Уорд Ларсен
Пасажер 19 (13)

13.

Когато телефонът на бюрото на Лари Грийн иззвъня, той тъкмо се потеше над заявката си за бюджета през следващата година. Видя на дисплея кой го търси и веднага вдигна слушалката.

— Казвай, Джемър.

— Здрасти, Лари! Нямаш представа колко ми е приятно да чуя познат глас.

— Кажи ми за Джен.

Грийн чу как Дейвис въздъхна.

— Не е зле, но не е и добре. Има две липсващи тела и тя е едната. В момента претърсват едно мочурище, където се е откъснала опашката. Двамата липсващи пасажери са седели на последния ред, поради което теорията засега е, че са били катапултирани.

— А ти какво мислиш?

Пауза.

— Не знам… не е изключено, но не се предавам.

— Ти никога не се предаваш. Радвам се, че се обади… председателят е под натиск за новини.

— Председателят…? Като шефа на НКБТ? Откога разбиването на някакъв ARJ в Южна Америка стана национален въпрос?

— Може би защото нещата се влачат. От друга страна… моментът е такъв. Конгресмените винаги се изнервят, когато наближат изборите, да не говорим, че всички агенции и управления се борят със зъби и нокти за следващия си бюджет. А може би НКБТ не са имали достатъчно инциденти от национално значение, за да оправдаем бюджета си.

— Като говорим за бюджети, на мен плаща ли ми се за всичко това?

Грийн се засмя.

— Я да се досетя… Свършил си наличните и си гладен. Да кажем, че си на обичайния си консултантски хонорар. Ще придвижа заявката веднага. Кажи сега какви са новините от катастрофата.

— Новините са, че главният ни следовател полковник Маркес е убеден, че имаме работа с похищение.

— Похищение?! — Генералът в оставка замръзна на стола си.

— Вратата на пилотската кабина, изглежда, е била разбита. А вторият пилот е убит в стил „екзекуция“ с куршум в тила.

— Господи! А командирът?

— Неговата история е по-неясна. Работя по въпроса.

— Знаем ли кой е отговорен?

— Нямам представа. Но единият от пасажерите е намерен в кабината.

— Това не е добре. Федералните в ОАТГ^[1] ще искат да знаят повече. Някаква идея кой е смятаният за похитител? Терористични връзки? Имал ли е летателен опит?

— Маркес е в началото на проучването на миналото му и засега няма нищо интересно. Преди съботния ден е бил прост 62-годишен сладкар от Картахена.

Грийн заби празен поглед в стената.

— Готвач…

— Както изглежда, специалист по тестените сладкиши. Сещаш се — еклери, крем пити и така нататък.

— Крем пити? Непременно ще уведомя директорите на националната сигурност и националната безопасност. Нека ти кажа нещо, Джемър… по неясни за мен причини тази катастрофа надига кална вълна и надявам се да ме разбереш, но страшно бих искал да знам повече преди да изляза на „дансинга“ днес следобед.

— Мога да ти дам няколко урока.

— Не, благодаря, виждал съм стъпките ти и не са никак приятни. — Грийн въздъхна уморено. — Тази теория за похищението… казваш, че е на Маркес. А ти вярваш ли в нея?

Настъпи дълга пауза.

— Джемър?…

— Не знам. Довери ми се, командире. Мога само да ти кажа, че засега Маркес не размахва теорията си за похищението. Трябва ни време, за да потвърдим някои неща. А, да не забравя един от пасажерите също е застрелян.

— Имаш ли име?

Нова пауза.

— Не… Има някакво объркване в разпределението на местата, знаеш как става. Ще съобщя името след твърдо установяване на самоличността.

— Добре.

— Трябва да ти кажа още, че вече участва и колумбийската полиция.

— Няма начин това да е от полза, но предполагам, че е станало неизбежно след като се е разбрало за стрелбата.

— Точно така. Виж, Лари, трябва да се връщам на работа. Ще ти се обадя, когато разполагам с повече.

— Окей, Джемър. Успех с откриването на Джен.

— Да… благодаря.

След щракването Грийн остана на мястото си, с ръка върху слушалката. Дейвис му бе казал много, но едно изречение се бе забило в главата му.

„Довери ми се, командире“.

Четири думи, които не би могло да бъдат подбрани по-внимателно.

Те го върнаха единайсет години в миналото, по време на мисия над Шпангдалем, Германия. Грийн бе издигащ се в йерархията майор, пилот инструктор, а Дейвис бе лейтенант и негов първи помощник, абсолютен новак. Летяха в двойка с F-16, разкъсваха небесата в бръснещ полет с осемстотин километра в час на сто метра над земята. Светът се стрелкаше под тях: картината през предното стъкло се сменя като атака от „Междузвездни войни“, а всичко край теб се размива. Грийн беше водач и задачата му бе да открие маскираната зад терена цел и да следи за препятствия. На крилото Дейвис, водения пилот, имаше едно свещено задължение да лети залепен за Грийн.

Един ден — бяха на трийсетина километра от целта — времето започна да се разваля. Когато бяха излетели, таванът бе плътна облачна стена на триста метра над тях. Но бавно и някак коварно облаците бяха започнали да се спускат и когато пелената падна на сто метра, Грийн взе единственото възможно решение. Разлюля крила, приканвайки Дейвис да се доближи, и прекрати мисията; двата изтребителя се издигнаха като един в сивите облаци.

Това бе стандартен план за действие при извънредни обстоятелства — измъкване при влошаване на времето. Дейвис бе непоклатим — върхът на крилото му бе на половин метър от крилото на Грийн, докато набираха височина в „супата“. И тогава всичко отиде по дяволите. Грийн се разсея. Опита се да се свърже с кулата за ново разрешение, пробва да въведе нови навигационни точки на бордовия си компютър, докато междувременно поддържаше плавна платформа за водения пилот. И с толкова много задачи едновременно така и не забеляза проблема.

Във военната авиация това се нарича загуба на пространствена ориентация. Когато хоризонтът изчезне и облаците те обгърнат, зрението отстъпва на заден план пред инстинктивното използване на данните от останалите сетива. Контролът се поема от вестибуларните и тактилни реакции, но те са ненадеждни за ориентиране. В такива случаи пилотите са тренирани да летят по уреди… точно както Грийн бе направил онзи ден. Но също така са тренирани да се съобразяват с уредите, а в онзи напрегнат момент Грийн не се бе оказал на ниво. Така и не бе осъзнал, че основният му изкуствен хоризонт е излязъл от строя — аномалия веднъж на милион, както после му бяха обяснили механиците.

За щастие в онази сутрин Грийн летеше с един-на-милион воден пилот.

При полет в плътна формация в лошо време воденият пилот има едно свещено задължение — не забивай върха на многомилионното си крило в това на водещия, който е на сантиметри от теб. Това е момент за пределна концентрация, за непрестанни микрокорекции, а това оставя частици от секундата за отклоняване на погледа. Само че Дейвис го отклони…

Радиообменът беше запечатан в мозъка на Дейвис сякаш го бяха провели вчера.

— Кости-21, аз съм 22 — каза Дейвис със спокоен глас.

Грийн му отговори с леко раздразнение. В този миг беше крайно зает:

— Казвай 22-ри.

— Регистрирам деветдесет градуса крен наляво.

Грийн помнеше, че бе погледнал в основния алтиметър, който показваше всичко нормално и хоризонтално. Но втори поглед към спомагателния индикатор показваше, че се на път да продължат по гръб.

— Ъ-ъ… задръж за момент, Кости-22.

Вероятно няма по-влудяващо усещане на света от това да се носиш през облаците с шестстотин и петдесет километра в час и да осъзнаеш, че не знаеш къде е „горе“.

Отново гласът на Дейвис, непоклатим като планина:

— Окей ли си, Кости-21? Почти сме обърнати с нос надолу.

— Авиохоризонтът ми се е скапал!

Грийн си спомни ужасното чувство, когато бе въртял малоумно глава във всички посоки, опитвайки се да провери и корелира противоречивата информация — скорост, курс, скорост на снижение. Голяма скорост на снижение. И най-важно от всичко… височината — точното разстояние между двата крехки самолета и твърдата германска земя под тях. Разстояние, което бързо се стремеше към нула!

— Поемам, Кости-21! — Планината продължаваше да е все така непоклатима, но в гласа се долавяше известна настойчивост.

— Поеми, Кости-22!

Изтребителят на Дейвис се плъзна напред и предаването бе осъществено — сега Грийн беше крило и воден, а Дейвис се превърна в единствения му ориентир в нелепия свят отвън.

По-късно, в спокойния разбор в бара на ескадрилата, не съвсем на трезва глава, двамата бяха обсъдили спасяването си. Дейвис бе погледнал уредите си и те му бяха потвърдили, че двамата се носят стремглаво към земята. Нямаше време за изчисления или за оценка на степента на кабриране, за да оцелеят. Дейвис можеше да набере в максимална степен, но паническо излизане от пикиране с 9 g щеше да остави дезориентирания Грийн сам и носещ се към земната мантия с малко над скоростта на звука. Ако беше постъпил така, Дейвис несъмнено щеше да се спаси и никаква разследваща комисия впоследствие нямаше да го укори за нищо. След третия им шот „Джагер“ той призна на Грийн, че е нямал никаква представа за височината на терена в този район. Земната твърд можеше да се намира както на пет, така и на петстотин метра надморска височина. Но в своята първа маневра в ролята на водещ Дейвис не изостави крилото си.

Избра премерено набиране, с плавно и постоянно ускорение, което започна като на детско увеселително влакче и завърши като излизане от орбита в космоса. Първоначално, с все още нарушена ориентация, Грийн се бе поколебал дали да не излезе от формация. И в същия момент отново бе чул гласа. Спокоен и уверен:

— Довери ми се, командире.

И Грийн му се беше доверил.

Излязоха от облаците на шейсет метра — Грийн го бе регистрирал, когато за кратко се спуснаха под облаците и отново набраха височина, за да кацнат без проблеми. Ако Дейвис бе набрал височина малко по-рязко, нямаше никакво съмнение, че щеше да изгуби Грийн. Ако го бе направил малко по-плавно, щяха да свършат в перфектна формация като две димящи дупки в земята.

В онзи критичен момент Дейвис бе действал перфектно.

Инцидентът така и не бе докладван официално. С изключение на запис в журнала на поддръжката, че е бил извършена поправка на излязъл от строя алтиметър, събитията от онзи ден бяха останали само между тях двамата.

И ето че сега, седнал в креслото си в офиса на „Л’Анфан Плаза“, Грийн се питаше в каква мъгла лети и се чудеше къде е нагоре. Дейвис вървеше по въже в Колумбия и Грийн отчаяно искаше да му помогне. Срещу тях имаше странни подводни течения. Отгоре го натискаха за информация, а колебанието на Дейвис да му я съобщи бе очевидно. Увиснал между чука и наковалнята, Грийн знаеше на кого да остане верен.

„Довери ми се, командире.“

Лари Грийн щеше да направи всичко за човека, спасил живота му в онази мрачна лятна утрин над Германия. Като повечето, стигнали до генералски чин, той бе човек на действието, тип А, който не обича да гледа отстрани, докато подчинените му се сражават. Понякога обаче се налагаше да се прави точно това. За Джемър залогът бе дъщеря му, а това означаваше, че води война в Колумбия. Но ако дойдеше момент, когато щеше да поиска подкрепление, Грийн щеше да е готов, понеже връзката между двамата беше двустранна.

И Джемър също му имаше доверие.

 

 

В един следобед Дейвис се качи на ежечасовата совалка до мястото на катастрофата.

Маркес се въздържа и остана в щаба, за да изпраща стрели към последните им мишени — самоличността на командир Рейна и миналото на смятания за похитител Умбрис. Дейвис знаеше, че ще бъде безполезен в тази кампания, още повече че езиковата бариера не му позволяваше да провежда разпити очи в очи. Въпреки това, когато полковникът го окуражи да се върне в джунглата, се запита дали Маркес наистина смята, че там би бил най-полезен, или това е нов вектор вследствие на обвиненията от сутринта. Привидно поне всичко бе в името на професионализма, но Дейвис долавяше някаква призма на недоверчивост, пречупваща всичко в отношенията между двамата.

Слезе от хеликоптера с една дума в съзнанието — „напредък“. Бяха пристигнали първите камиони, на които вече товареха малки части от отломките за последното им пътуване. Видя двама души с полицейски униформи да ровят из фюзелажа — явно бяха от контингента на Ечевария и се запита как са се добрали дотук толкова бързо. Както и да го бяха направили, едва ли беше вследствие на сътрудничество между институциите.

Подмина зоната, където бяха струпани основните отломки, и тръгна на изток към мястото на първото съприкосновение със земята, където бяха открили опашката. Това бе мястото, където Маркес се бе зарекъл, че ще търсят, докато не намерят двете липсващи тела. Но когато стигна там, Дейвис не завари никого и за миг застина в плен на ужасна мисъл.

„Прекратили са търсенето, защото са ги намерили?“

А после въздъхна с облекчение, защото видя двама души да пушат, облегнато на едно дърво. Паническият му пристъп утихна. Дейвис се приближи до двамата и започна разговор на първобитен испански, в който те потвърдиха, че не са открити никакви допълнителни трупове.

Цигарите бяха изпушени, фасовете запратени с щракване на пръсти в папратите и двамата се върнаха на работа. Обуха ботуши до чатала, нарамиха оборудването и в разходящи посоки започнаха да въртят сондите си. Следваха някаква схема на обхождане в жабунясалата вода, разместваха водораслите по повърхността и разбутваха по-твърдите стебла. Беше примитивно да се търси така, без строга схема, но според Дейвис тя не беше и съвсем безсмислена. Използването на куче за издирване на трупове щеше да е по-ефективно, но той се съмняваше, че в радиус от хиляда километра има такива кучета. Мочурището бе застинало, а звуците се поглъщаха от дебели килими гъби и големи мазни наглед клони. Мястото изглеждаше по-подходящо за обитаване от динозаври, отколкото за падане на самолет, понеже юрската топография щеше да погълне всичко и да го скрие за милиони години. Дейвис почувства импулс да се включи и да им помогне, като им подскаже как да подобрят търсенето.

„Това ли искам? Да успеят?“

С чувство на безсилие, заплашващо да го разкъса, Дейвис реши, че има нужда от малко истина. От свежи, неоспорими факти, на които да се довери и да продължи напред. Нагазил почти до колене в рядката кал и с инстинкт, кръжащ като врабче над главата му, той разбра, че има само един начин да ги получи. Обърна се, измъкна крака с жвакащ звук и се отправи към основната зона на катастрофата.

Щеше да разгледа всичко още веднъж.