Уорд Ларсен
Пасажер 19 (14)

14.

След пълен ден на терен Дейвис се върна в Богота, както започваше да му става обичай, с последния хеликоптер от джунглата за цивилизацията. Прибра се в стаята си, взе душ, преоблече се и се приготви за нощната сесия в щабквартирата на разследването. Преди да се върне в Ел Сентро обаче си позволи няколко минути почивка. Отпусна се на единствения стол в стаята и пусна айпода на Джен. Следващи в списъка бяха „Колектив Соул“ — група, за която бе чувал. От устройството се разнесе успокоителна музика, която прочисти задръстената му с мисли глава.

Следобедът бе протекъл отчайващо — девет часа препъване из тропическата гора без никакви значими находки. Поне не такива, които да променят общото му мнение. Той стана, за да дръпне щорите на единствения прозорец, и за първи път от пристигането си обхвана с поглед гледката от втория етаж. Кехлибарена светлина се издигаше над Енгавита — северния район на Богота, който обгръщаше летището. Кварталът бе смесица от ниски сгради, апартаменти и врязани в тях ресторанти и църкви. В този час на денонощието сградите бяха повече сенки, а в долините между тях сновеше пулсиращ поток от хора, трафик и заслепяващ неон. Погледнато общо, бе като визуален бял шум, светлина и движение без кохезия между тях, без обща тема, без единна цел. Не и като цяло. Но всеки отделен елемент беше логичен сам за себе си — трябваше само да се вгледаш търпеливо, за да видиш подробностите.

Върна се на стола все така с „тапите“ в уши и забарабани в такт с перкусията. Затвори очи и си представи Джен да прави същото. Беше го виждал много пъти — дъщеря му, легнала на дивана със затворени очи и отмерваща такта с пръсти. После видението изгуби фокус и пръстите му замряха.

Колкото и да се опитваше, подходът от снощи тази вечер не помагаше. Този път Дейвис бе неутешим. Мелодията му се струваше накъсана, топлите образи на Джен прекъсваха. Вместо това се улови, че съставя списък на недостатъците си като баща, което не бе никак трудно. Недостатъчна ангажираност, когато тя бе малка. Прекомерна властност след смъртта на Даян. Защо не бяха разговаряли повече? Ежедневни разговори, нищо повече.

Това, което в крайна сметка остана в съзнанието му, не бе този жалък списък на провалите му, нито дори конкретният проблем с Джен, който сам по себе си бе истински циклон. Не бяха и трудностите в шизофреничното разследване. Заплахата, засенчваща всичко това, лежеше много по-напред, много по на север.

Усети се като че ли през последните два дни е стоял на ръба на пропаст и едва сега отваря очи. Замисли се за самолета на администрацията, на който се бе качил на „Андрюс“. „Има един «Гълфстрийм III» на Държавния департамент, който ще извърши планиран полет до Богота“. Това му бе казал Лари Грийн и много вероятно бе повторил казаното на самия него. Но Дейвис знаеше, че не е така. Пилотите бяха дежурни на повикване наемни лица, а и на борда не бе имало никого. Никой друг не беше на борда. Нямаше пасажери, карго или дипломатическа поща за предаване в посолството. Някой бе наел цял G-III, много скъп самолет, с единствената цел Дейвис да бъде изстрелян за Колумбия като управляема ракета. На следващо място идваха сателитните данни за уточняване на мястото на разбиване. Колко пъти досега Дейвис бе искал подобна информация по каналите на НКБТ? И обикновено бяха нужни седмици натиск по телефони и с вътрешни наметни бележки само и само подобна заявка да бъде одобрена. Резултатът този път? Той и Маркес бяха затрупани с данни за по-малко от час!

А и разговорът с Лари от сутринта, когато шефът му бе споменал, че го натискат отгоре за информация по катастрофата. Това обаче бе изиграло обратна роля, защото Дейвис бе направил нещо, което досега не си бе позволявал — да скрие информация от приятел.

Свали слушалките и отиде до леглото. Остави на него айпода на Джен и взе от нощното шкафче другото устройство — телефона, който го бе очаквал още с пристигането му в Колумбия. Личният му мобилен телефон никога нямаше да заработи тук, но без дори да попълни образец за заявка, той бе получил служебен заместител. „Една жена от посолството ви се отби и го остави за вас следобед“.

Това ако не бе експедитивност!

Джемър Дейвис бе прекарал цялата си кариера в армията, а след това един нов живот в НКБТ. Това го правеше истински експерт по лабиринтите на бюрокрацията и административните нелепости. Бе участвал в десетки разследвания и при всяко от тях бе подавал заявки за информация и оборудване. И всяко изпълнение на такава заявка — без да обръща внимание на точността или навременното й изпълнение — бе повод за празнуване.

А днес?

Днес той разполагаше с цялото американско правителство. Ако поискаше молив, за няколко часа щяха да му доставят цял сандък. А ако поискаше малко въздушна поддръжка за снимки, вероятно щеше да получи на разположение бойната група към самолетоносач.

Какво, по дяволите, ставаше?

Седна на ръба на леглото и дълго се взира в уплътняващите се сенки в стаята. Като всеки детектив, целта му бе да хвърли светлина върху нещата, да отстрани слоевете объркване и заблуждение, докато не се изясни истината. Само че всеки път, когато постигнеше нещо тук, светът наоколо сякаш се смрачаваше. Усещаше някакъв по-голям катаклизъм, нещо по-значително от „обикновеното“ разбиване на самолет в джунгла. Питаше се дали Маркес или Ечевария знаят нещо повече.

И в този момент взе решение. Обу се и се изправи. След това накара телефона си да провери за нови имейли. Но не изчака резултата. Остави телефона на нощното шкафче, взе ключа за стаята си и дръпна пердетата. Измъкна се навън, като затвори вратата безшумно и остави осветлението включено.

Беше седем вечерта. Дейвис подмина ресторанта на отсрещната страна на улицата, игнорирайки настойчивия повик на стомаха си. Взе такси за центъра и каза на шофьора да го остави в район, където магазините затварят по-късно. След двайсетина минути слезе на място, което се наричаше Сентро Комерсиал Андино. Намираше се в източния край на града в полите на планината и представляваше триетажен мол, в който имаше магазини като „Пандора“ или „Суоч“ и който нямаше да се срамува, ако се намираше в Индианаполис или Атланта. Разплати се с шофьора в долари и тръгна на запад по широк булевард с четири ленти, задръстени с коли в ранната вечер.

Тактиката му за изплъзване от проследяване бе в най-добрия случай рудиментарна. Не беше обучен шпионин, но няколко пъти смени посоката, като внимаваше за хора, които евентуално повтарят действията му. Тръгна по тротоара лениво с тълпата, като следеше за повтарящи се лица, и в пристъп на истинска параноя дори се качи и веднага слезе от автобус. Удовлетворен, че е сам, се извърна от мола, подмина претъпкан английски пъб менте и заобиколи гробище, където всеки обрасъл е мъх надгробен камък изглеждаше отрупан със свежи цветя. След петнайсетина минути маневри намери каквото искаше — търговска улица на втори ред. Влезе в семеен денонощен магазин, където се продаваше по малко от всичко, и излезе 150 долара по-късно с два новозакупени предплатени мобилни телефона.

Отправи се обратно към мола и по пътя активира първия. Качи се на претъпкания ескалатор и докато се качваше, набра първия от няколкото телефонни номера, които се бяха запечатали в паметта му.

На третото позвъняване Ана Соренсен отговори.