Дженифър Донъли
Тъмен прилив (34)

Трийсет и три

Мъжът пребледня. Очите му се разшириха.

— Линг? — прошепна той.

Линг кимна безмълвно.

Баща й я прегърна силно. За момент, когато се озова в обятията му, Линг забрави, че е в ада на лагера. До този момент тя беше на място, изпълнено с обич и светлина. Беше си у дома.

Прегръдката свърши твърде скоро. Обичта, която бе озарила лицето на Шан Лу Чи изчезна, заменена от други чувства — страх и мъка. Линг разбра. И тя се радваше, че го вижда, беше смаяна, че е жив, но беше и покъртена от факта, че го намира именно на това ужасно място.

— Откога си тук? — попита той. — Братята ти… майка ти… те…

Линг поклати глава.

— Не са тук. Не ме взеха от селото. Хванаха ме в Източен Матали. Плувах към къщи. Преди три седмици.

— Източен Матали? Какво си правила там?

— Дълга история, татко. А ти какво правиш тук? — попита тя на свой ред. — Мислехме, че си мъртъв!

— Ей, вие двамата! — чуха глас. — Защо говорите, вместо да работите?

Пазачът присви очи.

— А на теб — той посочи Линг — мястото ти не е тук.

Пазачът тъкмо беше влязъл в лазарета. Линг и баща й веднага застанаха мирно и впериха погледи пред себе си, както им бе наредено да правят в присъствието на ездач на смъртта.

— Доведе пациентка, господине — обясни Шан. — Помолих я да остане и да ми помогне. Не ни достига работна ръка. Няколко затворници умряха от пурпурна треска. Труповете остават заразни и след смъртта. Трябва да ги натоварим на каруцата и да ги изкараме от лагера възможно най-бързо.

Пазачът се дръпна назад при думата „заразни“. Сложи ръка пред носа и устата си.

— Действайте бързо! — заповяда той и бързо излезе от лазарета.

Линг погледна баща си със страх. Беше много остарял от последния път, когато го видя. Черната му някога коса сега бе посребрена, а силните му рамене се бяха превили. Дали е бил изложен на заразата? А тя?

— Няма пурпурна треска. Измислих си я — каза той тихо. — Ездачите на смъртта са колкото груби, толкова и глупави.

— Защо работиш в лазарета? — попита Линг. Баща й беше археолог, а не лекар.

Изучаваше древните морски цивилизации.

— Когато ездачите на смъртта ме хванаха, преровиха вещите ми. Видяха личната ми карта, на която пише „доктор“ и решиха, че съм доктор по медицина. Заради това недоразумение съм още жив.

Той хвърли тревожен поглед към вратата на лазарета.

— Ще можеш ли да се справиш с товаренето на труповете? Не са заразни, умряха от дълбинна болест. Най-малко десет са. Сигурно ще станат повече преди пладне. Можем да говорим, докато товарим.

— Ще се справя — каза Линг, макар да говореше по-смело, отколкото се чувстваше. Никога досега не беше докосвала труп.

— Сигурна ли си? — попита баща й и кимна към превръзката на ръката й.

— Китката ми е почти здрава — увери го Линг. — Само че не е нужно някой да знае за това.

Шан се усмихна вяло.

— Май и двамата сме намерили свой начин да оцелеем — забеляза той. — Поне засега.

Той посочи на Линг един нар, на който лежеше млад мъж. Кожата му беше посивяла. Отворените му очи се взираха в нищото. Шан Лу Чи бръкна в джоба на туниката си и извади гладко бяло камъче. Внимателно отвори устата на мъжа, сложи камъчето върху езика му и я затвори.

— Нямам перли. Но ако видя хубаво камъче, го прибирам — обясни той. — Надявам се, че Хорок ще разбере.

Линг знаеше, че перлата, поставена върху езика на мъртвец, улавя душата му и я пази, докато Хорок, великият колекант, вземе перлата, за да отнесе душата в задгробния свят.

— Аз ще го хвана отгоре, ти хвани опашката — инструктира я Шан.

Линг обгърна опашката на мъжа със здравата си ръка, а с болната подпря опашката отгоре, за да не й се изплъзне. Плътта на мъжа беше студена и започваше да се вкочанява. Линг мислеше, че ще се ужаси от задачата, но вместо това изпита само тъга.

Двамата с баща й изнесоха тялото през задния вход на лазарета, където чакаше каруцата за трупове. Коларят, възрастен човек, който имаше ферма наблизо, не се виждаше никъде. Двата стари морски коня, които теглеха каруцата, дъвчеха тихо, натикали носове в торбите си с храна, окачени на шиите им.

— Пазачите никога не идват насам. Мразят каруцата за трупове — обясни Шан, докато полагаха тялото в каруцата. — Коларят сигурно е в стаята на сержанта. Днес е луненделник, денят, в който си получава заплатата. Сега е най-подходящият момент да си поговорим.

Той хвана Линг за раменете.

— Все още не мога да повярвам, че си тук. Така копнеех да те видя отново, Линг. Но не тук.

Очите му се напълниха със сълзи, гласът му пресекна.

Линг обви пръсти около китката на баща си.

— Всичко е наред, татко.

Той поклати глава.

— Не, не е. Да видиш детето си на място като това, определено не е наред. А братята ти… те добре ли са?

— Юн и Риу са добре. Поне бяха, когато тръгнах.

— А майка ти?

Линг сведе очи към земята. Мисълта за безмълвната й, тъжна майка винаги я нараняваше.

— Линг? Какво има?

— Не е проговаряла, откакто ти изчезна, татко. Нито веднъж — обясни Линг. — Опитвах се да я накарам да говори. И бабите ми се опитваха, и всичките десет лели. Никой не успя. Повечето се отказаха. Леля Ксиа продължава да се опитва, но и нейното търпение е на свършване. Баба Уен казва, че всички се държат прекалено внимателно, че цялото това нещо я разглезва и я прави по-слаба и че е време за по-твърд подход. Всичко това ме натъжава и ме ядосва. Преди да потегля, се скарахме. Поне аз се карах. Мама не каза нито дума.

— Защо не иска да говори?

— Защото сърцето й е разбито. Тя мисли, че си мъртъв, татко. Както и всички останали. Доскоро и аз така мислех. Как се озова тук? — попита тя.

— Влязох да изследвам Бездната — започна Шан.

Линг кимна и си припомни онзи ден. Тогава го видяха за последен път. Когато се свечери и той още не се беше прибрал, тримата му братя излязоха да го търсят. Откриха само торбата му от морски лен, в която събираше древните съкровища, които намираше. Линг разбра по лицата им, когато се върнаха, че се е случило най-лошото. Мъката, която изпита тогава, я преряза като нажежен метал.

— Този ден се гмурках надълбоко и докато бях долу, открих обичайните неща — кости и вкаменелости — продължи Шан. — Малко по-късно обаче попаднах на нещо невероятно — древна топка мозайка от бял корал.

Пулсът на Линг се учести. Баща й бе открил талисмана на Сикоракс.

— Това е същата топка, която търсят ездачите на смъртта.

Шан кимна.

— Отгоре имаше рисунка на феникс, а останалото беше покрито с древни писмена — каза той. — Йероглифите бяха на древен кантонски, език, на който говорят гогите в Китай. Не можах да преведа много, но разпознах думата „Атлантида“.

— Татко, къде е топката? — попита Линг. Моля те, мислеше си, моля те кажи ми, че е на сигурно място.

Шан отвори уста да отговори, когато се чу силен вик. Идваше от лазарета, но въпреки това изражението на Шан стана по-предпазливо.

— Трябва да сме сигурни, че ни виждат да работим. Хайде — подкани я той и я дръпна за ръкава.

Заплуваха обратно. Шан сложи ново камъче в устата на друг мъртъв затворник, после двамата с Линг понесоха тялото към каруцата. Шан продължи да говори, докато работеха, като внимаваше да не повишава глас, за да не го чува никой друг освен Линг.

— Когато изплувах от Бездната, ме чакаха войници — продължи разказа си той. — Водачът им искаше да знае дали съм намерил нещо. Казах им, че не съм, но той не ми повярва. Нареди на хората си да ме претърсят. Някакъв вътрешен глас ми подсказа да не оставям топката мозайка да попадне в ръцете им, затова я извадих от торбата и я хвърлих обратно.

Хвърлил я е обратно? Не! — беше първата реакция на Линг. Държал я е в торбата, а сега е в Бездната… Но по-добре това, отколкото да е в ръцете на Орфео, ясно й беше.

— Тогава не знаех — продължи Шан, — че войниците, които ме задържаха, са ездачи на смъртта. Пребиха ме от бой заради топката и ме доведоха тук. Ще ми се да знаех защо я искат толкова отчаяно.

— Защото топката е невероятно мощен талисман, който е принадлежал на Сикоракс, една от шестте магьосници на Атлантида — каза Линг.

Шан я изгледа смаян.

— Откъде знаеш? — попита я.

Линг се огледа, за да е сигурна, че не се мяркат пазачи.

— Защото йелите ме призоваха в река Олта. Аз отидох. Там открих, че всичко, което знаем за Атлантида, е твърде изопачена история, изопачена от Мероу.

Тя погледна баща си.

— Хм, татко? Затвори си устата, моля те. Да не те види така някой пазач — каза тя.

Шан затвори уста и Линг набързо му разказа всичко, което се бе случило, откакто напусна родното си село. Разказът завършваше с пристигането й в лагера.

Шан беше изумен от историята.

— Безумна постъпка, Линг. И истински храбра — проговори той накрая. — Значи Рафе Тепрез е Орфео? Тепрез, терагогът? Линг, сигурна ли си?

— Напълно — увери го Линг и потръпна при спомена за празните, бездушни очи на Орфео. — А Валерио работи с него. Орфео му помага да превземе подводните кралства едно по едно. Когато Валерио ги завладее, ще събере техните армии и ще помогне на Орфео да освободи Абадон, след което заедно ще нападнат подземния свят. Когато това стане, битката ще е между Орфео и боговете. Само че Орфео не се интересува от това, че ще унищожи подводните кралства, всички човешки кралства, целия свят, стига да си върне съпругата. Ако не открием талисманите преди него, свършено е с нас.

Шан кимна. Личеше, че е смаян, но скоро изражението му бе заменено от решителност.

— Това не бива да се случи — каза той. — Трябва да избягаш. Трябва да откриеш топката мозайка и да я занесеш на приятелките си.

— Страхотна идея, татко — похвали го Линг. — Но има един малък проблем — няма как да избягам оттук.

Шан огледа труповете, които току-що бяха изнесли от лазарета. Бяха наредени един върху друг в каруцата.

После погледна дъщеря си.

— Всъщност, Линг — заяви той, — има как.