Дженифър Донъли
Тъмен прилив (9)

Осем

Вярно беше. София бе доказала, че е достойна за доверието на Сера пред Портата на предателите. Освен това, осъзна Сера, като кралица и водач на Черните перки в момента беше в неблагоприятна, дори опасна позиция. Имаше тежка рана и се намираше далеч от сигурността на най-близкото убежище. Все още имаше голяма вероятност да я хванат. А тогава как щеше да предаде това, което току-що бе научила, на Нийла, Яз и останалите? Налагаше се да се довери на София.

Тя си пое дълбоко дъх и заговори.

— Битката ни… всъщност е по-голяма от Миромара. Бием се за всички подводни царства по света и за всички създания, които живеят в тях — започна тя.

Докато София я слушаше с широко отворени очи, Сера обясни как магът Орфео бе създал чудовище на име Абадон и го бе използвал, за да унищожи Атлантида. После й каза как тя и още пет русалки — Нийла, Ава, Астрид, Бека и Линг, са били призовани от баба Вража, водачката на йелите — речни вещици, за да ги натоварят със задачата да убият чудовището.

— Защо точно вие? — попита София.

— Защото всички ние сме преки наследници на Шестимата царували — обясни Сера. — Носим тяхната магия в себе си и тя става по-силна, когато сме всички заедно. Вража се надяваше, че ще стане достатъчно силна, за да победим Абадон.

— Но за какво му е било на Орфео да създава такова чудовище? Защо го е оставил да унищожи Атлантида?

— Защото бил ядосан. Тъжен. Обезумял — каза Сера. — Жена му Алма починала и той не могъл да се примири със смъртта й. Решил да отиде в Отвъдното и да си я върне, но за това му трябвала помощ и той отишъл при Морса, богинята на смъртта. Принасял хора в жертва на олтара й.

— Какво правел? — с ужас попита София. — Това не сме го учили в училище!

— Не сме — унило каза Сера. — Мероу не желаела никой да знае истината, искала всичко това да остане тайна. Помислила си, че така ще е по-безопасно за морския народ. Мисля, че разбирам защо. Открих храма, в който Орфео е правел жертвоприношенията. Докоснах кръвта, чух воплите на жертвите. Беше ужасяващо — потръпна тя от спомена.

— Защо никой не го е спрял? — продължи да пита София.

— Докато атлантидите разберат какво става, вече е било твърде късно. Морса, богинята на смъртта, дала на Орфео талисман — черна перла, която го направила още по-могъщ. С Линг научихме това от една витрина, която срещнахме в развалините на Атлантида. Тя ни разказа как Орфео е умолявал Морса да сподели с него тайните на безсмъртието и как с тяхна помощ е успял да създаде Абадон. Чудовището е било безкрайно силно. Единственото, което другите петима магове са могли да направят, е да убият Орфео, да затворят Абадон и да потопят затвора му в Южното море.

— Да го затворят? Вместо да го убият? Искаш да ми кажеш, че…

— Още е жив? Да. Но е затворен завинаги. Поне така си е мислела Мероу. Затворът може да бъде отворен, само ако се съберат на едно място шестте талисмана и се сложат в ключалката — каза Сера и махна с ръка към мозайките. — Предметите, които маговете държат на тези мозайки, са точно тези талисмани. Мероу ги е скрила на различни места, за да е сигурна, че никой няма да успее да ги използва, за да освободи Абадон. Само че и някой друг ги търси. Не знаем кой е, но се опитваме да запазим преднината си пред него. Засега сме намерили два от талисманите — синия диамант на Мероу и лунния камък на Нави. Когато съберем всичките, ще успеем да отворим клетката и ще се опитаме да убием Абадон.

— Чакай малко, Сера… ще се опитате да убиете чудовище, което и най-силните магове на света не са успели да убият? Това е безумие!

Сера кимна сериозно.

— Да, сигурно е така.

— И как по-точно ще го направите?

Сера въздъхна.

— Де да знаех. Само че според йелите се налага да опитаме. Преди този неизвестен някой да го освободи.

София не продума, когато Сера свърши с разказа си. Изглеждаше смаяна.

— Това наистина е голяма битка — каза тя накрая. — Най-голямата. Така де, сякаш това да победиш чичо си и да си върнеш Миромара, не ти е достатъчно.

Сера тъкмо щеше да се съгласи, когато остра болка прониза опашката й. Лицето й се сгърчи и тя прехапа устни, за да не изкрещи. Вълнението от откритието в подземната стая на Мероу бе заглушило болката за известно време, но сега тя се завърна с пълна сила.

— Какво има? — разтревожи се София.

— Опашката ми… — продума Сера.

София я хвана за ръката.

— Седни, Сера. Трябва да почиваш.

Сера се извъртя.

— Не, трябва да потегляме.

София понечи да спори, но Сера не й даде възможност. Тя се обърна към приятелката си и я погледна в очите.

— Соф, още кървя, а навън е пълно с ездачи на смъртта — започна тя. — Разказах ти за талисманите, защото ти вярвам, но и по друга причина. Ако ти успееш да стигнеш до централата, а аз не, ти ще трябва да кажеш на Нийла какво видяхме тук. Обещай ми. Тази информация не бива да умира заедно с мен.

София поклати глава.

— Ти сама ще й кажеш, Сера, защото ще успееш да стигнеш до централата. Аз ще те накарам да успееш — наблегна на думата тя.

— София, чуй ме…

— Не, Сера, ти ме чуй. Няма да ги оставим да победят — Валерио, Порция, Лучия, Тепрез. Няма… — гласът й пресекна. Тя си наложи да си върне самообладанието. — Никога не съм ти казвала защо се присъединих към Черните перки. Ездачите на смъртта дойдоха в дома ми. Отведоха родителите ми. Успях да взема малкия си брат и да се скрием в градината. Сега той е на сигурно място, при приятели. Само че родителите ми изчезнаха. Не знам дали някога ще ги видя отново.

Сера я заболя сърцето.

— Ужасно съжалявам, София — каза тя. Познаваше болката на другата русалка твърде добре. Валерио и неговите ездачи на смъртта бяха лишили и нея от родители. Брат й Дезидерио беше в неизвестност.

— Няма да ги оставим да нараняват хора и да разделят семейства заради алчността и властолюбието си — продължи София с мрачно решително изражение. — Аз съм Черна перка, защото искам да направя всичко по силите си да ги спра, което значи да те върна в централата. Трябва да има някакъв изход, освен пукнатината, през която влязохме. В края на краищата Мероу е влизала и излизала от стаята. Знам, че е била много силна, но дори тя едва ли е могла да плува през каменни стени.

Сера кимна уморено.

— Да го потърсим.

— Не, аз ще го потърся. Ти ще седнеш, ще затвориш очи и ще си възвърнеш силите.

Сера се опита да възрази, но София настоя, така че тя седна и отпусна пулсиращата си от болка опашка. От стената срещу нея я гледаше Мероу.

— Благодаря ти за това — прошепна Сера на прародителката си, — благодаря за Черните перки и за мантите. Благодаря, че ни помогна да се доберем до съкровищницата. И че ни спаси от драконите.

Преди да затвори очи, тя благодари на Мероу за още нещо — за русалката с нея, която беше храбра, вярна и силна.

За съюзницата и приятелката.

За София.