Уорд Ларсен
Пасажер 19 (41)

41.

В този момент момичетата се намираха на не повече от трийсет метра разстояние. Джен чу излайването на заповедта и не й трябваше да знае испански, за да схване, че започва претърсване на джунглата. Там бе искала Кристин да избягат, но Джен се бе възпротивила. На първо място, това изискваше да пробягат в спринт четирийсет метра открит двор, преди да стигнат до най-близкото прикритие. Дори да успееха да го направят, без да ги забележи никой, и двете нямаха представа накъде да тръгнат след това. На всичко отгоре според Джен този план бе прекалено очевиден. Тя прецени — и както се оказа, правилно, — че това ще е първосигналната мисъл на колумбийците.

Забеляза под купчина отломки вратата на старата изба, която не се натрапваше на пръв поглед, защото бе на отсрещната страна на къщата. Предположи, че е някакво мазе. Двете заедно разместиха боклуците и парчетата мазилка. Когато повдигнаха заедно тежката врата, последва разочарование, защото под нея имаше само тясно място за влизане на колене, а двете стъпала свършваха под лавина от пръст и камъни. Отначало това им се стори безполезно, но когато чуха виковете — на някой си Пабло според Кристин, — изведнъж мястото им се стори достатъчно широко. Напъхаха се в него, легнаха една до друга, рамо до рамо, и спуснаха обратно вратата, като се постараха разчистените боклуци да нападат обратно върху нея.

Сега Джен лежеше по корем, а Кристин до нея гледаше през единствения им прозорец към света — тясна пролука, предлагаща поглед като през тунел към имението.

— Виждаш ли някого? — тихо попита Джен.

— Не… от няколко минути няма никой.

— И наистина ли сте били приятели с него?

— Казва се Карлос. Когато се запознахме, беше просто студент като мен. Но сега е съвсем различен.

Кристин продължи да наблюдава през пролуката и шепнешком обясни как се бе развило всичко. Изпусна само една подробност.

— Но защо са те отвлекли? — попита Джен. — Богати ли са родителите ти?

Кристин въздъхна и изви в полумрака главата си, така че се гледаха очи в очи.

— С мама винаги сме били самички… не знаех кой е баща ми. Тя ми разказваше, че се запилял някъде, преди тя да разбере, че е бременна, а тя изобщо не се опитала да го издири, понеже бил пълен загубеняк. И мисля, че донякъде е била права. — Кристин хвърли поглед навън, за да се увери, че никой не се е приближил. — Преди две години мама изгуби работата си. Когато записах колеж, се оказа, че ни трябват сериозни пари. И внезапно всичко се промени. Миналата година, точно преди Коледа, мама ми каза, че е сменила жилището си. Прибрах се у дома, очаквайки да видя някакво апартаментче, но изневиделица се оказа, че имаме нова хубава къща. И тя вече не си търсеше работа. Имаше нови дрехи и нова прическа. Коледата бе прекрасна — таблет, картички за подаръци, кола за колежа.

— Изоставилият те баща се оказал богат?

— Не толкова богат, колкото… връзкар. В един куфар отвън трябва да има седем милиона долара. Гарантирам ти, че нито цент от тях е негов.

Джен я изгледа.

— Кой има такива връзки? Да не е някакъв бос на мафията или нещо подобно?

Видя Кристин да се усмихва за първи път след самолета.

— Има хора, за които може и да е такъв.

Джен я изгледа въпросително.

— Биологичният ми баща е Мартин Стайвесънт… вицепрезидентът на Съединените щати.

— Мила май… — Джен сложи ръка върху устата си, за да задуши възклицанието.

Тишината отвън бе нарушена от приближаващи се стъпки. Момичетата се парализираха от страх. Нито една не смееше да поеме дъх и през тясната пролука Джен видя да се показват два ботуша и после да се извиват встрани, така че остана да се вижда само единият. Голям и черен, със сърповидна драскотина на тока.

Кристин също гледаше и беззвучно каза само с устни: „Пабло“.

Дейвис остави двигателите да забият стрелките на индикаторите в червените зони. Скоростта им бе близо 390 километра в час — далече не свръхзвукова, но все пак поглъщаща разстоянието. Прецени, че ще стигнат полосата до осем минути.

— Йоргенсен е на телефона — каза Макбейн и си поигра с антената на сатфона, за да подобри приемането. — Казва, че джиповете се борят с кален участък по пътя и в момента се намират на пет километра южно от полосата.

— Попитай го какво е останало на полосата — на мен не ми остана време да погледна.

След секунди Макбейн имаше отговора:

— Казва, че единственият човек, който се вижда там, е пилотът на чесната. — Погледна Дейвис изпитателно. — И ние ще кацнем там, нали?

— Защо не?

— Нямаме друг избор — обади се Делакорт от задната седалка.

Дейвис се обърна, погледна го и каза:

— Знаех си, че има за какво да те взема.

— Как ще се оправим с пилота? — попита Макбейн.

— Ние сме трима, а той е един. Имаме красиви тежкокалибрени оръжия, а той сигурно се пъчи с някакъв полуавтоматик и швейцарско ножче.

— Съмнявам се, че е от лошите. По-скоро е само чартърен пилот — наемник, предложил за петстотин долара плюс разноските да достави куриера на зададени координати в джунглата. Утре ще се върне към обичайната си работа: ще закара две филмови звезди до скъп курорт или може би ще прави туристически обиколки над джунглата за защитници на природата.

— И ще оставя след себе си мъгла от изгоряло авиационно гориво — подметна Дейвис.

— Е, може да има стикер на „Грийнпийс“ на борда. Исках да кажа, че едва ли имаме работа с тактически компетентен индивид.

— И какво означава за нас това? — попита Делакорт.

Дейвис бръкна в кожения джоб, където бе намерил контролната карта, и извади евтини слънчеви очила. Сложи си ги като защита от заслепяващото слънце и отговори:

— За нас това означава, че можем да задържим играчките си в сака… засега.

Кехоу почувства, че наближават края на пътуването. Джипът значително бе намалил скоростта, а един от хората зад него промърмори нещо в смисъл че е гладен.

Най-хубавото бе, че куфарът беше в скута му. Кехоу се бе опитал да събере колкото може повече информация по време на пътуването, но тя бе малко и безполезна. Тракащи клапани заради лоша поддръжка на двигателя, прелитащи сенки от дърветата, под които минаваха, и предостатъчно прах в дробовете, за да е наясно, че пътува във втората кола. Нищо годно да изясни обстановката, в която бе попаднал.

Но той бе свикнал с това, разбира се. По-голямата част от работата му, заради естеството си, протичаше в условия на оскъдност на информацията. Бяха му казали, че в куфара ще има седем милиона долара, и това бе истина — беше го отворил в един спокоен момент по време на полета с G-III, защото никой не пренася толкова пари, без да ги погледне поне веднъж. Това, което не разбираше, бе по каква причина момичето, което щеше да получи срещу парите, бе толкова скъпо за Мартин Стайвесънт.

В Кливланд началникът на кабинета на Стайвесънт бе изпуснал в инструктажа си, че Тайната служба е замесена по някакъв начин. Това не бе смайваща изненада, като се имаше предвид статусът на Стайвесънт, а на Кехоу му плащаха предостатъчно, за да знае, че не му влиза в работата. Но любопитството му бе разпалено. Беше попитал дали парите са фалшиви, защото се съмняваше, че сам би могъл да различи висококачествен фалшификат, но и защото има твърде много хора, способни да го направят — колумбийците имаха старата слава на най-големите фалшификатори на американската валута. Бяха го уверили, че парите са напълно законни, и той вярваше, че е така. Въпреки това силно го озадачаваше фактът, че посрещачите му го бяха докарали толкова далече, без да погледнат парите. Изглежда, и двете страни вярваха, че няма да има измами, така че ако всичко протечеше както досега нормално, след няколко часа сделката щеше да бъде успешно приключена. Това обаче на свой ред подсказваше, че и двете страни са се подсигурили по някакъв начин — или може би имаха взаимен интерес резултатът да не бъде разочароващ.

Предположението му за наближаващия край на пътуването внезапно се потвърди. Джиповете заковаха рязко и двата мотора угаснаха. Сетивата на Кехоу се изостриха под качулката. Усещаше, че е на сянка, и долови разклащането на машината при слизането на шофьора до него и двамата войници отзад. Някой му нареди да остане на мястото си и да не мърда. Кехоу се подчини с готовност.

След това нещата станаха интересни. Чу наблизо разговор на испански — гласовете бяха тихи, но напрегнати. След това онзи, който командваше, извика:

— Cómo pudiste dejar escapar a los dos?

Кехоу застина. Ставаше дума за бягство. Момичето, което бе дошъл чак тук да вземе? Los dos означаваше „две“. Втора заложничка? За него това беше новина, но не чак толкова голяма — все пак това бяха хора, които се прехранваха от похищения. „Върни момичето живо и здраво“. Това беше задачата му, напомни си той… освен, разбира се, и сам да се измъкне жив.

Чу команда да се започне търсене — беше гласът на онзи, с когото бе разговарял на летището. Последва нова заповед и тя накара Кехоу да настръхне на износената тапицерия на седалката. Ir a buscar el hacha!

Иди да вземеш брадвата.