Уорд Ларсен
Пасажер 19 (46)

46.

— Колко са? — попита Джен.

Кристин погледна през отвора.

— Виждам само един. Познавам го… Мануел. Хлапе… трябва да е поне две години по-малък от мен.

— Въоръжен ли е?

— Разбира се, те всички са въоръжени.

— Тогава няма значение колко е голям — подчерта Джен. — Поне престрелката спря… ако е било престрелка. Онзи от Тайната служба още ли е там?

— Не знам дали е от Тайната служба, но, да, още седи вързан и с качулка на главата. А куфарът му е на капака на джипа.

Джен се извъртя, за да погледне и тя.

— Ако останем тук, рано или късно ще ни открият. В момента повечето са в джунглата… и… мисля, че това е единственият ни шанс.

— Шанс за какво?

— Онзи, дето е вързан за бронята — дошъл е чак дотук за теб, така че трябва да е на наша страна. Ако го освободим, ще можем да вземем джипа и да избягаме, преди другите да са се върнали.

Кристин се замисли, после кимна.

— Добре… но как ще минем покрай Мануел?

Главата на Джен бе празна — това не бе от проблемите, за които ги учеха в университета. Как да се справиш с въоръжен пазач и да освободиш пленник? Огледа скривалището им, отчаяно търсейки вдъхновение. Накрая си зададе въпроса, който не си бе задавала от много време. „Какво би направил тате?“

И сама се изненада от онова, което й хрумна. Когато обясни идеята си, новата й приятелка се изуми. Но след това се съгласи:

— Безумно е, но… може и да сработи.

 

 

Докато стоеше край джипа, Мануел Ривас мечтаеше да е на което и да е друго място. Беше му мъчно за дома и се чувстваше самотен, защото от десет месеца не се бе прибирал в родното си село. Малкото населено място високо в Андите бе негов дом цели шестнайсет години, до онзи летен ден миналата година, когато бяха дошли партизаните.

Не че се изненада, когато ги видя, никак даже. Бяха взели брат му преди четири години. Но Едуардо се бе върнал жив у дома — истинска победа — и сега прекарваше дните си, като ремонтираше машините на фермерите, което си бе сериозно начинание за еднокрак младеж. Колумбийската армия му бе взела другия крак, а не стига това, но заради проблемите, в които се бе забъркал, Едуардо бе излежал година в затвора, преди да бъде въдворен обратно в селото. Това, в крайна сметка, бе най-доброто решение за всички: един объркан млад човек се бе прибрал в семейството си, претоварената затворническа система бе получила обратно едно свободно място, а селото бе спечелило от появата на нов, макар и еднокрак, механик. Такъв бе животът тук и Едуардо — той винаги се бе отличавал с позитивното си мислене — смяташе, че е имал късмет изобщо да се върне у дома.

За разлика от брат си обаче Мануел не беше голям оптимист. Не смяташе, че е късметлия в живота като Едуардо. Винаги губеше облозите с приятелите си за изхода от някой мач и все не му достигаше една карта в покера. Но като всеки хазартен играч навсякъде по света и той обичаше да рискува в залозите. Точно поради това, когато Карлос бе обещал месец отпуск на онзи, който открие момичетата, Мануел бе решил, че това е неговият шанс. Само че след това го бяха определили да остане караул. По заповед на Пабло бе оставен да пази новия затворник без никакъв шанс да участва в търсенето.

Такива бяха невеселите мисли на Мануел, който се лашкаше в спектъра между гнева и пораженството в лицето на хроничните му неудачи, когато… видя онова, в което единствено Бог можеше да има пръст.

Момичето на Карлос тичаше към него с разперени ръце. Ризата й бе разкопчана отпред, което му предлагаше гледка към плътта й от шията до пъпа. Не беше съвсем гола — гърдите й се люшкаха тежко в опънатите до скъсване чашки на сутиена. Мануел отлепи задника си от капака на джипа и примигна невярващо… но не, видението не изчезваше. Сетивата му бяха пометени от вълна на непознати за него възприятия — сексуално желание, надежда и страх. Изобщо не му хрумна да вдигне оръжие. Беше разговарял с момичето поне десетина пъти — испанският й бе доста добър — и тя винаги се бе отнасяла към него мило и с усмивка.

Когато се приближи съвсем до него, тя задъхано извика:

— Мануел! Помогни ми! Другото момиче се опита да ме отвлече… сега се крие в спалното помещение!

С цялата самодисциплина, на която бе способен в момента, Мануел се обърна и погледна към мястото, което се бе превърнало за цяла седмица в дом за него и другарите му. Всичко там изглеждаше тихо и спокойно. И тогава се сети, че това бе едно от малкото места, които не бяха претърсили. Само за секунди късметът му се бе усмихнал. Беше намерил двете момичета, а това означаваше, че той ще е щастливецът, който ще си отиде вкъщи, за да види семейството си. Карлос беше мръсник, но мръсник, който държеше на думата си.

Все така загледан в спалното, той чу момичето да спира до него — никой не знаеше името й — и когато започна да се обръща, си наложи да не се заглежда в гърдите й. Това можеше да не й хареса… макар и да бе покварена млада американка. А още по-малко щеше да хареса на Карлос.

„Не бива да правя нищо, което да промени късмета ми“.

Това бе последната мисъл на Мануел преди тухлата да се стовари върху главата му.

 

 

Кехоу чу някой да се приближава и миг по-късно две ръце смъкнаха качулката от главата му.

Той примигна срещу светлината и погледна момичето, което бе дошъл да спаси. Изглеждаше точно като на снимките, които му бяха показали преди заминаването: тъмна коса до раменете, кафяви очи. Онова, което го нямаше на снимките, бе разкопчаната риза, която тя в момента закопчаваше от долу нагоре. Кехоу видя пазача на земята и тухлата до него, а и разбира се, беше чул целия диалог. Не беше толкова сложно да се досети какво се бе случило.

— Много добре, Кристин.

— Идеята не беше моя — каза тя и закопча последното копче на изцапаната си риза. — Кой сте вие?

— Казвам се Кехоу. Баща ти ме изпрати да те върна вкъщи.

— Баща ми е безгръбначен мръсник, който няма почтеността да…

— Стоп! — прекъсна я той. — Не ме интересува кой или какъв е баща ти! — Не беше в настроение да се прави на психолог в домашната каша, в която бе служебно въвлечен. — Тръгваме веднага! Намери в джипа нещо, с което да срежеш това… — И кимна към вързаните си със свински опашки китки.

Тя изтича до джипа и започна да търси в него.

— Клещи, нож, всичко, с което да… — продължи Кехоу и спря, като видя нож в колана на падналия в несвяст пазач. — Ето! Използвай това!

Кристин погледна къде й сочи и видя ножа. Клекна и го извади от калъфа. Беше с назъбено двайсетсантиметрово острие, стил „Рамбо Спешъл“. В мига, в който го извади, Мануел се размърда.

— Какво да правя? — попита тя безпомощно, явно ужасена от мисълта да удари войника пак.

— Прережи му гърлото — посъветва я Кехоу.

Тя го погледна изумена.

Кехоу извъртя очи към небето.

— Дай ми ножа. — Тя му го даде и той вмъкна острието между бронята на джипа и пластмасовата лента, която се сряза при първото дръпване. Войникът мърдаше, макар и едва-едва. Кехоу бързо му конфискува автомата АК-47, увери се, че е с патрон в цевта, и претърси младежа за друго оръжие. Нямаше. — Сега да видим как сме с транспорта. — Седна зад волана и вкара ключа в запалването. Не всички военни машини имаха ключ, но Кехоу знаеше, че тази има — беше чул изпод качулката дрънкането на ключодържател, както и щракването на цилиндъра на запалването, когато бяха тръгнали от полосата. Колко много неща може да научи човек само със слушане! — Качвай се! — нареди той. — Знаеш ли как се стига до полосата?

— Единственият път води право натам. Но не можем да тръгнем без Джен!

— Коя е Джен?

— Приятелката ми. Джен Дейвис. Тя е…

Откъм пътя се разнесоха викове. Пътят беше единственият им изход. Кристин махна към една от сградите, несъмнено за да даде знак на приятелката си да се присъедини към тях. Разнесе се изстрел и от джипа рикошира куршум. „А, не, вече само консултантска работа“, закле се Кехоу.

— Качвай се веднага! — кресна на Кристин.

Тя обаче не му обърна никакво внимание.

И в този момент към тях се затича второто момиче.

Кехоу завъртя ключа и дизеловият двигател послушно изръмжа. Куфарът още бе на капака и след кратка борба със себе си той го сграбчи и го хвърли на съседната седалка. Не бе успял да включи на скорост, когато двете момичета със скок се хвърлиха на задната.

Кехоу реши, че представянето не е първи приоритет.

Бяха изминали само някакви пет-шест метра, когато кракът му се заби върху педала на спирачката и джипът заора в облак от прах и ситен чакъл. Двама мъже с вдигнати автомати блокираха изхода им, бяха точно на мястото, където пътят навлизаше в гората. Трети войник се приближи отстрани, въоръжен с картечен пистолет „Щаер“. Изглеждаше абсолютно уверен. Кехоу се замисли за автомата на седалката до себе си. После включи в уравнението и двете млади момичета отзад.

— Изобщо не опитвай! — посъветва го мъжът отляво.

Кехоу го послуша и постави върху волана ръцете си с отворени нагоре длани. Гласът му бе познат и той погледна и за първи път видя командира. Беше нисък и набит, с мръсна униформа. Кожата му бе потъмняла от слънцето. Брада и живи, интелигентни очи. Израсъл на улицата наемен работник във ферма.

— Карлос! — извика Кристин. — Толкова се радвам, че се върна…

— Млък! — сряза я той.

Сега вече Кехоу имаше име за това лице.

Карлос изгледа момичетата, после него.

— Всички вие направихте голяма грешка.

Кехоу видя двамата мъже на трийсетина метра от тях да се приближават предпазливо. Намираха се по-близо един до друг, отколкото трябваше, и това припокриваше секторите, които можеха да покрият с оръжията си. За нещастие понякога численото превъзходство и огневата мощ компенсират липсата на бойни умения. Карлос посегна в джипа, взе автомата и го хвърли на земята. Стисна дългата коса на Кристин и я измъкна от седалката.

Кехоу не помръдваше. В тактическо отношение ситуацията не бе изгодна, но той знаеше колко е важно да се контролира. В очакване на удобен момент гледаше как Карлос събаря Кристин на колене и прошепва нещо в ухото й. Тя потръпна, а той кимна на хората си и им посочи второто момиче.

А после насочи щаера право в гърдите на Кехоу и той осъзна, че удобният момент, който чака, може така и да не настъпи.

Понеже така и така нямаше какво да губи, спусна дясната си ръка между седалките. Шансът бе микроскопичен, но единствен. Кехоу се съсредоточи, подготвяйки се да извърши може би последния съзнателен акт в живота си, когато се случи възможно най-неправдоподобното нещо на света.

От храстите излетя огромен мъж.

Само за част от секундата мъжът се хвърли върху двамата войници отпред — забърса единия със страничен удар и помете втория на земята. Три секунди и два мощни удари в слепоочията по-късно двамата лежаха проснати неподвижно.

Изумен както всички, Карлос извъртя цевта на оръжието си към новата заплаха.

Това беше мигът, който Кехоу бе очаквал. С плавно движение той се извъртя на седалката и запрати своето оръжие.

И времето спря.

Двама войници в безсъзнание на земята.

Един мъж над тях.

Вниманието на Кехоу бе съсредоточено изцяло върху Карлос. Видя как брадатият колумбиец се поколебава… щаерът му бе странно смълчан. После някак лениво, безцелно и с подгъващи се крака се извъртя встрани… и сега вече всички видяха причината — от гърба му, забит до дръжката, стърчеше боен нож.

Когато в крайна сметка Карлос падна, падна като вкопчено в корените си подсечено дърво. Изненадата в непримигващите му очи бе абсолютна. Той се свлече и се отпусна неподвижно, за да застине в разширяваща се локва кръв.

Кехоу дойде на себе си пръв.

— Кой, по дяволите, е този? — възкликна той, загледан в изскочилия от джунглата великан.

— Тате! — отговори му второто момиче.

После изскочи от джипа и се затича към мъжа.

 

 

Беше една-единствена дума, но сърцето на Дейвис прескочи както никога.

Тате!

Джен тичаше към него. Радостна. Пълна с живот. Боже, колко пълна с живот!

Замръзнал на мястото си, Дейвис осъзна, че цели деветнайсет години не се е безпокоил за дъщеря си. Изобщо. Нищо подобно на сковаващия страх, който го бе разяждал от миналата неделя насам. След пет дни на ужас и тревоги, пет дни на отказ да се предаде… ето, тя беше тук. Това бе видението, изпълвало сънищата му.

Отвори ръце широко като небето.

Джемър Дейвис, който бе устоял срещу четирима калени бойци през последните пет минути, бе съборен на задника си от 55-килограмовата си дъщеря.

Джен беше в ръцете му.

И той никога, никога повече нямаше да я пусне.